Jump to content

БЛАГОДАРНОСТ


Recommended Posts

БЛАГОДАРНОСТ

Въздушните нападения над столицата следваха едно след друго. Градът беше разрушен, опожарен, безлюден. Зимата беше люта, с дълбоки снегове и студове.

Една сутрин виждам на пътечката в градината голямо, старо селско куче. Тъжна гледка! Беше контузено при бомбардировките, смазана беше задната част на тялото му, задните крака се влачеха, претрили се бяха и оставяха кървави дири по снега. Кучето виеше от болки, а навярно беше и гладно.

Повиках моята другарка. Ние му говорехме, но когато го приближавахме, то ръмжеше, беше толкова измъчено, нещастно и озлобено. После научихме, че са го изгонили от съседните дворове и така бе попаднало у нас.

Направихме му попара с мляко, турихме я близо до него и се отдалечихме. То се примъкна до попарата и я изяде.

В двора имаше купа сено. Издълбах в сеното дупка, като колиба, показвам я на кучето и му говоря. То разбра. Като се отдалечихме, довлече се до купата с голяма мъка, с големи усилия и стенания вмъкна тялото си в колибата; само главата му се подаваше от отвора. Сега поне беше запазено от студения вятър.

Направихме втора попара, още по-голяма. То изяде и нея и не ръмжеше вече като го приближавахме.

След десетина дни кучето започна да излиза от колибата и стъпяше на задните си крака. След още десетина дни то вече ходеше на двора.

Кучето само взе на себе си грижата да пази къщата. Не пущаше да влезе външен човек, особено селянин. Заставаше на пътеката и ръмженето му приличаше на далечна гръмотевица. Никой не смееше да влезе в двора. Но чудното беше това, че познаваше хората от Братството и ги пускаше. То се привърза към нас и оставяше да го помилваме. Ние му говорехме, то приемаше и разбираше добрия тон на гласа. Хранехме го добре и то се поправи. Особено се привърза към другарката ми, която му даваше храната. Когато тя сядаше в градината, то винаги лягаше в нозете ѝ.

Тъй минаха няколко месеца. Една пролетна утрин духна южният вятър и донесе миризма от селото. В кучето се събуди някакъв спомен, то стана неспокойно. Дълго души вятъра, като че се бореше между две решения. Вятърът събуди в него спомена за село. Най-после то взе решението си. Но не замина веднага. Приближи се до другарката ми, потри се в краката ѝ, лизна ръката ѝ. Кучето се прощаваше и благодареше. После тръгна решително и вече не се върна при нас.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...