6. ВЕСТНИК „БРАТСТВО"

[Ани]

6. ВЕСТНИК „БРАТСТВО"

Сега ще ви разкажа един случай, при който Учителят може да лекува през пространството, През 1942 г. беше военно положение и мъжът ми беше назначен учител в западните покрайнини. Понеже нямахме деца заминах и аз с него, да го придружавам. Отидохме при Учителя на тръгване, казахме му и заминахме. За Нова година си дойдохме в София. Като мина ваканцията ние си тръгнахме, но не минахме пеша през Трън, а тръгнахме с влака, който отива до Ниш и слязохме на спирка Владишки хан. От там през Сурдулица пеш, да се изкачим на Власина планина, където беше нашето село Власина. Там се бяхме установили. Но във влака, в нашето купе имаше сърби, които разбраха, че мъжът ми е учител в с. Власина във Власина планина, а те тогава преследваха българите. Беше около 10 ч. когато слязохме от влака. Затова решихме да се установим в някой хотел. Тия сърби слязоха преди нас от влака и като минали край хотела казали, да не ни се дава стая за нощуване, защото сме българи и изобщо да не ни дават подслон. Като нямаше къде да се подслоним, ние решихме да отидем пеш до гр. Сурдулица. А той беше на повече от 10 км. Нямаше друг изход и ние тръгнахме. В това време тия същите сърби, които ни следили, а носели и оръжие се качили на една каруца и тръгнали по дирите ни. Ние не знаехме каква е причината, но после разбрахме, че те са гонели българите. Като разбрахме, че не преследват, ние започнахме да бягаме и да се прикриваме там където имаше сенки от дърветата по пътя. Но те все повече ни приближаваха и викаха: българи, българи... Пред нас изведнъж видяхме една река с мост обаче с много голяма дълбочина от моста до нивото на реката и ние се спуснахме надолу, като се търколихме от моста до нивото на реката и ние се спуснахме надолу, като се търколихме под моста и се скрихме там докато мина опасността. Там стояхме около един час. Цели треперещи, сковани от студ, страх и изумление ние после излязохме от там и продължихме пътя си. Те бяха отминали вече като викаха и гърмяха, но не разбраха къде се бяхме скрили. Когато не чувахме вече нищо ние излязохме на пътя и продължихме да вървим пак предпазливо като използвахме сенките на пътя. Така изморени, изплашени ние приближихме гр. Сурдулица. По едно време се изпречи пред нас силуета на един войник насочил пушка срещу нас, който извика: „Горе ръцете!" Ние си вдигнахме ръцете и извикахме: „Българи сме!" като казахме, че сме българи, той свали пушката. Ние се досетихме, че той е български войник. Войникът ни извика: „Как може да ходите в това време пеш, не знаете ли, че имаме полицейски час и че може да бъдете застреляни след 7 часа вечерта? Населението може да се движи само до 7 часа вечерта, не по-късно." Войничето каза още, че преди два дни така бил убит някакъв човек, който бил излязъл из двора си и бил отишъл до тоалетната. Наредбата се спазвала много строго. Можел направо да ни убие без предупреждение. Голям късмет сме имали. „Как така се движите по това време?", запита той. Ние в отговор му казахме причината, която ни е заставила да тръгнем толкова късно. Тогава той ни заведе при градоначалника, където отново трябваше да обясним какъв е случаят. Разказахме цялата история и той ни запита: „В кой хотел нощувате когато идвате в гр. Сурдулица". Като му казахме хотел „София", той ни даде две войничета, които