Jump to content

7. ЦЕНТЪРЪТ НА НАДЕЖДАТА У ЧОВЕКА


Recommended Posts

7. ЦЕНТЪРЪТ НА НАДЕЖДАТА У ЧОВЕКА

В школните лекции Учителят много пъти бе говорил за френологията и беше дал много познания и правила. Решихме да си направим един ъгломер, за да може с него да измерваме онези разстояния и диаметри от човешката глава, които бяха от обсега на френологията. Току-що бях получил този уред от Илия Узунов, който ми го беше направил и ето се приближаваме до полянката. Привечер имахме обичай да излизаме до пейката, която беше опряна до онзи стълб, на който висеше голяма крушка и осветяваше поляната. Приятелите се бяха събрали около Учителя и разговаряха. В това време Учителят се обръща към мен и казва: „Ти си песимист!" Аз трепнах, понеже се смятах за оптимист. Учителят видя моето учудване. Той продължи: „Оптимистите замислят големи работи и като не се реализират стават песимисти". Аз пък добавям: „Учителю, да замисляме тогава по-малки работи?" „Не, ще развиваш вярата и надеждата!" Като каза това Той пристъпи до мен, посегна с дясната си ръка към главата ми и натисна с показалеца центъра на надеждата. Според френологията има такъв център и това е центърът на вярата и надеждата. Учителят ме пипна с пръст, за да събуди този център. Каква енергия вложи в него аз не зная, но този център ме е поддържал цял живот, защото имахме и преживяхме големи изпитания. Сега ще ви разкажа няколко случая, които са свързани с центъра на надеждата у мен.
След Европейската война България бе победена и според Ньойския договор България нямаше право да поддържа редовна войска. За да излезе от това положение правителството на Александър Стамболийски въведе така наречената трудова повинност. Според този закон всеки младеж трябваше да отбива военната си служба като трудовак. Правеше се договор между наборника и военната комисия, но имаше една клауза, според която желаещия може да се откупи от трудови войски като заплати една голяма сума. Обикновено комисията гледаше здравите момчета да ги прибере, за да работят. Отивам аз на комисията, мерят ме, гледат ме и виждат, че съм здрав. Аз казвам, че искам да се откупя. Онези от комисията казват: „Не може!" Председателят на комисията, който бе генерал казва: „Може!" Но членовете на комисията взеха да му възразяват. А той се докачи и изкрещя: „Аз ли не знам законите?" И така се откупих. След няколко години, след като бях завършил образованието си, постъпих на работа в Българската организация на труда, която бе частна и не разполагаше със средства и затова ми предложиха половин заплата. Понеже нямаше на друго място работа, аз се съгласих и работих по цял ден. Там имаше много работа. А този, който беше там директор, беше същият онзи генерал, който на времето ме освободи. Значи той ме освободи на времето и ми направи една услуга и ето дойде това време, аз отидох да работя при него като подчинен с половин заплата, за да се отплатя за стореното ми добро. Ама това аз много по-късно го разбрах. Това е много интересно за вас. А за мен връзките между хората са връзки на отношения и закони, върховни закони, които ние не познавахме. Аз имах случай да ги изуча, но по-късно.
Друг случай: В младите си години имах случаен разговор за десет минути с непознат човек, който нищо не знаеше за мен, но изведнъж ми предложи една богата стипендия за следване за четири години в Атина. Какво означава това? Стара връзка от миналото или нещо друго. Ние се срещаме с хора непознати, вземащи различни постове и което е най-интересното, отговорни постове, които движат дадени ресори в обществото. Изведнъж те се отварят към теб, но за да протече тази невидима връзка от тях към теб, е необходимо да излезе от някъде. А тя излиза от центъра на надеждата, който лично Учителят пипна на моята глава и с едно пипване завъртя ключа и светлината огря този център. И ето той сега даваше своите плодове. Наистина човек има връзки и създава взаимоотношения от миналото си. Но за да ти съдействуват тези хора днес и за да ти помагат днес, означава, че тия връзки си ги изработил много добре и правилно си ги разрешил. А най-важното е, че днес трябва да възстановиш тази връзка посредством центъра на надеждата.
