Jump to content
Ани

7. КАК ОЗДРАВЯХ

Recommended Posts

7. КАК ОЗДРАВЯХ

София, 4 януари 1968 г.

Това се случи в един от съборните дни на 1922 година в град Велико Търново.
Ако някой вън от мене ме запита как оздравях, мога да му отговоря с най- малки подробности, но първо аз ще опиша случая за себе си, ако стане нужда мога да го разказвам на всеки, който се интересува. Като пиша за себе си, първо ще се запитам как лекуваше Учителят. С лекарства и инжекции, с бани и масажи или по някакъв друг метод, познат и на всички лекари? Не, нито с един от тия начини. От това, което видях, видях и чувах от лекувани и излекувани братя и сестри, както и външни хора, все от Учителя останах учудена от множеството разнообразни, чудновати методи и начини, с които Учителят си служеше, когато лекуваше. Имаше случаи, когато при едно и също видимо заболяване той прилагаше за всеки един, за всеки индивид специфичен начин. От какво се ръководеше, колкото съм наблюдавала, мога да си отговоря: Той не си служеше със стереотипни методи, защото имаше предвид темперамента, характера на заболелия, условията, при които е заболял, външни, т.е. физически, както и вътрешни, психически или духовни. Учителят търсеше причината на заболяването, нея хващаше и лекуваше, а не самата болест, която е естествено последствие на дадена причина. Общо казано, начините и методите, които Учителят прилагаше при лекуване на болен, бяха изключително духовни, макар че някои от тях да имаха и физически характер. По въпроса как лекува Учителят, може много да се пише, но този въпрос ще се опише постепенно, при различни случаи.
Спирам се на въпроса как аз съм излекувана в 1922 година. Тогава съборите продължаваха цяла седмица, от 19 август до 25 август. Свърши се последният ден на събора и братята и сестрите, дошли на събора от цяла България, започнаха да заминават. Учителят оставаше и след съборните дни, а с него заедно и ония братя и сестри, които бяха свободни от задължения. Останах и аз, обаче още на втория ден след събора се почувствувах някак особено недобре. Какво ми е, не можех да си отговоря, никъде нищо не ме болеше, но нямах апетит и нищо не можех да ям. Пиеше ми се вода, но не можех да пия. Изпитвах голяма слабост, едва се държах на краката си. Легнах на леглото и положението ми от ден на ден се влошаваше. Чувствувах се особено: дали двойникът ми излизаше, не зная, но усещах в мене всичко ставаше двойно - две усти, два носа, всяко ухо става двойно. Искам да пипна носа си, и не зная кой от двата е истинският; хващах ухото си, и то двойно. Ръцете, краката ми също се удвояваха. Така минаха четирите дни. Учителят влизаше в стаята да ме види и ме разпитваше за състоянието. Щом влизаше Учителят, веднага сядах на леглото си, неудобно ми беше да лежа, още съм имала сили да седна, а не да лежа. Учителят оставаше по няколко минути при мене, следеше състоянието ми, но нищо не казваше; положението ми се влошаваше и аз постепенно губех силите си. На петия или шестия ден вече ми стана още по-зле. Опитах се да се вдигна малко, да седна на леглото, но не можах. По едно време ясно чух, като че някой ми говореше на ухото и чух думите: „Е пък умри!" Не се уплаших от тия думи, които по някакъв тайнствен начин чух, но и не съжалявах, ако това станеше - толкова бях зле. Лежах при отворен прозорец. След десетина минути чувам стъпките на Учителят пред прозореца. Той спря за момент и тихо ме запита как съм. Едва, едва можах да отговоря, че не съм никак добре. Учителят влезе в къщата, отвори вратата на стаята и застана на прага. Не влезе вътре, както правеше другите дни, застана на прага прав, сериозен и замислен. Аз се извиних, че не мога да се вдигна, поне да седна на леглото, както правех предните дни, понеже бях много зле. Останах да лежа. Гледах към Учителя и чувах, че той говори нещо. Вслушах се внимателно и ясно долових думите му: „Можеш ли още този момент да станеш от леглото и да кажеш в себе си: Аз съм мобилизирана като стенографка на Учителя и трябва да оздравея, за да работя." Учителят ме погледна пак така сериозно, затвори вратата и си излезе.
