Jump to content

СИМЕОН АРНАУДОВ. 1. СВЕЩЕНИЦИ И ЗАКОН НА КАРМАТА!


Recommended Posts

СИМЕОН АРНАУДОВ

(1904 - 1991)

1. СВЕЩЕНИЦИ И ЗАКОН НА КАРМАТА!

Роден съм на 11 април 1904 г. Произхождах от свещеническо семейство. Дядо ми, баща ми, чичо ми, всички те бяха свещеници от православната църква. Като малък бях непрекъснато около баща ми и му помагах в църковните служби, така че още от детството, а и по-късно съм запознат с всички подробности с църковните обреди от православието. Четях усилено църковна литература за история на църквата, поучения, жития на светиите, така че имах една солидна подготовка много по-голяма от тази на моите връстници. Ето защо мечтата на баща ми е била винаги да ме направи свещеник, която мечта не можа да му се сбъдне поради моето вироглавство.
А защо вироглавство - това ще разберете по-късно. По онова време баща ми живееше в село Арбанаси, Търновско, защото беше обявен от протойерей Гошев за църковен археологически музей. Тогава баща ми го поканиха да завежда този музей и му дадоха един манастир и църква за църковна служба. Там имахме крава и домакинство. Там прекарах най-хубавите си години като младеж. От Арбанаси ходех в Търново, където завърших гимназия. Тогава в Арбанаси дойде едно верующо семейство Камбурови от Казанлък и образуваха комуна. Отначало бяха седем човека, после станаха четиринадесет. Почвата тук беше камениста, трудно се обработваше и малко раждаше. Те изгладняха, комуната не вървеше, накрая се разтури и побягнаха от Арбанаси. Баща ми беше по убеждение толстоист. Имаше голяма библиотека с окултна литература и всичко издадено за граф Толстой. Баща ми беше вегетарианец, не пиеше, не пушеше. Беше много добър събеседник и обичаше да приема гости. Така той покани членовете на комуната и те му гостуваха. Колко приказки се изговориха тогава. Те пееха песните на Учителя и аз за пръв път тук научих песните на Учителя от Петър Камбуров, който свиреше на цигулка. Аз започнах да пея песните на Учителя, а баща ми все казваше: „Недей така, с тези песни ще ми направиш беля". Аз имах много хубав глас и ги изпълнявах с вдъхновение и се пренасях в незнайни светове. Баща ми виждаше това и се страхуваше за мен, защото знаеше какво ще последва след това. Църквата и владиката знаеха, че баща ми бе толстоист, но бяха толерантни към него, защото той беше начетен свещеник, разхождаше се свободно през Стария и Новия завет, знаеше цялото богословие и цитираше с цитати на онези, които му правеха забележка, че е вегетарианец, че не пие и не пуши. Не можеха да му кажат нищо, защото той изваждаше някоя дебела книга от библиотеката си и отваряше някой богослов от първите християни и канонизирани светци и цитираше техни мисли. Така че баща ми бе оставен свободен от църквата да проповядва толстоизъм. При баща ми беше дошъл на гости и художника Борис Георгиев. С него той прекара няколко дни в разговори. Отначало баща ми беше срещу Учителя както всички свещеници по онова време. Но при него идваха приятелите от комуната и с Петър Камбуров му свиреха и пееха братски песни, песни на Учителя, както и някои църковни песни, които се пееха от приятелите в първите години на Братството. Баща ми обичаше много пеенето и ги приемаше тези приятели с разположение. Така той омекна и се разположи към приятелите от комуната, а по-късно и към Учителя. През 1922 г. в Търново имаше събор на толстоистите. Баща ми там държа една много хубава беседа „За живота" по мисли на Толстой в читалище „Надежда". Освен делегатите на конгреса в салона имаше много от търновското гражданство, като половината салон бе напълнен от приятели на Бялото Братство, които бяха дошли за своя редовен събор през август 1922 г. Съборът на толстоистите се състоя една седмица преди събора на Бялото Братство в същия салон на читалището в Търново.