бяха въоръжени и които ни заведоха до същия хотел. Съдържателката беше жена. Войничетата викаха, а после и ние, но никой не ни отвори първоначално. След доста време жената дойде цяла разтреперана и ни отвори, понеже аз започнах да викам: „Аз съм Станка, отвори! " тя каза: „Страшна работа, много е опасно тука" и разказа, че били убити двама попа и т. н." Имало размирици, бил убит комисаря. Хотелиерката ни даде стаята, която и друг път ни е давала, но в стаята нямаше печка. Ние бяхме изморени и измръзнали, а нямаше и топла вода. Освен това бяхме и изплашени. Тя ни даде една кана със студена вода и аз така както бях изморена пих от студената вода, после легнах в леглото, което също беше студено, свих се и заспах. Също и Минко. Сутринта като станахме отново тръгнахме на път до съседната махала, където живееше друг учител, с когото се познавахме. Той ни прие, стояхме при него около един час да починем, стоплихме се и хапнахме, след което поехме отново пътя към Власина планина, който беше общо около 40 км. Ние бяхме установени в с. Власина, махала Рит. Като пристигнахме, аз успях да сваря само един боб, не можах дори да ям и легнах болна. Толкова бях болна, че цяла се бях схванала. От страх ли, от студ ли, от студената вода, която пих ли, не можех да мърдам, лежах по гръб и то не седмици, а месеци и понеже бях много зле, идваха колегите на Минко, погледнат ме и махат с глава. Казваха си, че няма да ме бъде. Идваше от училището една прислужничка, сваряваше мляко, но аз не можех да се храня, а Минко трябваше да яде. Моето състояние не се променяше. Аз бях все тъй схваната, като парализирана, креех с всеки изминат ден и освен това имах ужасни болки. Цялото тяло ме болеше и костите, и мускулите, всичко и бях все със затворени очи. Мъжът ми край мене се чудеше какво да прави. По него време заваля голям сняг до три метра натрупа. Хората не можеха да се снабдят с брашно, което трябваше да дойде или от гр. Сурдулица или от гр. Трън. Не можеше и шейна да премине, защото имаше посред пътя едно езеро, което беше 14 км. дълго и около един километър широко. Над него имаше направен още в миналото един насип и мост. Но сега, когато беше навалял снега не можеше да намерят къде е точно моста, за да разкопаят и го открият. 40 души мъже излезли с кирки и лопати, но напразно отишъл трудът им. Един от тях починал и другите захвърлили всичко и се отказали да търсят моста, като казали, че ще изкарат с компюрища (картофи). Така изкарали до пролетта без брашно и без хляб, с картофи. Бяха направили до главната чешма тунели, по които можеха да отиват да си донасят вода. Също и Минко отиваше така за вода от чешмата. И понеже там нямаше лекар, нямаше аптека, нямаше кой да ми помогне, нямаше снабдяване и никаква връзка с други населени места, пощата също не работеше освен телеграфа. Тогава Минко изпрати телеграма до майка ми и баща ми: „Станка е тежко болна, какво да правим?" Майка ми, след получаване на телеграмата отива при Учителя и Му казва: „Учителю, Станка е в Югославия и е много болна". Учителят си затворил очите и стоял така известно време като че ли спял. И майка ми си помислила: детето ми е болно, а Учителят си спи... Това било в 6 ч. вечерта. След време Учителят си отворил очите и казал: „Рекох, ще й мине, да й дадат рициново! " Но първо ние нищо не знаем и второ, кой ще ми даде рициново?