Останах сама в стаята, лежа на леглото си в тежко състояние и за момент само си помислих: Как мога именно сега да стана, когато съм най-зле, когато съм готова да умра? Обаче в същия момент, когато гледах на ставането като на нещо крайно невъзможно, някъде дълбоко в мене дойде и обратното решение: Ще стана и то веднага ставам. За момент забравих, че съм много зле и седнах на леглото, спуснах краката си на земята и се наведох да търся под леглото обувки, за да се обуя и изляза на двора. Облякох се. При навеждането усетих, че от лицето ми падна някаква желязна огнена маска. Пипам лицето си, приятно хладно, никаква температура, като на здрав човек. Слаба съм, слабост голяма имам, но стоя права и си мисля: какво стана? Аз ли съм същата? Необикновена радост ме изпълва, ще ми се да викам, колкото гласът ми държи. Чудо, някакво чудо стана. Не, не в стаята, но ще изляза вън и там ще викам. Стана някакво чудо, но стана за слава Божия. В това време в стаята влязоха две сестри: Савка и Стефанка и ме питат: „Ти си станала, какво стана?" - „Каквото стана, за слава Божия стана. Дайте ми, моля ви се, една чаша гореща вода." Донесоха ми и аз пих. Какво пих? Не пих вода, но жизнена сила, каквато наистина представя водата, благословеният елемент от Бога. Излязох на двора, но не да викам. Отвътре нещо не ми даваше да викам. Право е, когато се проявява Божията сила, устата не може да говори. Там душата говори и който почувствува в себе си този глас, той сам в себе си казва: Всичко в света става за слава Божия! Гледам всичко около себе си красота и само красота, дишам чистия въздух и цяла трептя от умиление и благодарност. Да, но Онзи, който е проводник на Бога и Неговата воля, никъде не виждам, не мога даже да му целуна ръка и да му благодаря. Както Бог работи скрито, така и той, нашият обичен Учител се крие. На другия ден, като че ли беше събота, и аз се наредих с всички братя и сестри на гимнастиката, на шестте гимнастически упражнения. Слаба съм още, но какво от това? Аз крия в себе си едно от великите, невидими и неписани чудеса.
Какво се крие в чудесата, които Христос на времето си преди две хиляди години е правил? Нищо особено, освен велика, непозната още на хората наука; знание, което мълчи за себе си; Любов, която човечеството отдавна е изгубило; изпълнена е волята на Онзи, Който с нищо не се налага, закони, в които човечеството едва сега надзърта и открива и т.н.
Сега и аз, колкото обикновен и малък човек да съм, ето какъв закон научих при това мое боледуване и чудно излекуване. Понеже ние живеем в един свят двойствен, дето с еднакво право се проявяват и светли и тъмни сили, т.е. и доброжелатели, наши приятели, и недоброжелатели, лоши сили, и наши неприятели, които ние трябва да ги изучаваме и различаваме гласа на светлите и тъмните сили. Защо? Защото в гласа на първите, на доброжелателите, се проявява волята Божия.
Изводът е следният: Ако аз се бях поддала на желанието на тъмните сили, лошите същества, които искаха моята смърт, те щяха да постигнат целта си. Обаче дойде гласът на светлите сили, които желаят да се изпълни волята на Бога, Който не благоволява в страданията и смъртта на човека, но в живота и радостта на човека. Тази велика воля се проведе чрез устата на Учителя. И днес аз живея, радвам се и работя.
Върнах се в София заедно с Учителя и с останалите братя и сестри. Всеки продължи работата си и аз своята работа с беседите, за която работа съм била мобилизирана.
Дошли вече в София, от време на време Учителят ми загатваше: „Имаше някаква мистерия в твоето заболяване." На думите ми: „Каква беше тази мистерия?" Учителят премълчаваше. И досега още не зная каква беше тази мистерия, но ако трябва да я зная, ще ми се открие; ако не трябва, ще си остане тайна, каквато е и досега. Не настоявам да науча онова, което не е за деца. Много неща, велики неща изненадват децата, но всяка изненада не е за тях. Много неща има да учат децата, много неща предстоят и пред нас като малки, невръстни деца за Великото учение, което Учителят ни предаде в размер на нашите възможности да ги приемем и приложим.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×