Петър Камбуров ме заведе на събора. С мен беше още един мой приятел и така ние присъствувахме на събора на Бялото Братство. Аз бях почнал да чета беседи на Учителя. По това време архимандрит Ефтимий, ректор на пловдивската семинария заедно със синодалния проповедник руснак Калнев бяха дошли в Търново и бяха повели борба срещу Учителя. Бяха дошли с него много свещеници, които искаха да правят диспут с Учителя и искаха да осуетят публичната му беседа. Но това не можаха да направят, понеже Учителят ги приспа в салона и те спаха през време на цялата Му беседа. Те се събудиха, когато беседата на Учителя свърши. Опитаха се да правят повторен диспут след обед, но Учителят им каза, че ако някой иска диспут трябва да го направи в този момент, защото след обед в два часа няма да има условие за това. А те в този момент не бяха в състояние да се опомнят, защото през цялото време бяха спали и сега бяха се пробудили, сънливи и не можеха да се опомнят, къде се намират. А да не говорим, че те не бяха чули какво Учителят беше говорил и освен това целият салон гръмогласно се смееше по техен адрес, защото всички ги бяха видели как спят и всички ги бяха чули дори как хъркат. Така, че говора на Учителя превишаваше с една октава тяхното хъркане през време на цялата беседа. Това бе неповторимо зрелище за очите и ушите ми. Учителят беше облечен с бял косткзм, официален, елегантен. След обед към един часа се разяри буря над града и се изля буря от мълнии, гръмотевици и дъжд върху града . Наистина Небето не позволи да има диспут срещу Учителя. Този случай бе ознаменуван с много песни, смях и веселие от приятелите след като премина бурята. Цялото търновско гражданство бе впечатлено и се надсмиваше над свещениците, а те бяха вбесени, но не се отказаха от битката срещу Учителя. След събора архимандрит Ефтимий обиколи след връщане от Търново много градове в България и говореше срещу Учителя. Така бе посетил и Казанлък и изнесе една сказка срещу Учителя. Но приятелите от Казанлък взеха, че написаха едно отворено писмо до него като му отговориха на всички обвинения срещу Учителя и което е най- важното го публикуваха в отделна книжка и то бе издадено. Носеше дата 22.IX.1922 г., гр. Казанлък.
Петър Камбуров за пръв път ме заведе при Учителя на лозето на събора - 1922 г. И аз там целунах ръката Му. Учителят ми каза: „Ти, брат, обичаш музиката, книгите, природата. Дръжте тези три неща". С това нашият разговор приключи. Аз наистина държах музиката, вървях с нея, но не си издържах изпита и се провалих. А за книгите, обичах да чета и религиозна литература и теософска литература, и за йогите, и философска, четях и беседите на Учителя. Но и този изпит не издържах както трябва и се провалих. Десетилетия по-късно след като си замина Учителя, моят рожден син се разболя в най-хубавата си възраст, когато беше цигулар в Софийската филхармония, заболя от тежко психическо заболяване и аз в един момент събрах всичко, което имах в себе си и го изгорих. Направих клада и изгорих всички книги, документи, снимки, защото не можех да проумея как така, аз който знам толкова много по окултизма да ми се случи такова нещо. Бях гневен и като протест срещу съдбата си изгорях всичко, включително и беседи на Учителя. И вероятно това няма да ми се размине току-така. За тая своя постъпка вероятно ще си платя скъпо. С природата аз бях свързан много и цялата сила и енергия аз получавах от нея. Когато трябваше да се акумулира и напълня със сила отивах в природата и черпех от нея. Така, че онова, което каза Учителят първата ми среща с Него се оказа точно и вярно, само че аз нищо не изпълних от това. Още на събора в Търново Петър Камбуров представи мен и баща ми на Учителя. Приятелите бяха слушали преди няколко дни неговата беседа за толстоизма и бяха разположени към него. На следващия ден Учителят изпрати по Петър Камбуров три негови книги: „Сила и Живот", „Мировата Любов и Космичната обич" и още една друга книга. Това беше подарък от Учителя за баща ми. Баща ми по-късно след Арбанаси стана свещеник в Търново.
