3. УЧИТЕЛКА ПО НЕМСКИ ЕЗИК

[Ани]

3. УЧИТЕЛКА ПО НЕМСКИ ЕЗИК

По това време аз уча в София педагогика. А се преместих с намерение да следвам математика, защото ми се отдаваше много математиката. Добре, но като дойдох тука, аз имах една петица, а тука в София всички завършваха с пълно шест, без никаква петица. И аз не можах да вляза понеже се влизаше по бал. След това можех да се прехвърля, но вече ми хареса, че има какво да се чете нали и така останах в педагогика и немски език имам втора специалност. Дали съм ходила да питам Учителя? Да, ходих. Той ми каза така. За всяко нещо съм го питала. Не знам дали има въпрос да се е отнасял лично не само лично към мен, но и към семейството ми и да не съм Го питала. Той ми каза така: „Каквото и да запишете все ще го завършите". Аз записах това и го завърших, разбира се, и после бях учителка. Отидох в Ксанти учителка. Още по пътя се запознах с моят съпруг и носех една такава кошница грозде. Мама я зашила така цялата и всички ми пренасят багажа и най-накрая една мотриса отива до Дедеагач. Обаче никой не предполага, че аз отивам учителка да стана, защото млада изглеждам. Аз отивам като учителка. Брат ми беше касиер на Народната банка и ми пише така: „Учителката по немски напуска, ако искаш подай документи и ела". И веднага. Кой е луд да се запъти нататък. Веднага ме назначиха. Аз отидох, но никой не ме пита, защото аз съм много млада, току-що завърших университета и питам ме все при кого отивам. Казвам при касиера на Народната банка. Какво да кажа - до брат ми. И по пътя се запознах с моят съпруг. И той като никой път станал рано. А пък тази, хазайката на моят брат не искаше жена квартирантка, защото имала един мъж, който бил с друга жена, представил се, че е негова, а тя неговата дошла след това я разкарвали по полиция, по милиция насам-нататък и тя не щеше за жена изобщо да се издума. И ние намерихме така в съседство, пак при гърци, ама две стаи в средата един грамаден хол с плочки, защото там е топло и дядото беше с такива български потури и аз му викам: „Абе, дядо, да не си бил българин?" Вика: „Не знам, къзъм". Нали не знае или не помни. Той мисли се за грък. Като слязох аз видях брат ми, той ме заведе на хотел да преспя. Викам му: „Утре ще дойдеш, аз ще се заключа, утре ще дойдеш да ме отключиш като отиваш на банката ще минеш от тука и ще ме отключиш. Ще отида да търся гимназията". Излизам от хотела, а моят бъдещ мъж, никога в живота си не бил ставал толкова рано. И аз викам: „О-о-о, здравейте, какво правите?" „Не знам защо не можах да спя и станах по-рано. Вие къде отивате толкова рано?" „Ами аз съм назначена учителка в смесената гимназия и в гимназията трябва да отида, днеска ми е последният ден да си разпиша акта за встъпване в длъжност". Нали десет дена дават само. „Аз ще ви придружа". Ама беше кротък, тих и вървим. Абе той и сега е кротък и тих, ама това още повече дразни като мълчи. Ей тъй, млъква си, както и да е, това са вече подробности. Питам: „Къде ли ме води вън от града". По едно време спря едно дете и го пита: „Абе, гимназията още нататък ли е?" „Да, да, още нататък". Рекох си, а-а значи в права посока ме води, не ме води някъде, нали знаеш ние все се съмняваме. Заведе ме. След това ми прати много здраве по един негов приятел и колега. Той беше там на работа. Той беше в Дедеагач. Аз бях в Ксанти, областния град. И колко време прекарах там като учителка? А, че нямаше и година. Заловила се царската дъщеря на работа и те спряха учебните занятия, щото почнаха бомбардировките. Трябваше да седя. Така беше, трябваше да си седим по места. Ние само един срок учихме. Имаше ли български деца? Българи имаше ли? Имаше, не само от стара България. Имаше там местно население, което бягаше заедно с нас. Все така им бяха къщите, в средата имаше нещо като хол, защото там се съберем, там говорят български, да не ни чуят отвънка, че говорим български и затуй знаеха български деца им, нали? И стана 9.IX.1944 г., и идва министър Добри Търпешев. Качи се там на един балкон и казва: „Ние с гърците ще живеем дружно" и предава Беломорието и те почнаха да ни блъскат. „Хайде, казват, отивайте си!" Да ни бутат и да ни блъскат, отивайте си. И моят бъдещ мъж пък беше си взел отпуска за венчаване. Той иначе можеше да остане там повече. И аз искам да се свържа с него, да му кажа, че аз тръгвам с една каруца, която там намерих към Симитли нататък, ама те окупирали военните и не дават телефоните да се бутат и добре, че един се смили и казва: „Абе дайте, тя с годеника си иска да говори. Две думи ще проговори, голяма работа". И аз му казах: „Евден, аз съм намерила една каруца с ученици и родители тука и с тях ще пътувам към Симитли, към стара България. Ще се срещнем в стара България". Значи среща си бяхме дали в неговото село. Щото то най-така близко идва. Русе е далече, нали? Добре, ама още в Симитли пристигнахме през нощта, а пък ако знаете колко е тежко хората да си напущат къщите и да вървят с колите си и добитъка, с покъщнина, кервани, кервани вървят към стара България. Не смеят да останат в Гърция. Той Добри Търпешев отиде си обратно, а ние ще живеем братски с тях. Живее ли се братски така, те ни мислеха за окупатори и почнаха да ни блъскат, да ни бутат да си тръгваме. И там като се развидели малко, като се поразсъмна, гледам един негов приятел връща се от отпуска. Питам: „Къде си тръгнал бе, Стефане?" „Връщам се от отпуска." „Ама то там не е за връщане. Ние бягаме от там, както виждаш." „Ах, Златке, какво приказваш?" „Ами, ето истината. Ти виж керваните." А той вижда Евден, годеника ми, понеже той във Водния Транспорт като работеше имаше право на билети и по железниците. Той влязъл в едно първокласно купе и спал цяла нощ и излиза заранта и тоз го вижда. „Знаеш ли, че Златка е тука?" И той ме намери. Вече така се зарадвах и отидохме в едно първокласно купе, което ще върви към стара България. Взема ми багажа, всичко пренесохме и като тръгна влака влизат военни и викат на Евден: „Дайте си пистолета". Той моряк, ама там беше началник пристанище и имаше пистолет. Той вика: „Дайте ми разписка, утре на мене може да ми го искат". А те му дадоха разписка там някаква хвърчаща или нехвърчаща, няма значение, такова бе времето. Вземаха му пистолета и тогава отиваме в Берковица. В Берковица беше евакуиран Водния Транспорт, който беше на „Леге" впоследствие и там той ме остави в градинката.