Няма аптека, няма от къде! Ние се намираме в Югославия, а Учителят е на Изгрева, в София. Ние не знаем какво са направили в София. Минко беше отишъл по тунела на пощата и там подаде телеграмата. Всичко е блокирано, всеки си стои вкъщи и не ходи никъде освен за вода.

На другия ден, понеже Минко не го свърта вкъщи и е много притеснен отива до пощата, хем да размени някоя дума с някого.

А сега запомнете добре. Аз съм в Югославия, а Учителят е на Изгрева в София. Минко отива на пощата и там му дават един в-к „Братство". Как ще пристигне и от къде в-к „Братство", но той не обърнал внимание на това. Идва при мене и ми казва: „Станке, в-к „Братство" дойде" и ми го подаде. Трябва да обърна внимание, че малко преди да дойде Минко почувствувах, че дойде кулминационната точка на болката ми. Почувствувах я от върха на главата и някъде между очите, като че някакъв цирей се пукна и потече някаква хладна течност от страни на главата, от слепоочието надолу. Такова нещо почувствувах и малко ми светна на очите. В това време идва Минко и ми носи вестника като казва: „Станке, в-к „Братство" пристигнал". И аз отговорих: „Дай ми го! " и го вземам в момента. Като разгърнах в горния край на втората колона, един ред по-долу, където почваше изречението: „Не се отчайвай и всичко, което пожелаеш ще ти се даде десеторно". Но сега ще ви кажа нещо друго: Тогава беше военно време, аз бях млад човек, мен ми се ходи, мен ми се носи, а на всичко отгоре аз бях болна и отчаяна и си мислех и да умра съм готова. Направо духът ми беше убит. Ето какво прочетох в колоната на в-к „Братство". Не се отчайвай и всичко, което пожелаеш ще ти се даде десет пъти повече. Бъди само с Духа! " И аз бях много болна, макар че почувствувах някакво подобрение, оставих вестника и пак си затворих очите. Минко в същото време взема съд за вода и отиде на чешмата. Там го вижда една жена, която живеела накрая на махалата, която ние не познавахме. Тя имала двуетажна къща. Като срещнала Минко тя му казала: „Даскале, чух, че жена ти е болна, затова вземи това шишенце с рициново, дай й го да й помогне". И тъй, това, което Учителят е казал на майка ми, непознатата жена го дала на Минко. И Минко идва и ми казва: „Станке, една жена, която живее на края на махалата ми даде това шишенце рициново масло". Викам: „Добре". После вземах рициновото. Мина известно време и ми се прияде хляб. Но Минко не ми дава хляб. А аз бях правила през есента нещо, което сърбите наричат „хайвар" и през зимата се маже на филии и така се яде или пък от него се слага на яденето и то става много вкусно. Това представляваше: 5 кг. домати печени, 10 кг. печени чушки и люти чушки 1/2 кг. Всичко това се пържи в 2 и 1/2 олио. Всичко предварително избелено и изчистено и прекарано през машинка за месо. Когато се изпържи хубаво се слагат две китки ситно нарязан магданоз. Това нещо се слага в буркан, връзва се отгоре с пергамент и се слага на хладно. През зимата е готово ядене подобно на нашата лютеница. На мене ми се прияде от това нещо „хайвар". Казах на Минко: „Минко, намажи ми от хайвара мъничко". Той взема „хайвар" колкото върха на кутрето ми и ми го намаза на хляб и ми го подаде. Аз го хапнах и то ми се видя нещо много вкусно. А в това време никой никому нищо не даваше освен срещу плат, олио или нещо за ядене. Минко даде плат за една риза, който плат бяхме купили с купон и така започнаха да ни дават по един литър мляко всеки ден и аз започнах да го изпивам. Постепенно започнах да хапвам и по нещо друго. Хляб по едно къшейче и каквото има. Така малко по малко започнах да се храня. А бях гладувала близо два месеца. Започнах постепенно да се възстановявам. После направих няколко бани на вранска баня и така оздравях. Това беше лечението на Учителя през пространството.

След като оздравях, дълго време търсих оня същия вестник „Братство", в който в колоната „Учителят говори" бях прочела фразата: „Не се отчайвай и всичко, каквото пожелаеш ще ти се даде десеторно. Бъди само с Духа!" Аз претърсих цялата годишнина както и предишната, но никъде не намерих такова нещо написано. Такъв вестник въобще не съществуваше, макар че беше в моите и в Минковите ръце тогава и който ми вдъхна желание за живот. Та той не можеше и нямаше как да дойде поради трите метра дълбок сняг и той изобщо не съществуваше. Връзките с други населени места бяха прекъснати изобщо. После всички вестници на времето ги получавахме под номера, а тоя именно не го намерих никъде, защото той не беше материален. Той беше изпратен по незнаен начин от Учителя, за да ми повдигне духа. А мехура, който почувствувах, че ми се пукна и потече хладна течност от слепоочието ми надолу по двете страни, това беше само чувство, което изпитах, а не действителна течност. Ето ви чудо на чудесата, което се реализира чрез мен и в мен.