Баща ми бе единственият свещеник от източно православната църква, който бе убеден толстоист, вегетарианец и смяташе, че учението на Толстой е велико духовно учение и че то няма нищо общо с църквата. Това той изповядваше, а мен ме записа да следвам в духовната семинария в Пловдив при архимандрит Ефтимий. Понеже рода ми до трето поколение назад бяха все попове, затова рода ми ме върза за църквата. Родът смяташе - интуитивно, че аз имам да играя някаква роля в църквата за благото на всички родови духове, но аз това не осъзнавах. Аз го осъзнах по- късно, когато Учителят за това нещо ми говори дълго, за тези попски духове. Но и това, което ми говори аз не го изпълних. А за това ще стане дума по-късно. Та баща ми отиде и ме заведе при архимандрит Ефтимий да следвам и се записа при него. Аз току-що бях завършил гимназия през 1922 г. Баща ми ме заведе при него и каза: „Виждаш ли този Арбанашки разбойник и безбожник. Ако го направиш верующ ще ти призная богословието и ректорската титла". Ефтимий ме погледна, поглади си главата и каза: „Когото го вържем тука, не може да се отвърже. Правиме го поп и половина!" Но аз карах там към две години, отвързах се от въжето и побягнах. Останах със средно образование, Веднъж на един имен ден на Ефтимий беше поканил свои велможи, познати, приятели на една голяма софра с печени агнета, вина, мезета, баклави и още други лакомства. Аз бях поканен там, за да му пея, понеже имах хубав глас и той ме оценяваше заради него и бе ме поставил на стол, точно срещу него. Всички ядяха и пиеха, а аз се черпех само с боза и ядях баклава, защото бях вегетарианец и нито пиех, нито пушех. Нарушавал съм понякога само дребни работи във вегетарианството. Тогава един мой състудент семинарист подхвърли нарочно на Ефтимий и останалите, че аз съм вегетарианец и пия само боза на именния му ден с цел да покажа, колко не уважавам именника и да даде повод на Ефтимий да каже нещо срещу мен. Но Ефтимий се обърна към него и останалите и каза: „Виждате ли го този? Това е бъдещият поп Богомил?" Аз целият изтръпнах и смятах, че ще се разяри буря чрез Ефтимий и останалите на масата. Но пирът беше в разгара си, те ядяха и пиеха и само ми се усмихнаха като приеха думите на Ефтимий като една шега. Но искам да свържа този случай с нещо, което Учителят много по-късно ми разкри, че аз през време на Богомилите в едно от своите прераждания съм бил с Учителя. Учителят бе казал така за мен: „При богомилите беше с мен". Как интуитивно схвана този архимандрит Ефтимий това, още не мога да проумея. Значи тези хора имаха качества и не бяха току-така случайно се родили в България и не бяха току-що случайно взели такива постове и от тези църковни постове атакуваха Учителя и Учението Му. Нищо не беше случайно. А онзи семинарист, който се опита да провокира скандала срещу мене беше попски син на поп Стоименов. Като му видиш главата, беше семинарист с четвъртита глава. Той беше свършил семинарията и все ме дразнеше като ми казваше, че съм учил, че съм знаел много неща, но не съм завършил и нямам диплома от семинарията и така нищо не представлявам. Веднъж така ме разгневи, че му казах: „Хайде сега, Борисе, да се надпяваме с тебе. Ама ще се надпяваме в църквата и ще извикаме всички свещеници от Арбанаси и от Търново, както и гражданството и те ще оценят нашето надпяване+. Разбира се той отказа. А той беше представител на езуитската школа, така както се проявяваше, както пред мен така и пред другите семинаристи. Неговото съзнание усещаше, хващаше, че съм имал нещо с богомилството и затова провокира онзи скандал, който не стана. А какво се случи с него. След три-четири месеца отива за Горна баня, случи му се премеждие и умря. Взе си го Небето. Както беше