ЙОСИФ

[Hristo Vatev]

ЙОСИФ

Йосиф беше полкови свещеник на най-храбрия полк. Беше прекарал три войни една след друга. Той имаше и някакъв чин, но живееше при войниците, при същите условия, хранеше се с тях. Писма не получаваше, нито колети, нито пари.

Когато полкът тръгваше в атака, Йосиф вървеше начело, изправен, никога не се навеждаше, никога не залягаше. Той не носеше кръст в ръката си, а парабел, с който разчистваше понякога досадни врагове. Лъжата и лицемерието не обичаше – щом сме решили да воюваме, ще воюваме. Беше най-добрият стрелец в полка – мълчалив, затворен, в тези тежки времена никой не беше виждал усмивка на лицето му. Най-обичаше да прекарва сам. Но при него войниците намираха много утеха в грижите си.

Имаше само един приятел – немският летец Ханс Льове. И когато Льове се приземи за последен път и го измъкнаха от кабината, цял надупчен с куршуми, Йосиф не се отдели от него.

Льове му предаде книжата си:

– Моля, изпрати това вкъщи – дълго време мълча, после с умоляващ глас каза: – Би ли се погрижил за Улф?

Като чу името си, Улф, който лежеше до краката му, дойде при господаря си и завря глава до гърдите му.

Улф беше голямо, силно куче, вълча порода. Той не се отделяше от Льове и винаги вървеше с него. Когато господарят му излиташе, Улф лягаше на летището и чакаше.

Льове прегърна с две ръце главата на умното животно, притисна я към гърдите си, затвори очи – така преседяха двамата приятели дълго време в безмълвен разговор. После Льове взе ръцете на Йосиф, покри ги със своите и ги притисна до главата на Улф. Кучето помириса тези ръце – тяхната миризма се смеси с тази на господаря му. Този мирис той никога няма да забрави…

– Дотук бил пътят – пошепна летецът.

Улф лежа три дни и три нощи на гроба. От време на време виеше като вълк – постоянно, тъжно, сърцераздирателно. Войниците щяха да го застрелят, ако да не беше ги страх от Йосифа. След това Улф вървеше след Йосифа тъй, както преди вървеше след господаря си.

Йосиф сънува сън. Когато се събуди, беше го забравил, но едно изречение остана: „Изтеглете се на втората позиция!“

Говори с ротния – същата вечер ротата се изтегли незабелязано. На сутринта започна канонадата. Невиждана! Барабанен огън по първата позиция, с най-тежки оръдия. Всичко завря, закипя. От окопи и закрития не остана помен. Ако ротата беше там, нямаше един човек да се спаси.

След няколко дни Йосиф пак сънува, сънят пак се беше заличил, но едно повеление остана: „Изтеглете се назад!“

Те знаеха, че фронтът е скъсан, но нямаше заповед да се изтеглят. Този въпрос решиха сами. Едва се изтеглиха, и обкръжението стана…

И тъй, Йосиф се върна от войната с едно изсивяло, износено расо, надупчено от куршуми и шрапнели, но самият той – без нито една драскотина.

Назначиха го игумен в манастиря.

Манастирят беше разорен. Живееше от милостиня, а притежаваше хиляди декари вековни букови гори, обширни ливади, пасбища край реките, земя за обработване, малки воденички – караджейки, дъскорезници – всичко западнало и запустяло. Предишният игумен пиеше.

Един месец Йосиф проучваше стопанството. Той назначи отец Матей за домакин и ремонтира манастирските стаи и помещения – около сто. Скоро богатите хора и еснафът от града откриха, че манастирят е отличен курорт. Те почнаха да идват за отдих и стаите се заемаха през лятото. Йосиф организира продоволствието, имаше всичко в изобилие: мляко, яйца, масло, пресен зеленчук и плодове, при това на умерени цени.

Поправи воденичките и ги пусна в движение, а също и пекарните. Караджейката е воденичка с едно камъче, не прегаря брашното и хлябът е особено вкусен. Отец Матей приготовляваше най-хубавия хляб.

Като тури ред в манастирското стопанството, Йосиф пристъпи към горите. Там хазяйничеха бракониерите. Той отиде в близкото село, влезе в кръчмата и държа кратко слово:

– Който има нужда от дърва или от дървен материал, да се отнесе до отец Матей. Цената е достъпна за всички. Манастирят ще отпуска всяка година по сто коли дърва за селото. Каквото е било досега – било, отсега нататък когото хвана в гората, че краде, ще го накажа.

Селяните си взеха бележка, те знаеха, че с Йосифа шега не бива. Само трима, най-големите бракониери, насмешливо поглеждаха, но не срещнаха съчувствие.

Йосиф обичаше гората. Той можеше с часове да слуша шепота на листата, разхождаше се в този Божи храм, възхитен и благодарен.

Една сутрин той чу далечните удари на топорите. Не беше трудно да ги намери – бяха тримата. Когато излезе пред тях, не трепнаха. Опрели бради на брадвите си, те гледаха насмешливо, дръзко, нахално.

Йосиф погледна големия бук, който бяха свалили, и то не по правилата – дървото при падането беше смазало много млада гора. Великанът със сребристата гладка кора като че му се оплакваше. Той съблече бавно расото, метна го на дървото. Беше гърбом към злодеите, загледан в сребристия ствол; в очите му припламваха опасни пламъчета. Изведнъж се обърна рязко и зашлеви две плесници на „тартора“ с такава сила, че онзи се смъкна на земята. В същия миг с един юмрук запрати другия в един бук, а третия Улф беше свалил и го беше уловил за гърлото. (Улф беше обучен да лови хора.) Йосиф ги върза със собствените им пояси, прибра брадвите, остави Улф да ги пази, а той тръгна да дири – наблизо трябваше да има кола. Тя наистина не беше далеч. Волчетата си преживяха кротко. Йосиф ги помилва, впрегна ги и като докара колата до дървото, хвърли бракониерите в нея и подкара воловете. Чак след обяд пристигнаха в селото. На мегдана се беше събрало много народ – новината ги беше изпреварила.

