АБУБЕКИР

[Hristo Vatev]

АБУБЕКИР

Ако отидете някога в Цариград, потърсете сладкарницата на Абубекир. Тя е към голямата джамия и е най-голямата, всички я знаят. Когото и да попитате, ще ви я покаже. Като влезете в големия салон, веднага се чувства чистота, ред и порядък. Въздухът е наситен с най-различни сладостни аромати. Посетители винаги има много. Тук се сервира най-хубавото кафе, чай и всевъзможни източни сладки и сладкиши. През лятото тук се продава най-хубавата боза, прочута в целия град. Известно е, че сладкарското изкуство на Изток е на голяма почит и че най-добрите майстори в него са от албанския народ.

В сладкарницата работят петимата синове на Абубекир. Те завеждат разните отдели: за халви, локуми, шекери, които се изпращат из цялата страна. Какви пък кадаифи, баклави, ашурета, сладоледи се приготвят! И въпреки многото клиенти, обслужването е отлично. Прислужват млади, пъргави, подвижни, сръчни хора от албанския народ. Никакво забавяне, никакво чакане, поръчките се изпълняват веднага.

Абубекир имаше сладкарници във всички по-големи градове и села, само в Скопие нямаше. Тук живееше семейството му и той не искаше да има предприятие.

Ето как стана запознаването ми с Абубекир, как влязох в живота му и той в моя.

Бях мобилизиран. Изпратиха ни в Скопие – стопанска рота, хамалска рота: товарехме и разтоваряхме вагони, пренасяхме и пазехме складове с храни, обработвахме стопанство някъде към летището.

Бях поставен на пост пред някакъв склад за храни край Вардара, стотина крачки по-долу от големия мост. Вардарът беше придошъл, проливни дъждове се бяха излели горе, в Шар планина. Водната стихия се носеше с гръм. Тя влачеше всичко, каквото беше задигнала по пътя си: дървета, изтръгнати с корени, дъски, греди, курници, цели бараки, купи сено. Беше страшно да гледаш тая стихия! Тя замайваше, тоя хаос привличаше, искаше ти се да се хвърлиш в него. Човек трябваше да се противи на това влечение.

На големия мост имаше много народ, гледаха водите. Бях се загледал и аз в мътните талази, когато откъм моста се разнесоха викове, писъци. Видях, че водата подмята някаква синя дрешка. Тя се носеше право към мене. Хвърлих пушката, съблякох куртката, събух ботушите. Хвърлих се в мътните талази и сграбчих синята дрешка. Беше детенце, прегърнах го с едната ръка, а с другата и с краката плувах, като се държах над водата и пазех от плуващите предмети. Водната стихия ни грабна и ни понесе надолу. Народът тичаше по брега, махаше с ръце и викаше. Борех се да се държа в средата, защото в краищата водите можеха да ни хвърлят в зидовете и да ни смажат. Померих да се хвана за едно дърво, което плуваше наблизо, но то беше вече заето - змии се бяха настанили върху него. Пуснах дървото да отмине. Водите ни носеха с голяма скорост, тъй че отминахме далеч напред. Детенцето беше обвило ръчички около врата ми и беше прилепило личицето си до моето.

Скоро реката излезе из града, навлязохме в оризищата, тютюнищата, зеленчуковите градини. Водите се бяха разлели нашироко, скоростта на стихията намаля. Опитах се с крак да достигна дъното – едва го докосвах; пак плувах и плувах, пак опитах да докосна дъното – водата беше до гърдите ми; плувах още, виждаше се брега, някакво шосе слизаше надолу. Пак опитах дъното – водата беше до пояс, стъпих и почнах да газя. По шосето се зададоха конници – явно е, те търсеха нас. Водата достигна до коленете ми, със сетни сили се измъкнах из нея. Конниците скочиха, дотичаха, взеха детенцето, аз паднах на земята.

Свестих се, когато чух викове и плачове; изправих се. Народът беше дошъл. Майката прегръщаше Синята дрешка, плачеше и я целуваше. Като ме видя, затича се, прегърна ме и ме целуна, народът ликуваше. Спомних си: ами че аз съм войник на пост! Казах на хората с конете, че трябва да се върна на поста си. Дадоха ми кон, яхнаха и двама с мен, препуснахме нагоре към мястото. Постът беше сменен, имаше друг войник: ротният поръчал да се явя при него.

Отидох в помещението (бяхме настанени в Търговската гимназия), преоблякох се и се явих при ротния. Той седеше зад бюрото, строг и намръщен. И фелдфебелът беше тук. Ротният каза:

– Знаеш, че войник не може да напуска поста си. Наказанието е строго, може да отиде до военен съд. Но понеже спаси един живот, ще смекчим наказанието.

Като се обърна към фелдфебела, рече:

– Тури го в карцера за 15 дни!

