Jump to content

МИХАИЛ КОВАЧЪТ


Recommended Posts

МИХАИЛ КОВАЧЪТ

Винаги, когато минавах край ковачницата на моя приятел Михаил, отбивах се да го видя, да си поговорим, да му поръчам някои сечива.

Михаил беше отличен майстор. Но беше мълчалив, затворен, тъжен. Не съм виждал на лицето му усмивка. Той беше чист татарски тип – мургав, скули изпъкнали, вежди сключени, мустаци увиснали. Но очите му – всичко беше в очите. В този поглед се четеше непоколебима жестокост. Но същевременно се прокрадваше и милост, съчувствие. Цялото му лице беше като написана книга. Бурен живот беше прекарал той. Всичко това беше изрязано дълбоко в чертите и представляваше трагична смесица от стихнала суровост и нещо свенливо, стеснително, което като че просеше снизхождение, милост.

Този път в ковачницата беше тихо – от комина не се издигаше пушек, наковалнята не пееше. Помислих, че е заминал някъде, но като надникнах, видях, че Михаил беше вътре.

Той седеше на стария плетен стол, облечен празнично – чист, измит, сресан. Пред него на масичката – отворено Евангелието, единствената книга, която четеше. Сам той, със затворени очи, беше в размишление или молитва. Разбрах. Михаил имаше свои празници. Той си определяше дните сам. Това бяха някакви възпоменания за далечни събития – това бяха дни на разкаяние. В тях той отдаваше почит на отдавнашни спомени. В неговия бурен живот такива имаше много. Той ги преживяваше отново – преценяваше, изпросваше милост от Бога. В такива дни Михаил постеше и се молеше, не ядеше, нито пиеше. „Постя и се моля за тях“, казваше той. И в такива дни не биваше да му се говори за работа.

Аз влязох тихо и приседнах на сандъчето срещу него.

Тъй прекарахме един час в мълчание. После Михаил въздъхна, отвори очи – този поглед беше гледал в миналото и беше още мътен, мрачен като нощ.

– Ех, не знаеш ти, какво е вършил брат ти Михаил. Колко хора е избил той без нужда! Сега това ми тежи, измъчва ме миналото. Минало, минало – но то не е безвъзвратно! То се връща пак и застава пред нас… Такова нещо е войната. Във войната убийството не само че не се забранява, но се насърчава и заповядва…

Бяхме ние на южния фронт, срещу французите, но срещу нас бяха чернокожи. Те имаха заповед на всяка цена да завладеят позицията ни, но ние се бяхме окопали здраво и отблъсквахме всички атаки.

Ех, братко, такъв човек съм аз – куршум на халос не хвърлям. Другарите стрелят безразборно, но аз – не. Ще си избера жертвата и ще я следя: той тича, заляга, пак тича – аз чакам. Като дойде на мушката, аз стрелям: – Бам! – долу.

След него други, и други. Бях най-добрият стрелец в ротата.

Но това беше още нищо. Изляза през нощта, отида напред пред окопите и заложа мини – само капсулите се показват. На сутринта почват – първо, барабанен огън по нашите позиции, после настъплението – идат, идат, идат на вериги! Аз чакам. Като дойдат до мината – стрелям в мината – бам! – И отиде цялата верига във въздуха, после втората, и така… Да, много хора съм избил аз, братко!

Сега намерих утеха и спасение, но кой да ми кажеше тогава! Виж сега, какво пише тук: „Любете враговете си!“ Че кой е казал по-хубаво нещо от това?! Сега се учим как да живеем. И благодаря, благодаря на Бога, отвори очите ми! Сега зная, и за мене ще има милост пред Господа…

В тъмните му, жестоки очи проблясваха небесни светлинки.

Такъв беше Михаил. Живееше скромно, каквото спестеше – помагаше на хора в нужда. И никога никому не говореше за това.

А Евангелието, с изцапаните корици, винаги беше до сърцето му. Понякога в разгара на работата ще захвърли чука, ще спре духалото и ще извади Евангелието – прочете няколко стиха и се замисли. Обичаше и псалмите на цар Давида.

– Ех, зверове бяхме тогава! Сега ставаме човеци…

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...