Jump to content

Recommended Posts

29. ИЗБЕГНАТО ПРЕМЕЖДИЕ

И това, за което сега пиша, се случи пак през една от годините 1922 -1925, не помня точно коя. Помня, че тогава Учителят още живееше на „Опълченска". По това време наскоро бях получила подарък хубави чешки кецове за екскурзии. Преди да отида с тях на екскурзия, реших да им се порадвам, да ги обуя и да отида с тях на „Опълченска", да поработя на машината и да се върна дома пеш, както и отидох; бяха много леки. Свърших работата си и помолих Учителя да му прочета нещо от написаната беседа. Влязох при Учителя и започнах да чета. От време на време запитвах Учителя за някоя мисъл, но забелязах, че Учителят погледна някак особено към лявата страна на главата ми. Мисля си: Да не би да имам някаква нередовност или гребенчето да ми се разместило, или косата ми да е в безпорядък. Пипвам се тук-там по главата, но няма нищо нередно. Обаче Учителят все още продължава да гледа наляво към главата ми. Свърших работата си, целунах ръка на Учителя и се готвя да си отивам. Отворих вратата, но Учителят върви след мене. Исках да затворя вратата след себе си, както това съм правила всякога, но Учителят остана прав на вратата, като че искаше да ме изпрати, нещо, което никога не е правил. Това малко ме смути, защото докато тръгна, нужно ми беше повече време. При влизането ми в приемната стаичка на Учителя аз събух кецовете си отвън и влязох по чорапи, за да не нося прах от улицата. Следователно, предстоеше да обувам високите кецове и да нанизвам дългите връзки. Трябваше ли всичкото това време Учителят да ме чака, докато си тръгна? Това не можех да допусна. Аз съм толкова обикновен човек и толкова малък, затова още повече се смутих. Обърнах се с лице към Учителя и внимателно, почтително се поклоних, с което исках да кажа, че си отивам вече, та той да затвори вратата и да се прибере в стаята. Обаче Учителят все още стоеше на вратата невъзмутим, както и по-рано - изпращаше ме. Посегнах да взема кецовете и да ги обуя, и пак погледнах Учителя и се поклоних за сбогом, дано той се прибере в стаята си. Неудобно ми е да ме чака. И трети път се наведох към кецовете, но пак не ги обух. Трети път се поклоних на Учителя, но той не мръдна от мястото си.
Най-после се реших да се обуя и бърза да сляза по петте стъпала на стълбичката и там долу да нанизвам връзките, да ги завържа, а те бяха доста дълги. Обух кецовете си, които много скромничко ме очакваха един до друг и двата грижливо поставени от самата мене. Обух ги само и пак се поклоних на Учителя с мисълта, че съм готова за тръгване, дано зад себе си вратата да се затвори. Свърнах напред да мина през площадката, но уви, не мога да направя крачка напред. Усещам, че краката ми са здраво вързани и аз не мога да пристъпя. Опитът да тръгна е направен вече и аз не мога да се спра. Не мога да се спра, но не мога и да ходя, краката ми са здраво вързани. Тръгвам вече, но не вървя, нито слизам по стъпалата, а неочаквано особено някак летя във въздуха и така с летене аз се видях права, стъпила на долната площадка. Пак погледнах към Учителя, който бързо затвори вратата и се прибра в стаята си.
Стоя права и си мисля: Какво стана? Кой ми е вързал краката? Ако не бях полетяла, какво щеше да стане? Непременно щях да падна от горната площадка на долната. Как щях да падна? Най-малко щях да се търкалям по корема си и най-после с лице, глава и чело, нос на долната площадка. Това е може би най-малкото, което аз предполагах, че можеше да стане. А какво друго можеше да се случи при такова падане, не зная. До втората площадка имаше отворена врата, която при едно падане можеше да усложни положението. Обаче опасността беше избегната, премеждието се избегна. Как стана това? Само едно зная, че някой по някакъв начин е предотвратил премеждието. Кой е това? Разбира се, Учителят. Когато гледаше към лявата страна на главата ми, той определено е виждал някое невидимо същество, което ме дебне. А когато при излизането ни остана доста време на вратата, следял е да не стане нещо по- сериозно и със своята мощна мисъл е могъл да го предотврати. Ако не бях скочила така благополучно, макар и с вързани крака, предстоеше да падна от стъпалата надолу с главата.
Питам се: Какво е станало, та краката ми бяха вързани? Като си спомня днес за случката, смея се и ми е някак весело. Ето какво ме изненада. При влизането ми в стаята на Учителя, събух кецовете си, но в бързината е станало нещо, което да исках съзнателно да го направя, не бих могла. Връзките от дясната обувка са се вмъкнали в лявата и то точно на стъпалото, а връзките на дясната ми обувка се вмъкнали в стъпалото на лявата обувка. Значи станало е някакво кръстосване на връзките, които бяха доста дълги. Да исках нарочно да направя това, не бих могла. И после понеже набързо обух обувките, стъпила съм точно на кръстосаните връзки. Ако бях седнала още на първата площадка да нанижа връзките, нямаше да се случи нищо, но нали бързах. Високи бяха кецовете с много дупки.
В края на краищата, доволна съм от случилото се, защото опитах и това - човек с вързани крака да скача като катерица, без да падне. Да, но когато е под крепката ръка на Учителевата мисъл.
Сила, мощна сила е мисълта на Учителя.

1 септември,1967 година.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...