Фелдфебелът ме отведе в мазето. Имаше там един килер без прозорци, който служеше за карцер. Нямаше нищо – ни стол, ни легло, подът циментов. Легнах на цимента. Колко съм лежал, не зная. Вратата се отвори, влезе фелдфебелът:

– Ела с мен!

Отведе ме в канцеларията. Ротният не беше навъсен, до него в креслото седеше човек с бяла брада и чалма, едър, представителен. Като ме видя, стана, приближи се до мене, прегърна ме, като ме държа дълго в прегръдките си и говореше език, който не разбирах. Като ме пусна, ротният рече:

– Наказанието, което ти наложих, остава, но ще го прекараш при Абубекир.

Абубекир му се поклони, взе ме под ръка и ме изведе. Навън народ и войници много, а пред зданието – каляска с два бели като мляко коня. Седнахме и каляската се понесе. Не познавах добре града, но видях, че навлязохме в турската махала, по тесните криви улички. Каляската спря пред голяма порта, наоколо – високи зидове. Портата се отвори, влязохме в обширен двор, каляската спря пред къщата. Посрещнаха ни жени и прислуга, затича се и майката на Синята дрешка до мен, прегърна ме и ме целуна. Синята дрешка се прилепи до мене, пак обви ръчички около врата ми, прилепи личицето си до моето. Казвам на Абубекир:

– Дайте ми дрехи като вашите.

Дойде прислужница, която знаеше български и превеждаше. Абубекир ми каза:

– Полегни да си починеш, докато приготвят вечерята.

Млад прислужник ме заведе в стаята, определена за мене. Зад плюшен балдахин имаше легло. Заспал съм веднага.

Когато се събудих, свечеряваше се. Младият прислужник ми помогна да се облека; като турих и чалмата, се огледах. Видях хубав мюсюлманин, и главното – не се различавах от тях. Сега видях колко са удобни тези източни дрехи – широки, свободни, красиви, няма тези кюнци, крачоли, джобове, копчета, които те ограничават. Когато излязох, всички бяха възхитени от вида ми. Приближи старата майка и ме прегърна, тя каза една дума, преведоха ми я: „Синко!“ Дойде и майката на Синята дрешка: „Приличаш на моя Орханбей!“ Синята дрешка вече не се отдели от мене - това беше най-малкият внук на Абубекир, неговият любимец, пък и на всички.

Под асмата беше сложена трапеза. Беше дошъл Рамадан- ходжа, главният ходжа.

Сложиха ме да седна между него и Абубекир. Ходжата беше хубав човек, чист, спретнат, спокоен, имаше достойнство и авторитет. От него се излъчваше някакъв мир, беше приятно да го гледаш. Абубекир ме представи. Притворих очите си и казах нашата малка молитва преди ядене, безгласно, но всички усетиха, че едно малко тайнство се извърши.

Поднесоха гореща пилешка супа. Казвам:

– Аз не ям месо, дайте ми нещо друго.

Стана суматоха, жените се разтичаха:

– Как така да не ядете месо, че какво тогава?!

– Дайте ми кисело мляко или някое яйце изпържено.

Донесоха, вечерята тръгна. В кристални чаши почнаха да наливат вино от голяма кана, то пръскаше искри. Казвам:

– Не ми наливайте, не пия.

Учудването беше още по-голямо.

– Налейте ми чиста вода.

Вечерята тръгна гладко. Донесоха сладкиши, баклави, халви – тук вече нямаше противоречия.

Завърши вечерята. Влязохме в къщата, в камината гореше огън. Винаги, когато Абубекир си беше в къщи, вечер се палеше огън – напомнял му далечното детство в бедното планинско селце и голямото, любимо семейство. Горяха борови дърва и във въздуха се усещаше дъх на смола. Седнахме на ниските удобни кресла – на тях се почиваше добре; запалиха се наргилета, туриха и до мен едно.

– За мене не трябва, не пуша.

Стана пак суматоха: какъв е този човек?! Ходжата рече:

– Аллах праща такива хора да ни покаже как да живеем.

Настана хубаво мълчание, всеки мислеше. Вретената пееха, огънят пращеше, пламъците се виеха нагоре. Има в огъня нещо родно, едно далечно минало говори чрез него – колко пъти ни е спасявал той от студ и зверове! Човек изпитва към огъня благодарност и дълбока привързаност.

На вечерния огън присъстваха и жените, на почетно място – старата майка, около нея младите. Поднесоха кафето – тук вече нямаше противоречие.

Няколко дни почивахме в стария дом, показаха ми всичко хубаво, което имаха. Той беше богат дом, какви килими видях тук, какви тъкани, дърворезби и старинни оръжия! Видях и картини на стария град, когато Скопие е бил в разцвета си като столица, град на джамии, градини, чешми и фонтани – слънчев град.

