Jump to content

15. НОВ ЖИВОТ


Recommended Posts

15. НОВ ЖИВОТ

София, 7 януари 1968 г.

Понятията „нов живот" и „новият живот" са близки, но по съдържание коренно се различават. „Новият живот" подразбира живота на новия човек, а под понятието „нов живот" се разбира, че някой човек, който е прекарал някакво сериозно заболяване, някакво голямо премеждие или катастрофа, по някакво благоволение на съдбата даден му е кредит да живее и той продължава да живее. Такова е моето положение в настоящия момент. Миналата 1967 година прекарах сериозна, тежка болест, при която животът ми беше на косъм, бях пътница за онзи свят. На трети януари миналата година се очерта сериозното ми заболяване от три тежки болести: грип, бронхит и пневмония, които едновременно ме нападнаха. Сериозно беше положението, защото пак същата година боледувах от бронхит и пневмония в по-слаба форма. Още същия ден, трети януари, гърдите ми толкова силно хъркаха, че и най-разваленото радио би отстъпило пред такова хъркане. Не можех нито легнала, нито седнала да заглуша този шум.
Веднага извикахме лекар. Той дойде, прегледа ме, замисли се сериозно и тихо едва промълви: „Ще се боря, дано се преборим." Чух думите му и си помислих: Чудно нещо, с кого ще се бори, с кого ще се преборва? Като че мечка среща на пътя си или някакъв вълк. В къщи нямах условия да се лекувам, затова ме взеха при две мои приятелки, те да ми услужват. Когато бях минала вече всякаква криза и видимо бях вън от опасност, на 23 март си отидох в къщи, но с много строги нареждания от страна на лекаря, едва ли не, че съм болна или по- право трябва да се гледам като болна. Съгласих се с неговите нареждания, защото и аз самата виждах, че имам нужда от строго пазене.
Какво беше състоянието ми от 3 януари до 23 март? Положението ми от ден на ден ставаше все по-сериозно. Лекарят дохождаше всеки ден и сериозно се замисляше. Предприе инжекции - мускулни, венозни, и то по няколко на ден - надупчиха ме порядъчно, но търпях всичко с пълно съзнание да оздравея и да улесня работата на лекаря и на своите приятелки, които положиха всичките се грижи и внимание към един сериозно болен, на когото и те искаха да помогнат. Наред с инжекциите вървяха и лекарствата, различни по големина, форма и цвят хапове, както и различни по имена. Като нямах какво да правя, броях по колко хапчета вземам на ден и по колко стигаха до всеки следващ ден, докато най- после ги събрах и се уплаших - бяха на брой около триста. Видяха ми се много, но свършено вече. изгълтах ги.
Благодарение на всестранната подкрепа, както аз я нарекох, т.е. от Небето и Земята, аз се върнах от другия свят. С други думи казано: от невидимия свят или от небето някъде ме кредитираха, отпуснаха ми кредит да поживея още. За колко време ми дадоха кредит, това не е моя работа. Моя работа, и то специално моя е тази, да живея и да работя така, че да оправдая кредита, който ми се даде за нов живот - да благодаря и никога да не забравя подкрепата, която ми се даде и от небето, и от земята. Често ще си спомням за това време, защото според мене, подкрепата беше голяма, навременна и необходима. На кого ли не се помага? Няма живо същество на земята, на което да не се помага, върху което да не бди онова велико справедливо Око, което е създало всички живи същества. Следователно, не само аз имах тази подкрепа и то не само един път в този живот, но при това боледуване за дадения момент се отвориха очите ми, за да видя реално, осезателно тази подкрепа, която наистина не ще забравя. И до ден днешен усещам топлината на тия две ръце, така топли, така осезаеми, като че това стана в този момент.
Какъв извод можех да извадя от този момент еднократен по проява, а многократен по трайност и сила. Обаче има моменти в живота на човека, които са многократни по проява, а еднократни по трайност и сила. Тази е разликата именно между Божествените и човешките прояви. Първите прояви, които са еднократни, но които имат голяма сила и трайност, а вторите, човешките прояви, макар и многократни, по сила и трайност не издържат. Първите са вечни, вторите - временни.