свършил семинарията и беше станал църковен служител той щеше да трепе и гори на клада и окото му нямаше да мигне. Беше типичен йезуит с вроден фанатизъм и затова Небето го прибра. След като напуснах семинарията баща ми беше много ядосан и смяташе, че под влиянието на беседите на Учителя аз съм напуснал семинарията. Затова отиде и се срещна с Учителя, за да го пита каква е причината и какво да прави с мене. Учителят му бе казал: „Рекох, не се сърдете на сина си. С вашите камъни по вашата глава. Това е резултат на вашето богословско учение". Баща ми се примири, прибра се у дома, но ми разказа разговора с Учителя. След това аз отидох при Учителя, за да чуя и Неговото мнение. Бяхме на полянката и Учителят каза: „Аз се чудя, чудя, как стана така, че те, свещениците да сложат тези корони на главите си?" А в църковния ритуал, в църковната служба свещеника се облича със специално облекло и се поставят корони на главата. А това са били първоначално символи. Но по-късно тези символи са се превърнали на окултни мантри и картини и тях ги използват владиците, за да могат да държат в подчинение онези, които влизат в църквата. Аз по-късно разбрах, че в църквата човек не може да получи духовно просветление. По този повод Учителят веднъж ми каза: „Е, религията както е в църквата може да се използва само като възпитателно средство". Наистина, видях, че само със страх и подчинение църквата може да възпитава хората да се приближат към доброто. Но като метод за вътрешно просветление не може и дума да става.
Учителят ми каза да стана дякон. За свещеник трябваше завършена духовна семинария, а след това идваше Висша духовна академия. Но аз това нещо го пропуснах и не го завърших. Смятах, че това са работи отживели и са празни формалности. Но Учителят ми нареди да стана дякон. От къде знаеше Учителят какво значи дякон? Ами Учителят беше рожден син на дядо поп Константин Дъновски и не може един попски син в онези времена да не познава всички църковни ритуали и цялата йерархия в църквата. Понеже имах завършено средно образование аз реших да послушам съвета на Учителя, отидох и се явих на изпит за дякон. И понеже ме познаваха много добре как пеех, знаеха за моите познания по богословието и всички църковни обреди, то изпита го положих с отличие и така аз станах дякон. Наметнах расо и станах дякон. Понякога на „Изгрева" съм пристигал цивилен, а понякога и с расото си. Всички ме знаеха и се обръщаха към мене с думите „дякон Симеон". Аз имах много разговори с Учителя, които за съжаление не ги записах, а и не ги разказах по-рано, да кажем преди двадесет години, когато бях на шестдесет години, когато спомените бяха много по-свежи и ясни. Но аз тогава не послушах онзи брат, който сега ги записва с мен. Много пъти съм говорил с Учителя за църквата и религията. За църквата Учителят веднъж ми каза: „Тя свърши вече и след 10 - 20 години тя ще отпадне. А за това, че църквата се опита да воюва срещу Божественото Учение и срещу мен, то тя в бъдеще ще бъде ограничена от държавата". Аз доживях и бях свидетел, че стана точно така както каза Учителят. След като дойдоха комунистите на власт, те ограничиха, сложиха й юзди и я впрегнаха да тегли колата на комунистите. Случи се това, че за онова, което владиците се бореха и то най-вече срещу комунистите, дойде време владиците да бъдат избирани от комунистите и много от тях, за да станат владици, трябваше да станат и комунисти. Е, какво ще кажете за това? Това е последица и резултат на онези борби, които води синода на църквата и цялото свещеничество срещу Учителя и Братството. Случайни работи няма и случайността е закон на кармата, както за свещениците, така и за църквата.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...