Jump to content
Ани

2. ЕПОХАЛНО ПОСЕЩЕНИЕ

Recommended Posts

2. ЕПОХАЛНО ПОСЕЩЕНИЕ

Незабравими десет минути.
„Храм Божи сте. Богове сте." Това са истини, които Христос е казал на човеците преди две хиляди години. Това са мисли, които са занимавали и мене. Мислила съм върху тях, да разбера вътрешния им смисъл. Сега споделям със себе си размишленията, до които дойдох.
- Божият храм, това е вътрешният човек, т.е. духовният човек, чрез когото Божественото начало се проявява. Боговете пък са служители на това начало.
Сега отново се връщам към заглавието „Епохално посещение". Кого посетих? - Учителя. Тогава Го наричахме Господин Дънов. Скоро обаче, почувствували го всеки в себе си Учител, започнахме да Го наричаме Учител.
Това посещение беше в 1915 година, 19 юли, който ден аз нарекох „духовния ми рожден ден". Посещението нарекох „епохално", защото наистина за мене то тури начало на нова епоха, на нов живот.
Питам се: Защо още тогава, 1915 г., не съм започнала да пиша своите бележки, впечатления, спомени, преживявания, а едва сега, когато от горната дата досега са се изминали вече 50 години?
Ето как си отговарям на зададения въпрос. Ако бях започнала да описвам своите спомени, опитности и преживявания около Учителя, Неговия живот, Неговото дело, както и моята микроскопична работа около това дело, в края на краищата всичко щеше да представя сбор от факти, които минават и заминават през съзнанието на човека без да оставят следа. Тогава, през тази далечна 1915 година, аз бях млада, доста млада, за да си служа с един обективен език, с мисъл, минала през съзнанието ми, през мозъка и през сърцето ми, за да могат тия трима свидетели да се подпишат едновременно под печата на две незаличими и във вечността думи ВЕРНОСТ и ИСТИННОСТ. В тия две думи влизат като съдържание други три думи: отговорност, добросъвестност и искреност.
И тъй, когато бях млада, като пеперудка кацах от цвят на цвят да събирам сладък нектар от цветята и го споделях с хората. Те го взимаха, правеха си от него мед и го изяждаха. Това са хората на фактите, т.е. хората на формите, които дотук спират.
Днес, когато минах едни светли, съдържателни и смислени години, от 1915 до 1964 г., 10 октомври, когато турям ново начало на работата - за себе си - аз изнасям пак същия нектар, но не само за хората на формите, но и за ония, които, недоволни само от формите, спират се пред тях да търсят съдържанието в тях и го намират. Недоволни и от това, те продължават да търсят вътрешния смисъл на тази форма и нейното съдържание. Като намерят и смисъла, те започват да мислят право и дълбоко. Така задоволяват своя двустранен интерес на ума, сърцето, душата и духа си. Това са ония човеци, за които Христос е казал „Богове сте", и Бог, т.е. Божественото начало живее у вас. Тия хора, получили сладкия нектар от цветята, преработват го не в мед за ядене, а в онзи жизнен елексир, който води към безсмъртието, към вечния живот.
Най-после пристъпвам към заглавието „епохалното посещение". Няколко дни преди 19 юли, по някакво особено стечение на обстоятелствата, чух да се спомене името господин Дънов - непознато за мене лице, но особено ме заинтересува това лице, толкова повече, че покрай този случай се спомена и името на един мой колега, и мой бивш учител, историк, Иван Радославов. Това ми даде възможност още веднага да отида в дома на моя колега, чиято жена също беше учителка - математичка, а за щастие също моя бивша учителка. И двамата ме приеха с разположение и с готовност да чуят защо ги търся. На въпроса ми: „Какво ще кажете за господин Дънов", когото те познават, първа проговори госпожа Радославова. Тя каза: „Много неща мога да кажа за господин Дънов, но засега ще ви кажа следното: Той е високо учен, голям философ и дава добри съвети за здравето на човека." - „Щом е така, моля Ви се, заведете ме при него, искам да го посетя." Тя мислила, че съм комунистка, затова премълча, нищо не ми отговори, затова не ми каза, че е духовен човек. Обаче аз помолих още един път и настоях да ме заведе. Тя се съгласи и определихме деня, в който да ме заведе. Той беше именно 19 юли, три часа след обяд.
Взехме трамвая в определения ден и час и стигнахме на улица „Опълченска" 66, дето живееше господин Дънов. Госпожа Радославова запита господин Дънов дали е свободен, и веднага след нея влязох аз.