Връщам се пак към трети януари 1967 година, за да дойда до онзи ден и час, до онзи необикновен момент, час и ден, когато небето се изяви в момента, когато и аз сама вътрешно някак си, по състоянието си почувствувах, че си отивам и започнах с близките си да говоря за заминаване. В себе си бях готова, дълбоко примирена за онова, което по моему предстоеше да стане. Близките ми се страхуваха, но държаха здраво положението, продължаваха усилено да ми помагат. Аз бях между два свята: разговарях се с близките около мене, но и със съществата от другия свят, все едно, че бях на границата между двата свята. Толкова ясна и жива беше за мене тази граница, също като пътищата за чужбина на някъде. Нощите прекарвах в будно състояние, без сън.
Стигнала границата на двата свята, лежа на леглото, като ту се отдалечавам от този свят, ту се връщам отново. Когато се връщах, мислех си, как ще стане това, което очаквах да стане. Дойде 10 или 11 януари, не помня точно кой от двата дена беше, когато преживях нещо особено, непознато до това време за мене, което ми донесе истинската помощ. Инжекциите и лекарствата не спирах, грижите на близките около мен се увеличаваха, не отричам тяхната полза и подкрепа, но това, което стана в един момент, което наричам особеното, даде това, което обикновеният човек не може да даде. И така трябва да бъде, да види човек и да се убеди в помощта, която обикновеният дава и това, което необикновеният дава.
Лежа, повече съм в будно състояние, отколкото в безсъзнание. До мене имаше друго легло, наблизо маса и в стаята голяма тишина, бих помислила, че съм сама. Не зная и не виждам, че в стаята била Еленка, другата стенографка на Учителя, мислех, че съм сама. Посегнах към масата да взема някаква кърпа да изтрия потта си. Не стигнах до кърпата, усетих ясно, че някой хвана двете ми ръце със своите две, но така здраво, сигурно, както хващаме децата, когато играят, да не се изпуснат. Оставих ръцете си в другите две, не дърпам моите, защото не ме е страх, никакво смущение не изпитвам при тази изненада. Напротив, някаква приятност изпитвам, като че съм в ръцете на любяща майка или любящ баща. Усещам ръцете здрави, яки като на физически човек - не е никаква илюзия. Не, това не беше никаква илюзия, но факт. Защо? Защото усещането ми не ме лъжеше, а чувствата ми още по-малко. Усещах, че две ръце държаха моите две така здраво, както би ги хванал някой близък здрав човек. С едва чут глас и от самата себе си запитах: Кой си ти? Никакъв отговор. Втори път попитах пак по същия начин: Кой си ти? Също никакъв отговор. И докато се готвех да запитам: Кой си ти, Господи? - нещо силно ме спря: видях образа на Учителя като млад. Този портрет на Учителя не съм виждала досега, но сега макар и в тежко състояние на сериозно болен, аз познах Учителя като млад, чиито две ръце държаха моите. Ясно, без никакво съмнение и колебание, аз видях Учителя материализиран, с отдавна познатата усмивка на лицето му. Гледам към Учителя, а чувствувам как от ръцете му вливаше в тялото ми жизнена, животворна енергия.
Докато се опомня от случилото се с мене, усетих как двете ръце, които може би най-много преди пет минути бяха хванали моите, сега се отдръпнаха и заедно с това изгубих и образа на Учителя пред себе си. Още съм в развълнувано особено състояние, но проговорих с цел да разбера кой е в стаята при мене, исках да зная сама ли съм или не. Пак чух гласа на Еленка, която ми отговори: „В стаята съм само аз и то отдавна, никой друг не е дохождал." Успокоена малко и изпълнена с особено чувство на благодарност към Господа и към Учителя, аз разказах на Еленка за случката, като чух и от нея малкото, което и тя е доловила. От този ден, 10 или 11 януари, състоянието ми, макар и микроскопически, започна от ден на ден да се подобрява. Истинската, реалната помощ, дадена ми отгоре, вече действуваше.