Трети случай: Това беше през 1941 г. Бях запас на турската граница. И там където работех ми плащаха заплата. Добре, ама ние бяхме в движение и записът от парите не можеше да ме настигне и чак в София ме настигна. Получих си парите, поглеждам ги и си казвам, че тия пари така не случайно ме преследват и затова ще си купя билет от лотарията с тях. Не знам защо, но купих само четвъртинка билет от лотарията. Можех да купя цял, можех да купя десет и сто билета. Но купих само четвъртинка. Направих си такъв подарък. И с тази четвъртинка спечелих четвърт милион. Ако бях взел цял билет, щях да спечеля 1 000 000. Но все пак 250 000 лв. не бяха малко пари. И понеже аз бях забравил за билета, с вестника търсеха печелившият билет с щастливия човек, накрая аз проверих и разбрах, че съм печеливш. И отивам там с билета и все пак така предпазливо, есе не ми се вярва. Подавам билета, а на тях им бе омръзнало да чакат и да идват разни хора да ги питат, дали се е явил печелившия. Обаче като се облещиха изведнъж! Станаха любезни, внимателни и ми напълниха една чанта с пари. Аз никога не съм имал мисъл да получа много пари заради нещо. Кой ще ми даде така пари заради нищо? А сега чантата ми е пълна с пари. Значи някой ми ги е дал и съм ги получил за нещо.
Изведнъж както вървя с чантата и парите под мишница си спомних нещо и завеса от забрава се свлече пред очите ми. Видях себе си на Изгрева, когато веднъж Учителят бе казал: „Един от вас ще спечели на лотария!" Да, Учителят точно така спомена, без да укаже кой ще бъде този. Значи, това бях аз. Вървя с парите, а беше съборен ден. Минах покрай пазаря на Римската стена и от един селянин му закупих цялата кола с дини за събора. И той с конската си каруца ги закара горе на Изгрева. Всички ядоха, облизваха се и си припомняха думите на Учителя, че тези думи бяха не само храна за душата, но и станаха причина да се закупят тези дини и да си правят гощавка с тях. С тези пари направих паваж от Дървенишкото шосе до Изгрева. Вложих идея в този паваж, чрез този път целият свят да дойде до Учителя на Изгрева. Това се реализира. Днес всички посолства са горе на Изгрева. Значи целият свят дойде на Изгрева, макар че всички плачехме, когато се разруши Салона и Изгрева и построиха там легации. Имахме ипотека върху къщата в Павлово. С тези пари платих и ипотеката. Също купих една цигулка за Братството, на която още се свири във Варна. Купих едно пиано на един диригент. Купих едно място от пет декара над юзината. Когато излезна закона за едрата градска собственост и чрез него аз трябваше да избирам само едно. Ние имахме къща. Аз трябваше да избирам между мястото и къщата. Естествено аз избрах къщата и мястото ми го взеха. Щом е за общото - да върви. Аз това мястото дадох с широко сърце. Купих си някои неща за мене. Но фактически тези пари ги вложих за общополезни неща.