Влязох вътре, поздравих, и докато се канех да се ръкувам с Учителя - така ще Го наричам вече в своите бележки, защото името господин Дънов е вече отдавна забравено, чуждо, далечно, съвършено заличено, както от моето съзнание, така и от съзнанието на всички нас, усетих, че сърцето ми силно и радостно заигра, както децата скачат и играят, когато се радват, както чувала съм, че когато детето оживее в утробата на майка си, заиграва, както когато срещаш човек, когото с години си очаквал. Така заигра и моето сърце. Не беше сърцебиене, не беше смущение, но скрита, дълбока радост, че душата ми е познала Учителя. Докато мислех и се вслушвах в сърцето си, изведнъж то утихна и настана необикновена тишина, като че ли нямам сърце. Всичко това отбелязах в себе си и запитах Учителя какъв съвет ще ми даде за майка ми и за леля ми, които не бяха особено добре със здравето си. Докато ми даваше съвет, аз Го наблюдавах: човек със среден ръст, на възраст около петдесетгодишен, със слабо прошарена коса; погледът Му благ, спокоен, тих. Изразът на лицето Му дълбок, внушителен. Като Го наблюдаваш, изпитваш голямо спокойствие. Продължавам да Го наблюдавам и почувствувах в цялото Му същество необикновена чистота. Ето това ме е занимавало постоянно в живота ми: навсякъде търсих чистотата - в децата, в младежта, във всички хора, и без да обиждам някого, нито себе си, все оставах недоволна - не е тази чистота, която душата ми разбира и търси. Понякога си мислех, че такава чистота не съществува на земята. Обаче макар и мимолетно, душата ми почувствува, видя и се окуражи, че това, което търси, не е блян, нито химера. Днес, когато пиша тия редове, казвам първо на себе си, а после на млади и на стари: съществува абсолютна чистота в света, която прави човека здрав, силен, смел. Така размишлявах в себе си.
Учителят ме запита едва чуто: „Чели ли сте нещо?" Погледнах го и бързо се запитах в себе си: Как да не съм чела нещо. Била съм ученичка, студентка, а понастоящем съм учителка - все съм чела нещо, обаче преди да отговоря, веднага се сетих, че Той ме пита дали съм чела нещо от Него. Тогава отговорих: „Нищо не съм чела от вас." Той влезе в една малка стаичка, като складче, забави се там малко и ми даде една малка брошурка: „Митар и фарисей". От заглавието разбрах, че Учителят е духовен човек. Толкова по-добре. Не съм комунистка, не отричам Бога, даже Го търся във всичко и навсякъде. Погледнах на гърба на книжката: цената й 30 стотинки. Не се реших да дам такава дребна сума. Да, но Той и едра не приема. Даде ми съвет за болните, пак нищо не приема. Не остава освен да благодаря. Гледам Учителя и си мисля: Какво смирение! Тогава нямах още ясен образ за смирението, но сега вече го познавам. Този Учител, когото тогава само почувствувах като смирен, днес смело заявявам: Видях, разбрах и познах смирението. Трябваше да го видим въплътено, живо, неизменно. Защо ми зададе въпроса: „Чели ли сте нещо?" Той ни предаде Словото Божие, което не може да нарече свое. Днес правя разлика между скромен и смирен човек. Скромни хора има много, но смирени със свещ да ги търсиш.
Каква роля изигра за мене подаръка, който получих от Учителя този незабравим ден - беседата „Митар и фарисей"? Човечеството се движи между тия два колоса: беден и богат, слаб и силен, слуга и господар, смирен и горделив - митар и фарисей.
Сбогувах се с Учителя, турих в торбичката си от никого невидими няколко важни въпроси, задачи и портрети, които да изучавам с години и векове, да оживявам и да прилагам, за да станат някога и моят плът и кръв.
Благодарих на Учителя тогава, но благодаря Му и сега, дори повече, защото тогава по-малко виждах, и по-малко разбирах. Сега повечко виждам и повечко поразбирвам. Взех беседата в ръце, а в невидимата торбичка си взех богатството. Колко беше това богатство и до днес не мога да го изброя и пресметна. Слязох по четирите стъпала и вече съм на двора, дето ме чака с добродушните си големи очи моята добра учителка. Погледът й ме питаше: доволна ли съм от посещението. Без да ме пита с думи, аз сама казах: „Как бих желала и втори път да дойда!" Тя бързо добави: „Ще ти се нареди." Как ще стане това и аз не знаех, но стана, и безброй пъти стана.
Значи отивам си вече у дома, но не съм свободна. Всичко това споделих със себе си, но и вие, които ме слушате, Макар и отдалеч, искате да знаете какво нося в торбичката си. Длъжна съм и с вас да споделя. Нося жив, безсмъртен образ за безкористие, за чистота, за смирение, за истинско служене. Ако пък би ми се дало само да зърна най-малката проява на любовта, на мъдростта и истината, толкова би натежала торбичката ми, че или би се скъсала, или би трябвало превозни средства да ме пренасят. Но и такова средство не би се намерило. И това, което получих, е неимоверно много.

Завършено 14 октомври 1964 г.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×