Инжекциите и лекарствата продължаваха, грижите на лекаря не бяха безпредметни, за да подчертая още един път мисълта си, че небето и земята се съюзиха, за да ми помогнат и да имам две задължения и към земята, и към небето, и на двата свята да благодаря, на всеки по съответен начин. Безсънните нощи още продължаваха, като само от време на време ми се даваше малко сън за един до два часа. Два-три дни след великата изненада, някак странно за мен съм заспала, спала съм цяла нощ. Както съм заспала, така се и събудих, с изненада, че съм спала и здраво съм се изпотила. Едва изговорих: Значи аз съм спала! Виждам образа на Учителя, пак като млад, но вече астралния образ, със същата усмивка, която познавам. И на думите ми „значи съм спала", Учителят леко наклони главата си с мисълта, която ясно прочетох: „Видя ли?" И пак образът се изгуби.
Заредиха се дни на слабо, постепенно подобрение с топлите грижи на близките ми, на лекаря и действията на лекарствата и соковете и режима на хранене, в които дни нямаше нищо особено, следователно няма защо да ги отбелязвам по дни и дати. Кризите бяха все по-слаби, докато дойде денят 23 март, който ден си отидох у дома. Всичко това ме доведе до заглавието, което дадох на написаните от мене страници - „Нов живот", защото наистина ми се даде кредит за нов живот, за който постоянно мисля и в резултат на това мислене се питам: Даде ми се кредит за нов живот, за да си живувам ли? Да си поживея още? Не, не, банките отпущат кредит на човека, да има време да си изплати дълговете, като работи, разбира се. За кого, за какво, той си знае и постъпва, както разбира. Следователно на мене, като последователка на едно велико Божествено учение, се даде кредит, без да ми показват за кого и за какво, разчитайки на мене, аз да си отговоря вътре в себе си. Божественият свят не ограничава никого. Той дава пълна свобода на човека, като разчита и доверява на неговото съзнание и отговорност за делата му.
19 февруари 1967 година на още непълното ми оздравяване.
Дали съм спала малко през този ден, 18 февруари, не помня, но нощта срещу 19 февруари прекарах в пълно безсъние. Положението ми не беше тежко, защото вече бях на път към оздравяване, затова се предадох цялата нощ на мисъл. За много лица мислех, за много неща благодарих, но най-много мислех за усмивката, която много пъти виждах и която видях и не ще забравя никога и като болна, която описах в предишните страници, заедно с двете мощни ръце, които внесоха в моя болен организъм енергия и живот. По този случай в тази безсънна нощ, съчиних нещо нескопосно под заглавие „Една усмивка". Ще го запиша за себе си, да не го забравя, защото ми е е ценно. Цяла нощ го повтарях да го запомня и споделя с близките си като резултат на една безсънна нощ. Едва станах от леглото, споделих го с близките си, но то произведе голям смях като нещо неиздържано и нескопосно. И аз му дадох такава преценка, но след това то ми стана още по-мило и ценно.

ЕДНА УСМИВКА

Само една усмивка аз познавам, която и каменно сърце топи.
Само една усмивка виждам, която никой в света не победи.
С какво поддържа се таз усмивка? С какво храни се тя, за да живее?
Само с една дума - Любов.
Каква бе отплатата на тази усмивка?
Сърце, чисто като кристал - нейният въздух.
Ум, светъл като слънцето - извор, в който тя се оглежда.
Душа, необятна като Вселената - нейното небесно отечество.
Дух мощен като Бога и едно с Бога - нейната сила и мощ.
Само една усмивка аз познавам, която прави чудеса.
Само една усмивка виждам, която носи безброй блага. Чия бе тази усмивка?
Това само природата знай, но знае тя и да мълчи.
За себе си само - Лотос я наричам аз.

София, 19 февруари 1967 година.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...