3. ЛИЧНИЯТ ЖИВОТ НА ПАША ТЕОДОРОВА (1887-12.02.1972 г.)

[Ани]

3. ЛИЧНИЯТ ЖИВОТ НА ПАША ТЕОДОРОВА (1887-12.02.1972 г.)

В.К. (Вергилий Кръстев): И накрая Паша остава сама?

Г.П. (Гена Папазова): Сега, този Христов остана и когато Паша остана сама, 10 години без Аня, той пое грижата за нея. Ама трябва да ви кажа друго важно. Паша още от дете страда от очи. Завежда я майка й при д-р Пашев, сигурно сте го чували?

В.К.: Да, слушал съм.

Г.П.: И д-р Пашев казва: „Не мога да ви помогна. Лошо чака детето ви." И тя загубва последователно, зрението й намалява, не мога да ви кажа кога, как загуби едното си око, не мога да ви кажа кога загуби и второто око. И остава на ръцете на Христов. Добре, но Христов си направи гарсониера, и то на хубаво място, на Лозенец и идва при мен: „Гена, казвай сега какво ще правим с Паша? Отидох, вика, у нея." Той, макар че се премести, ходи всеки ден при нея долу.

В.К.: Тя през туй време е тука.

Г.П.: Тя е долу, на ул. „Карл Шведски" - тяхната къща. Тя е долу, защото горе ги изпъдиха от Изгрева. „Заварих я, вика, беше към четири часа. Заварих я, тя чисти картофи." - „О, Христов, добре си дошъл, таман да си хапнеш, чорбичка ще направя, ангелска чорбичка."

В.К.: Тя вече, нейното зрение намалява.

Г.П.: Няма, тя въобще няма зрение.

В.К.: А чисти картофи.

Г.П.: Чисти картофи. „Паша, казва, аз съм обядвал, ама ти знаеш ли колко е часът? Чакай, дай да ти помогна, дай да направим чорбичката." Идва при мен: „Какво ще правим с Паша?" Викам: „Чувай, Христов, аз имам съпруг и не мога да я приема в къщи, защото той няма да се съгласи." - „Ама защо няма да се съгласи?" Накрая я прибрах, защото тя беше тука, в другата стая. В нея стая живееше и Еленка, защото след смъртта на майка ми трябваше да освободим една стая, да я дадем под наем. Ние предпочетохме да поканим близък човек, поканихме Еленка, другата стенографка. Паша се разболява трети път от пневмония. Отивам в другата стая. Тука лекари, близки, движение.

В.К.: Хан.

Г.П.: Минава много време, тя вече оздравя и моят съпруг ме строява хей тука в коридора до таз врата: „Ти какво мислиш да правиш бе, тука морга ли ще правиш в къщи?" Той така разбира. Аз не знам откъде намерих сили, ама като скочих, казвам: „Млък", ама така извиках, че той се уплаши. И Паша остана. