ТОШКАТА

[Hristo Vatev]

ТОШКАТА

Имахме куче, порода Сетер – кафяво като шоколад. То беше добродушно, не лаеше. Който и да дойдеше, Тошката любезно го приветстваше с опашката си.

По едно време започнаха да идват сигнали от квартала – някакво куче отвличало пилета и кокошки, при това кучето било кафяво.

Един ден в двора връхлетя Синьоре Коре, италианец. Вдигна скандал, ругаеше и заплашваше:

– Това кафяво куче ми изяде три патици!

Докато италианецът ругаеше на своя завален български, Тошката, застанал пред него, приветливо махаше опашка. Синьор Коре се успокои, когато му заплатих патиците.

Чудното беше, че съседите непосредствено до нас имаха кокошки и пилета, които кълвяха до самия нос на Тошката, но той тях не ги закачаше, а ходеше на лов по-далече.

След няколко дни кучкарите, които ловяха безпризорните кучета, хванали Тошката и го откарали с колата си.

Тръгнах да го търся тук и там, най-после го намерих на другия край на града. Беше запрян в двор около един декар, заграден с висока към два метра стена и пълен с кучета, може би стотина. Застанах на височината отвън и гледам в двора. Имаше какви ли не породи! Тук можеше да се видят и всички пози на отчаяние, на озлобление, на безразличие – кучетата предчувстваха какво ги очаква.

Направи ми впечатление едно куче. То не се суетеше. Застанало беше на хълмчето всред двора – стройно, мускулесто, с нисък лъскав косъм. Изчакваше нещо, следеше зорко, в самата му поза имаше напрежение, решителност и буйна непримиримост. Изведнъж то се затича, засили се, скочи на гърба на голямо рунтаво куче, оттам с един още по-прекрасен скок се прехвърли на оградата, а оттам – навън. Скокът беше несравним!

И между кучетата има характери и темпераменти.

Приближих се до вратата, да потърся пазача и да откупя Тошката. Жал ми беше за всички кучета – знаех каква участ ги очаква. Пазачът го нямаше. Вратата не беше заключена, а само подлостена отвън. Отворих я и бързо се отдалечих. Кучетата не чакаха покана – като пъстър поток те се устремиха навън и всяко отиде по своя път.

Вечерта Тошката си беше вкъщи. Как се е ориентирал? Как е намерил толкова отдалечената къща, когато е бил откаран, както ми казаха, със затворена кола?

Наистина животните имат безпогрешно чувство за ориентиране.

Веднъж бяхме се изгубили в Рила. Припадна мъгла, свечеряваше се – на една крачка не можеш да видиш нищо. Изгубихме пътеката, която и без това слабо се виждаше. Опитахме се да вървим, но се натъквахме или на скали, или на пропасти. Изглеждаше, че ще трябва нощта да се прекара тук, без огън, а беше студено.

По едно време чухме звънче – тихичко и приятно звънеше в нощта, приближаваше към нас. Ние го пресрещнахме – един от конете на каракачаните, които пренасяха багажите ни, се прибираше към лагера. Подвикнахме му: „Бишко!“, хванахме повода, погалихме го, дадохме му хлебец и като се уловихме за самара, тръгнахме с него. Конят ни доведе до лагера. За ориентиране по външни белези не можеше да става и дума – нищо не се виждаше.

У животните има непогрешимо чувство, което ги води. То прониква средата, обстановката и е повече от виждане. И понеже мисълта у тях не пречи на чувството, то е развито повече у тях, отколкото у човека.