После каляската с белите коне ни заведе до подножието на Шар планина. Тук Абубекир имаше голямо стопанство: стотина кошера, овощни градини, гюлови градини – много декари. Беше идеално подредено и поддържано стопанство. Прекарахме няколко дни. Управителят предложи да отидем на лов. Имало в планината сърнички, диви кози, а по високите върхове се срещали и диви овни – муфлони; за зайците да не говорим. Имал и хубави кучета. Донесе пушките, имаше и за мен. Казах на Абубекир:

– Аз на лов не ходя, животни не убивам. Ако е да отидем на екскурзия, да ги погледаме, да им се порадваме – идвам. Но с пушка и с кучета на лов не отивам.

Приеха моето предложение. Сутринта рано отидохме по стръмните, тесни пътеки на чудната Шар планина. Нямаше да видим дивите козички, ако да не бяхме чули шума от камъчетата, които събаряха като тичаха. Стадото беше голямо, 30–40 козички, имаше и малки. Радостно беше да гледаш техния грациозен бяг. Спряха се на висока поляна срещу нас и почнаха да пасат, но на един камък стоеше пазач. Един от младежите се опита да ги приближи, мина от подветрената страна, сниши се по долинката, да не го видят, но пазачът го усети, издаде глас и стадото побягна. Не закъсня да се покаже и заекът. Големите кадифени уши му бяха докладвали всичко. В небето кръжеше голям кръстат орел. Беше ясен, топъл и тих слънчев ден. Абубекир тури ръка на рамото ми и каза:

– По-хубаво, че не взехме пушките, нямаше да можем тъй да им се радваме. – Върнахме се привечер.

Дните вървяха неусетно. Грижите за мене бяха родител-ски, бях като в родно семейство.

Една вечер Абубекир ме заведе в стаята си. Застанахме пред малка кръгла масичка, покрита с бяла копринена кърпа. Абубекир махна кърпата – на златен поднос бляснаха скъпоцености: в средата – торбичка, обшита с бисери, пълна със златни монети, наоколо – кадифени кутии отворени, в тях – пръстени, обеци, гривни, нанизи и една диадема за глава – всичко от злато и скъпи камъни. Цяло богатство! Абубекир ме погледна щастливо и рече:

– Всичко това е твое.

Изправих се, застанах пред него, турих ръце на раменете му, потопих поглед в очите му и рекох:

– Не мога да го приема.

Погледът ми говореше по-красноречиво от думите ми. Абубекир наведе очи. Той ме разбра. После посегна, извади от една кутия малък пръстен със сапфир – синият скъпоценен камък. От него струеше студен, далечен живот, като че идваше от края на Вселената. Абубекир ме погледна с молба:

– Това ще вземеш.

Нямаше как, приех пръстенчето. То ставаше на малкия ми пръст.

Отидохме при огнището, жените вече бяха там, също и Рамадан-ходжа. Запалиха се наргилета. Поднесе се кафе. То се сваряваше в жарта. Тогава казах:

– Ще ви разправя една стара приказка, за гърбавия роб. От тази приказка се вижда кое е истинското богатство и как трябва да се пази то.

Всички обичат приказките. Разправях бавно, живо, с акцентиране и паузи – всичко с мярка. Който слуша, трябва да вижда картините, образите, действията. Да се разправя приказка е голямо изкуство.

Рамадан-ходжа превеждаше, знаеше отлично български – беше помак.

Като свърших приказката, някои от жените се бяха разплакали. Абубекир беше дълбоко замислен. Рамадан-ходжа каза:

– Тази приказка трябва да чуе народът в джамията!

Питам го:

– Позволено ли е друг да говори в джамията освен ходжата?

– За онези, които Аллах е белязал, позволено е.

Другата вечер разказах приказката за гърбавия роб в джамията.

Тя беше препълнена с народ. Ходжата беше седнал до мен и превеждаше.Турците бяха трогнати.

Ето я приказката за гърбавия роб.

Във времето на Харун ал Рашид в Багдад настана суша. Такава суша не беше запомнена и от най-старите хора. Дни, седмици, месеци – нито облаче по небето! Слънцето изгрява и залязва, опалва като пещ земята. Небето – зачервено като огнен похлупак. Денем не можеше да се излезе на улиците. Хората търсеха малко хладинка в избите. Животът замираше. Само нощем наставаше малко оживление. Пресъхнаха чешмите, нямаше вода за добитъка и трябваше да го изпратят към реката Тигър. Само в най-дълбоките кладенци имаше малко вода и тя едва стигаше за хората. Листата на дърветата изсъхнаха и можеха да се стрият на прах. Даже гордите палми на пустинята, и те отпуснаха листа. А сушата продължаваше, не достигаше вече вода и за хората.

