II. ТАЙНАТА НА ГОЛГОТА ВЪВ ВРЪЗКА С РАЗВИТИЕТО НА ЧОВЕКА И ЧОВЕЧЕСТВОТО. ДВЕТЕ ГОЛГОТИ

[Ани]

II. ТАЙНАТА НА ГОЛГОТА ВЪВ ВРЪЗКА С РАЗВИТИЕТО НА ЧОВЕКА И ЧОВЕЧЕСТВОТО.

ДВЕТЕ ГОЛГОТИ

Самото Евангелие превежда името Голгота с Лобно място. /Йоан 19; 17/. Едно външно разглеждане на нещата смята, че е разбрало достатъчно от това име, като казва, че това е един хълм, който е имал форма иа човешки череп, и че хълмът е получил своето име от тази негова форма. Обаче името няма нищо общо със самото събитие. Мястото на разпятието може да има и друго име.

Хълмът Голгота, това хората от миналото са знаели от непогрешимо чувство, е бил едно особено място на Земята, различаващо се от всички други хълмове на Земята, преди на него да се издигнат трите кръста. Древното човечество е чувствало Земята като едно живо същество, подобно на човека. Това, което за човека е главата, за Земята то е Палестина, а челната част на Земята е Голгота. Името Голгота, което значи Лобно място, не трябва да се схваща като случайно, като чисто символично, както и името Делфи, Свещеното място на гърците в полите на планината Парнас, което Означава Пъп на Земята.

Докато географията описва само физическата страна на земното лице, тя остава един неподреден сбор от случайности. Но когато обгърнем етерното естество на Земята, тя ще се разшири чрез прибавяне на една етерна география. Данни за това могат да се намерят в книгата на Д-р Гюнтер Ваксмут „Етерният свят и етерните строителни сили". Тогава хилядите подробности ще се подредят, ще стане видима духовната форма на Земята, нейното подобие с човека, ще се види лицето на нашата планета.

Когато древните говореха за центъра на Земята, те не разбираха физическия център във вътрешността на Земята, който днес хората си представят, намиращ се всред една огнена маса, а са разбирали Ерусалим, или, по-точно взето, Голгота. Това не е бил един детински начин на мислене, а от древните предания на Мъдростта хората са чувствали една по-висша истина на Природата. Хората са знаели за етерния център на Земния организъм - Свещената Земя. Те са знаели също, че кръстът, върху който Христос понесе смъртта, не може да стои никъде другаде, освен на онази част па Земята, където се намира Лобното място. Голгота. Както над точката между двете очи човек има центъра на своето същество, центъра на своето съзнание, така и Земята има своя център на Голгота, от който тя взема участие в духовния живот на Космоса.

По време на първото Християнство, в сърцата на християните е съществувала, под една вътрешна поетична форма, образната Мъдрост за Голгота като централно Свещено място на Земята от самото начало. В „Книгата на Адама", написана по-късно на сирийски език под заглавието „Пещерата на съкровището", имаме един документ на тази древна повест на Мъдростта.

Според тази книга, когато Адам и Ева били изпъдени от Рая, те слезли на една планина вън от Рая и на един от върховете на планината намерили една пещера. Влезли в нея и се подслонили там и двамата още девствени. Когато Адам пожелал да познае Ева, той взел от покрайнините на Рая злато, тамян и смирна, внесъл ги в пещерата, благословил я и я осветил с тях, за да бъде дом на него и на неговите синове и я нарекъл „Пещерата на съкровището". Това е хълмът Голгота. Тук, казва образната Мъдрост, е започнала земната съдба на човечеството.

По-нататък книгата разказва, че когато Ной почувствал, че наближава смъртта му, казал на сина си Сем: Вземи незабелязано трупа на Адама, който се намира в ковчега, вземи хляб и вино - като храна за път, и тръгни заедно с момъка Мелхиседек към Центъра на Земята. Там Мелхиседек трябва да извърши свещенодействие на гроба на Адама, като на един Вечен Олтар. Ангел ръководел Сема и Мелхиседека, които носели трупа на Адама и ги довежда на Голгота. Оттогава Олтарът на Адамовия гроб се намира в Пещерата на Съкровището. Там, върху планината Иебус, по-късно Авраам срещна Мелхиседек и приема от неговата свещеническа ръка хляб и вино. Там също Авраам иска да принесе в жертва своя син Исак. В годината на жертвата на Исака, на планината Иебус биват положени основите на Ерусалим. Върху хълма, който покрива Пещерата на Съкровището се срещат пастирите и мъдреците от Изток. И когато там Христос умира на кръста, от раните, причинени от копието, изтича кръв и вода и пада в устата на Адама. Това е кръщението на Адама и неговото спасение на Лобното място.