Йосиф повика горския да състави акт и чак тогава пусна бракониерите. Това беше урок за всички. Оттогава бракониерството в манастирската гора престана.

Нея сутрин Йосиф беше особено добре разположен, даже си подсвиркваше. Искаше да обходи далечните стада. Взе балтийката и излезе от килията. Отвън стоеше дядо Стоил, говедарят, подпрял брада на тояжката си.

– Какво има, дядо Стоиле?

Дядо Стоил нещо дълго мълча, търси думи и най-после можа да каже:

– Мечката изяде твоята юница.

И друг път му се беше случвало да идва с такива съобщения; Йосиф ще се усмихне и ще каже: „Нали и тя трябва да живее.“ Този път обаче игуменът се спря. Това беше неговата юница! Тя само като чуеше гласа му, тичаше. Беше я докарал от чужбина, гледаше я с особени грижи, възлагаше голяма надежда на нея.

Йосиф остана един миг неподвижен, после се обърна рязко, влезе в стаята си и застана пред леглото. На стената висяха всевъзможни оръжия. Най-отдолу – старовременно шишане, с кремък, над него – бердана, от Кримската война, с къси дебели куршуми, която не бие далеч, но троши кости, а раните ѝ са страшни. Над нея – мартинката, тежка пушка с дълги куршуми, бие далеч и точно, никога не прави засечки. Над нея – манлихерова, отлична бойна пушка с бронирани куршуми, бие далеч и точно. Над нея – маузерова пушка, турска, със заострени бронирани куршуми. По другите страни бяха накичени пищови, револвери, ками, ножове всевъзможни – бойни трофеи от всичките времена и народи. Йосиф посегна към манлихеровата, но се поколеба, присегна и откачи мартинката. Извади от патрондаша три патрона – с един зареди пушката, а другите два тури в джоба на расото.

Дядо Стоил още стоеше навън.

– Къде? – попита Йосиф.

– На Папратливата поляна.

Йосиф тръгна с големи, твърди крачки, Улф – след него. Подир два часа стигнаха.

Да, тук беше се разиграла трагедията. Мечката беше изяла каквото могла, а другото беше скрила. Кървавите дири бяха отчетливи, всичко беше ясно и за Йосифа, и за Улф. Тръгнаха по следите

Вървяха дълго по невидимата пътека, която минаваше през най-дивите части на гората. Навлязоха в сляпа долина, като котел мрачна и студена даже и в този топъл, слънчев ден. Улф вървеше стремително напред, възбуден като никога. Излязоха на дълга поляна. На другия ѝ край – скали, а в скалите – дупка, колкото да мине наведен човек. Улф се устреми към дупката и залая злобно с камбанен глас – това беше призив. Йосиф застана срещу дупката, на другия край на поляната, като се облегна на един стар бук.

Мечка не може да търпи куче до дупката си, тя излиза веднага. След малко от пещерата се подаде звярът. Йосиф беше слушал за него, но не допущаше, че е толкова голям. Това беше самец – огромен, силен, добре охранен. Разказваха, че влизал в стадата, избирал си шиле, вземал си го и си излизал. На кучетата не обръщал внимание или смазвал което му досажда. Беше убил трима човеци – двама ловци, които го преследвали, и един овчар. Сега Йосиф виждаше звяра във всичката му красота и сила. Мечката се разгневи на кучето – замахна със страшната си лапа, но Улф беше бръз и предпазлив. Той даже успяваше да я ухапе, но отскачаше навреме.

Изведнъж мечката се спря. Тя видя човека – истинския враг. Известно време гледа към него, като усещаше опасността. Остави кучето и се насочи към човека: вървеше бавно, поспирваше се, като издаваше рев, подобен на гръмотевица. Колкото наближаваше, гневът ѝ се разпалваше, ревът ставаше по-страшен. Тръбеше Господарят на планината, от когото всички трепереха. Мечката се изправи на задните си лапи. Така тя надминаваше с една глава голям човек. Тогава Йосиф видя всичкото ѝ великолепие.

Той я дочака да се приближи на двайсетина крачки и стреля. Мартината гърми като топ – балканското ехо повтори многократно гърмежа ѝ, възвестявайки: „Падна Господарят на планината, свърши се робството на страха!“ Мечката направи още две-три крачки и рухна на земята.

Йосиф се загледа в прекрасния звяр и изпита съжаление, угризение и отвращение от себе си. Какъв живот прекъсна! Той метна мартинката, обърна се рязко и се отдалечи с големи крачки, след него вървеше Улф, като още ръмжеше от възбуждение.

Същият ден пристигнаха на мястото три коли и дванадесетина селяни. Церемонията около мечката беше сложна – цял обряд. Ръководеше се от Васия и баба Руна – биляри. Нищо не се изхвърля от мечката – всяко нещо си има своето предназначение. Най-напред снеха кожата, после нарязаха месото, прибраха мазнините и вътрешните органи. Васия държеше голямото, още топло сърце и шепнеше заклинания. Сърцето беше пръснато от куршума, така то беше още по-ценно.

На другия ден трите коли обиколиха селото с кожата и събраха дарове, защото селяните даваха щедро.

Йосиф се губи дълго време. Скиташе из горите, спеше край огньовете. Пред очите му все стоеше великолепният звяр.

Не можеше да си прости, че прекъсна този хубав живот и изпитваше горчивина. Той скърбеше като за приятел.