Тогава халифът Харун ал Рашид свика големия съвет – светския и духовния – през нощта. Казва халифът: „Такова бедствие не сме чували досега. Какво може да се направи?“ Не могат да вземат решение. Тогава става шейх-юл-ислямът – духовният водач: „В старите книги е написано, че когато стане такова голямо бедствие, трябва да се свика народа на всенощно бдение и молитва към Аллаха, да бъде името Му благо-словено!“ Всички приеха предложението и изпратиха вестители: другата нощ хората да дойдат на площада пред двореца на бдение и молитва! Това ще става три нощи подред!

На другата нощ народът се събра при голямата джамия, излязоха и халифът, и придворните; всеки постла молитвеното си килимче, ходжите четяха сури от Корана, и всички се молеха усърдно цялата нощ. Така – три нощи подред. Ни глас, ни услишание! Сушата продължаваше.

Една нощ от двореца излизат великият везир Ал Джафарѝ и първият певец Ал Манс¸р; отиват си. Но като минават покрай голямата джамия, Ал Джафарѝ казва: „Да влезем за малко.“ Влизат. Няма служба, джамията празна. Застават отстрани на голямата колона.

В това време пред колоната излиза малък човек, гърбавичък, гол, само с една кърпа около кръста; на врата му желязна халка – значи роб. Простира молитвеното си килимче, прави три поклона, казва три сури от Корана (най-кратичките), коленичи и като вдига нагоре ръце, казва: „Аллах, заради нашето приятелство, направи да завали дъжд в този час!“ – и опря челото си о земята. След малко – духна вятър, усили се, засвятка, загърмя, затрещя – и рукна дъжд из ведро. Вали, вали, вали!… Навън народът излиза на улиците, вика, пее, гази из водата, всеки иска да го намокри дъждът!

Човечето сгъва килимчето си, туря го под мишница и тръгва. Ал Джафари и Ал Мансур – подир него. А навън – дъждът вали, вали, вали, и народът ликува! Тук човечето, там човечето – Ал Джафари и Ал Мансур подир него. Стигат до една висока сграда, човечето през една странична вратичка влиза вътре. Оглежда се Ал Джафари и казва: „Не е ли това къщата на моя приятел, роботърговеца Али?“ Отиват при главната порта и чукат. Отваря се портата и като виждат скъпите гости, разтичват се, викат стопанина, въвеждат ги вътре, запалват фенерите, донасят им дрехи да се преоблекат, запалват огъня в камината. А дъждът навън все вали, вали, вали, и народът ликува! Идва роботърговецът Али, прави нисък поклон пред Ал Джафари и казва: „Господарю, на какво дължа високата чест да посетите дома ми?“ „Не си ли ти моят приятел, роботърговеца Али? Дойдох да си купя роб.“ Али се покланя пак и казва: „Господарю, какъв роб искате? Имам всякакви роби: силни в занаяти и изкуства, имам робини красиви, танцувачки и певици, изкустни в саз*, лира и други инструменти. Какъв роб искате?“

Ал Джафари отговаря: „Искам да видя всичките ти роби.“ Али вика домоуправителя си: „Направи да минат всичките ни роби пред лицето на господаря ни!“ И почват да вървят робите - вървят, вървят, минават всичките. Ал Джафари казва: „Всичките ли роби минаха?“ Али пита домуправителя. „Господарю, всички минаха, само онзи, гърбавия, който е в конюшната, не е, но той не е за пред хора.“ „Доведете и него!“ След малко идва гърбавото човече, пак с килимчето си под мишница. „Този роб искам да купя“, казва Ал Джафари. „Господарю, този ли роб избрахте?! – чуди се Али. – Него за нищо не го бива, само пои конете в конюшната и се моли на Аллаха.“ Ал Джафари казва: „Този роб искам да купя. Направи разписката, ще платя. Колко струва?“ Али отговаря: „ Един дирхем“ (най-малката монета). „Направи разписката!“ И като се обърна към роба, везирът каза: „Сега аз съм ти господар. Тръгваме, вземи си каквото имаш.“ Робът казва: „Каквото имам, на мене е.“

Тръгват си, изпращат ги. А навън дъждът вали, вали, вали, и народът ликува. Приближават към главната джамия, робът се обръща към Ал Джафари: „Господарю, защо ме купихте?“ „Не беше ли ти, който се помоли в джамията и по твоята молба Аллах прати дъжда?“ Робът казва: „Господарю, да влезем в джамията.“

Влизат. Робът отива на същото място пред колоната, постила килимчето, коленичи, изрича най-кратката молитва, и като вдига ръцете си, казва: „Аллах, родените от жена научиха за нашето приятелство. Вземи душата ми в този час!“

И умря гърбавият роб.

Чак сега видяха колко красиво беше лицето му, като на хурия**.

* саз (тур.) - източен музикален инструмент

** хурия (араб.) - красавица от мохамеданския Рай, ангел