Следващият случай: Имахме двуетажна къща в Павлово и аз имах прекрасна стая с балкон с чудесен изглед на втория етаж. Но аз исках да бъде на Изгрева, за да идвам на беседите. Взех под наем една стая у Белеви, Той реши да продава и както беше законът, този, който купуваше ми предложи неговата жилищна площ в града. Отидох да я видя, а стаята мирише на ракия и на тютюн. Реших, че тука няма да стъпя. Тогава Анчето Шишкова ми предложи нейната барака да живея. Но отивайки там на Изгрева, аз изгубих правото на жилище, защото настаняването ставаше чрез общината и чрез една служба „Жилищно настаняване". София бе полуразрушена от бомбардировките и имаше жилищна криза. Така аз загубих правото за жилище у Белеви. А в бараката на Анчето аз се бях самонастанил. Дойде време да се руши Изгрева. На всички дават жилище, но на мен не се дава, защото бях самонастанен без документ. Запознах да търся квартира навсякъде и не мога да намеря нито с пари, нито без пари. Оставам сам. А пък съобщават, да се вдигне бараката. И аз оставам във въздуха. А там, където щяха да строят и тези, които движеха този въпрос бяха с големи постове и с голяма власт - от лъв нагоре. Аз знаех къде им е седалището и отивам, за да им се оплача, че оставам без жилище. Отивам, чукам и влизам. Гледам все непознати лица. Става един, приближава се и ме прегръща и казва: „Другарю Въжаров, кажете какво желаете?" Аз зная какво желая, но не го познавам този човек. Сега ще ви разкажа подробно, как стои въпросът. След 9.IX.1944 г. аз съм един от основателите на Института за стопанска рационализация. Завеждах отдел професионално напътствие и подбор. Бях завършил психология в Софийския университет както и английска филология. Работех върху психология на движенията и там имах публикации върху тази тема. През 1946 г. при новата власт трябваше да се въведат трудови норми и викаха специалисти от всякъде. От нашия Институт мене ме изпратиха. Още на първото заседание ме направиха председател на Централната комисия по трудови норми в цяла България. Три години аз стоях на тоя пост и ме знаеха от цяла България. Знаеха, че съм от Братството и много деликатно по някой път ми загатваха, че знаят от къде съм дошъл, но ме ценяха като специалист. Само един единствен път, когато започна така наречената студена война между изтока и запада, случайно излизаме трима моят шеф и още един колега. Те много деликатно ме запитват: „Въжаров, Белите братя не са ли белогвардейците?" А в България имаше десетки хиляди заселили се белогвардейци, избягали от Болшевишката революция от Русия. Идваше ми да се засмея, но понеже много сериозно ме запитаха им казах: „Ние сме избрали белия цвят за символ, защото смятаме, че както белия цвят отразява светлината, така и ние от благата, които идват до нас, трябва да вземем само толкова, колкото абсолютно ни е необходимо, а другите блага да ги отразим към другите, които се нуждаят от тях". Аз им дадох един точен отговор и повече те не ме закачаха. С моят пост ме знаеха навсякъде. Аз награждавах със златните ордени и ги закачвах по реверите на ударниците по труда. А това беше официална политика продължила над тридесет години - да се награждават първенците в труда. И мене ме знаеха хиляди хора, без аз да ги познавам. Защо ме прегръщаше този човек? Съвсем нямах представа и от къде ще го помня? Ти би ли прегърнал един непознат човек? Прегръща се само този, който ти е много близък и който е направил нещо за теб. Сега ме прегръщат и ме питат какво има и от какво се нуждая? Казах: „Аз съм се самонастанил в една барака на Изгрева. Макар, че можех да взема чрез жилищно настаняване стая в града. Но стаята я отстъпих на едно многодетно семейство. Ето дойде време да ми вдигнат бараката. Тя отива във въздуха, а аз оставам без покрив. Затова съм дошъл при вас за помощ". Той се насълзи и ми каза: „Обърнете се към еди коя си служителка, за да уреди Вашият въпрос". Защо той се насълзи? Ами той знаеше какъв голям пост аз заемах и чрез този пост аз можех да взема не стая, но и цял държавен апартамент като плащам само минимален наем. Аз не го направих. И този, който ме прегръщаше разбра, че не съм го направил и се убеди, че съм идеен човек. И затова се насълзи, защото видя ,че съм устоял на своята идея. Аз си тръгнах, но не се обърнах към тази служителка. Бях много развълнуван от случая. На следващия ден дойдоха две инспекторки да ме настаняват в ново жилище. Не една, а две инспекторки дойдоха да ме настанят. Дойдоха и ми оглеждаха бараката.А тя два на два метра. Гледат, клатят глава и не вярват на очите си. Едната проговаря: „Ама вие ли сте онзи Крум Въжаров, за който нашият шеф каза да ви настаним?" Аз се усмихвам и нищо не казвам. „Нашия шеф нарочно ни изпрати, за да видим с очите си, че на този свят имало още идейни хора, които не са злоупотребили със своят пост през време на социализма." Аз само вдигам рамене и мълча. Тогава те ме настаниха в квартал „Червена звезда" и ме настаниха в най-хубавото жилище, като ми дадоха една много хубава стая с веранда и южно изложение. Да, ето в тази стая прекарах много години. Такава стая можеше да се падне само на някой щастливец на лотария. Но тук говорим за окултен закон и за центъра на надеждата.