Така за чувстващото знание на първото Християнство Голгота е била същевременно „Пещера на съкровището" и Център на Земята, гроб на Адама, Олтар на Вечния Първос-вещеник Мелхиседек. Когато по-късно ясновидското образно знание на първичното Християнство отстъпва на едно земно римско съзнание, което познава само фактите на външната история, Голгота се превръща в едно място на реликви, в едно място на спомените, където благочестивият пътешественик размишлява върху това, което е станало там.

Но на едно ново духовно съзнание хълмът Голгота се разкрива като един въплътен първообраз и духовен закон, който е валиден над всички сфери. Земята има своето лобно място, всички същества имат свое лобно място. Една дълбока мирова връзка ги свързва и двете, свързва това, което се намира на едното лобно място, с това, което се намира на другото лобно място. Христос умря върху земната Голгота. Върху човешкото лобно място умря човешкия дух, когато той става интелектуална мисъл. Но също, както смъртта на Христа върху кръста беше една мирова необходимост, така е необходима и смъртта на духа в мисълта. Само чрез тази смърт може да бъде осъществено едно Божествено бъдеще на Земята и на човека.

Тази връзка между двете Голготи е била винаги чувствана и изразена. Така Хегел приключва своето главно произведение „Феноменология на Духа" с класическите думи, които трябва да изразят, че Абсолютният Дух на света се проявява външно в историята, а вътрешно в подреденото знание на историята. „Двете заедно образуват спомена и Лобното място на Абсолютния Дух, действителността, истинността и сигурността на Неговия Престол, без който Той би бил безжизнена самотност. От Чашата на това Царство на Духа прелива Неговата безграничност.''

Човешкият организъм е проникнат най-силно в главата. Там най-много царува минералното вещество на костите. Така черепът, черепът на мъртвите, стана отличителният символ на Смъртта. Човешкият дух умря на своето лобно място, когато се настани там със своето съзнание. Съзнанието на човечеството не е било винаги такова, каквото е днес. Историята на човечеството е едно безкрайно преобразяване и развитие на съзнанието, тя е преминаването през множество форми на съзнание. Това развитие може да бъде описано по следния начин: То се издига нагоре по човешката форма, докато стигне до Лобното място. В далечното минало човечеството е черпило повече от несъзнателното съзнание на крайниците, най-удивителните богатства на прастарите магически култури, от които намираме последни и напълно изопачени остатъци между негрите. По-късно се развива светът на културите, които произхождат повече от едно чувстващо съзнание на сърцето. Най-древната позната история е пълна с тях. Днес съзнанието на човечеството е стигнало до Лобното място - мозъка. Мислителното съзнание е бедно спрямо предишните степени на пътя, но то носи в себе си студеното дихание на умирането. На Лобното място на човешката мисъл [са] човешкият дух и светът, мислещият и мисленето. Обаче, само на Лобното място човек е напълно буден и свободен. Единствено тук той ще се отскубне от изгнанието в материята и ще се издигне със съзнанието до едно свръхсетивно изживяване, което вече не е свързано с тялото. Тук смъртта и новият живот граничат едно с друго, както в Палестина Голгота и гробът на Възкресението в градината на Йосиф от Ариматея граничат едно с друго.

Голгота, като място на поклонение, ни насочва в настоящето, поставя пред нас образно развръзката на най-дълбоките съвременни душевни неволи на душата, обясняват ни смисъла на всяко умиране, което интелектуализмът на нашето време трябваше да разпростре над цялото човечество.

Животът на Христа на Земята е като едно драматично резюме на развитие на съзнанието на човечеството. В течение на хилядолетия съзнанието на човека е извършило изкачване към Лобното място. В течение на три години Христос, завърши Пътя нагоре към Ерусалим, към Голгота. Земният път на Христа е затворен от две спирки, първата, когато Той стъпва с краката Си във водата на Йордан, за да приеме кръщението на Йоана, и когато на Лобното място наклонява увенчаната с трънен венец глава и умира. Между двете стои човекоставането, Неговото въплътяване в човешко тяло, като едно степенно изграждане на човешката форма, от нозете до главата, докато целият човек е изпълнен и благословен от Христовата съдба. Човекоставането на Христа става като издигането на виното в една чаша, когато то се налива в нея. На Голгота чашата е пълна до върха, чашата на човешкото същество е напълнена до Лобното място. И извършващата се в нашата епоха Голгота на човечеството означава, че завършва човекоставането на човека. Духовно-душевното естество на човека е потопено днес изцяло в тялото, Лобното място е фактически горната граница на човека - главата. Човек не е вече по-голям от своето тяло, както е бил по-рано. Твърдата обвивка на черепа е запечатването на напълно затворения в земното човек. Ето защо е така трудно на днешния човек да бъде религиозен, да чувства горния свят, било че го разбира като Бог или като свят на идеалното. И затова днешното човечество има склонността да принизява всичко възвишено, даже и най-свещените ценности във всекидневието.