Jump to content
Ани

10. НЕОБИКНОВЕН МЕЖДУ ОБИКНОВЕНИТЕ

Recommended Posts

10. НЕОБИКНОВЕН МЕЖДУ ОБИКНОВЕНИТЕ

Това, което пиша сега, се случи през 1944 година, в първите дни на месец декември, не помня точно кой ден. Тогава Учителят не беше добре, не лежеше, но постепенно отпадаше. От месец септември се забелязваше чувствително отслабване. Пв това време се печатаха беседите, томчето „Великите условия на живота". Аз отивах в горната стая на Учителя, там да чета това, което до този ден беше напечатано.
Един ден, като отидох, видях, че Учителят не беше никак добре, но ме покани да седна. Като разгъвах шпалтите да чета, от време навреме поглеждах Учителя и сърцето ми се свиваше от мъка. Въздържах се да не издам мъката си, но почувствувах като че някой забоде дълбоко в сърцето ми нож. За да трансформирам състоянието си, аз заговорих със задавен глас: „Ех, Учителю, ако аз бих могла само да си представя какъв товар носите Вие, бих се схумила, на пихтия бих станала." Само това можах да кажа и млъкнах... И пак поглеждам към Учителя и какво виждам! На моите думи Той каза само: „Да", но аз видях чудо: Учителят седеше пак на стола, както по-рано, но вече съвършено здрав, прав, със спокойно изражение на лицето. Въртя шпалтите в ръцете си, но още не чета. Гледам смаяна, някак си объркана към Учителя и не зная кое е истинското състояние: първото или сегашното, здрав ли е Учителят или болен. Успокоих се малко, но съм в недоумение и си мисля: Дали грешката не е в мене? Вярно ли видях? И кое от двете състояния беше действителното? Кое наистина беше вярно и докато си мислех така и поглеждах към Учителя, чух бодрия му глас: „Четете." Спокойна и доволна, че съм се излъгала, значи Учителят е добре, аз започнах да чета. Четох до едно място и погледнах пак нагоре, т.е. вдигнах глава и отново се смутих и развълнувах; Учителят седеше с наведена глава, пак не беше добре, както първото, което видях, но аз продължих да чета, а Учителят внимателно ме следеше, защото ме поправяше навсякъде, дето намираше за нужно.
Свърших работата си и си отидох, силно замислена и вдълбочена върху това, което бях видяла. Седя в стаята си и си мисля: Това значи човек да бъде господар на тялото си, господар и на своите органи. Въпреки големите и необикновени възможности, с които Учителят разполага, той пое положението на обикновен човек да яде, да спи, да боледува външно като всички хора, като обикновен човек, а вътрешно да разполага с необикновени знания и възможности, и да ги изявява само в случаи, когато трябва, когато е необходимо за благото както на отделния човек, така и за цялото човечество. Който има очи, да вижда, и който има уши, да слуша, той ще види и ще чуе това, което малцина ще видят и чуят, за да бъдат някога свидетели устно и писмено на това, че някога е живял в плът, а живее и сега безплътен. Един необикновен човек между обикновените, работил като необикновен между обикновените, помагал на всички чисто и безкористно като необикновен между обикновените.
Дойде на земята като необикновен и си отиде пак като необикновен...
Продължавам да пиша друго нещо пак за необикновеното и обикновеното.
Годината 1944, 27 декември, е толкова велика, славна и незабравима, колкото и годината 1864,12 юли.
Беше 26 декември - студен зимен снежен ден, когато Учителят бавно се отделяше от земята - вторник беше, а на 27 декември ние, учениците му, бяхме в салона, в клас, още от пет часа сутринта, дето прекарахме в молитва - дълбока, тъжна, но величествена - бяха последните минути на Учителя. Голяма тишина отвън и вътре.
Сряда, часът е шест сутринта и с излизането ни от класа - едно последно дихание отлетя, отиде в онзи необятен простор, отдето преди 80 години дойде. Учителят временно завърши своя земен път. Един Велик Учител напусна земята, специално България, дето се роди, живя и работи, дето според него свърши една микроскопическа работа. Ние, които видяхме тази работа, казваме: Учителят свърши една грандиозна работа, която бъдещето и времето ще покаже.
Тленните останки на Учителя са пред нас, за погребението, за което очакваме разрешение от другаря Георги Димитров, който по това време беше още в Москва. Ние искахме погребението да стане на Изгрев, кварталът, в който Учителят работи цели 30 години. Поради късния отговор от Москва тленните останки на Учителя останаха в салона между нас цели пет дни. За нас това беше добре, за да видим още една проява на необикновеното в обикновеното.
Цели пет дни лежи покойник в салона, на открито, а тялото не се разлага. И външни хора, и нашите се питат: Защо е така? Едни казват: Студено е вън. Ами само в топло време ли хората си заминават? Други отговарят: Защото е слаб, защото е вегетарианец, не яде месо. - Слаби хора не заминават ли? Вегетарианци не заминават ли? Различни тълкувания си дават хората, но не могат да си отговорят положително. Ние знаем едно, че не са взети никакви мерки за външно изстудяване на въздуха, нито сме си послужили поне с някакво временно балсамиране на тялото. То е при всички естествени условия, при каквито и обикновените покойници. Петият ден вдигат вече тялото. Всички се прощават. Приближих се и аз да целуна ръката на Учителя и като всеки химик съзнателно поех дълбоко въздух, сама лично да се уверя дали не е започнал вече процеса на разлагането. Носът ми е доста чувствителен и при това поемам въздух толкова близо до тялото, не можех да не усетя и най-слабата миризма. И до този момент никакво разлагане не беше започнало. Поех дълбоко въздух и по друга причина, а именно: един ден, когато споделя този факт с някого или го напиша като спомен, думите ми да са истинско мнение по въпроса, защото научно не бих могла да го предам, но казвам: И тук видях необикновеното и обикновеното.

София, 15 ноември 1966 година.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×