Следващият случай: През 1982 г. Ярмила ме покани да й гостувам в Париж, за да й помагам за книгата по Паневритмия. Според тогавашните правила Ярмила трябваше да ми изпрати декларация, с която трябваше да поеме моята издръжка. Но това не можеше да направи, защото нямаше имот и не беше състоятелна. И помоли една нейна близка българка, тя да ми изпрати покана. Тази българка половин година живее във Франция, половин година живее в България, Донесе ми поканата, занесох я в паспортното бюро, но не я приемат и признават, защото може да получа покана само от близък роднина. А тя не ми е никаква. Ако бях получил покана от Ярмила, въпросът бе лесен и ясен. Аз имах документ, с който можех да докажа, че ми е била съпруга. А тази българка, която ми даде поканата, бе нахакана жена. След полученият отказ, тя ме насочи да отида в паспортния отдел, където имало две комисии и където втората комисия я завеждал някакъв генерал. Рекох си, хайде щом си казала да ида до генерала, за да обжалвам. Отивам там, гледам събрали се 20 - 30 души до една врата. Казвам, кой ще чака толкова време на тази врата? Гледам на другата врата чакат 2 - 3 души. Мисля си, това е сигурно за първата комисия. Аз ще отида направо при най-главния. А аз без да зная, че всички тези са записани и чакат за генерала. Аз заставам след тези 2 - 3-ма, почуквам и отварям вратата. Виждам бюро, а зад бюрото седи униформен генерал. Аз само си подавам главата. Изведнъж генерала става, идва при мен и ми казва: „Другарю Въжаров, заповядайте". Аз веднага съобразих и добавих: „Знаем се от Профсъюзите!" А той усмихнат отговаря: „Вие бяхме в Централния профсъюз, а аз бях в профсъюза по транспорта". Той ме повежда към канапето. Значи той ми е бил на времето подчинен, а аз съм му бил началник. „Кажете какво искате?" Казах му истината. „Искам да отида при предишната си съпруга на гости, с която сме разделени над двадесет години. Тя не може да ми изпрати покана от Франция, понеже не е имотна и не отговаря на техните правила. Затова една нейна близка ми изпрати декларация, но тук не се признава, защото аз не съм роднина с нея. Това е проблема. Един ме вика на гости, но не може да ми изпрати покана. Друг не ме вика, но ми изпраща покана." Генерала се смее, потупва ме по рамото и казва: „Другарю Въжаров, аз гарантирам за вас! " За една седмица ми приготвиха документите и аз заминах. Тогава бях на 74 години. И от 14 години бях вече пенсионер и бях се отделил от обществения живот. Ето какво означава честни и почтени връзки и отношения с подчинени. Идва един момент, когато си свързан с тази верига, когато идва времето и изпраща някой човек от тази верига, за да ти съдействува. Ще кажете случайни неща и случайни срещи. Но за да протекат тези действия е необходима сила, да ги насочи в дадена посока. Но тази сила трябва да премине и да протече през този център, който направлява всичко. Този център се нарича Центъра на Надеждата.
Разбрахте ли защо на времето Учителят ей така с пръст напипа и натисна по главата ми мястото, където беше мястото на надеждата? Там щракна една лампичка, която и до днес свети. По същия начин ме намери онзи приятел, който записва моят разказ в последните дни на моят житейски път на земята. Това са опитности изживявани, изстрадани и с благодарност към Учителя, бяха оценени по достойнство. Важно е да оцениш навреме и по достойнство.
Веднъж го попитах: „Учителю, защо ми са къси ръцете?" Навремето си бил философ и със своето учение си станал причина да се отклонят много хора от Истината. Днес си до мен, тук да се срещнеш с Истината и Словото на Великия Учител, за да се коригираш днес и за в бъдеще."
Ето това е моята програма за днес и за утре.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...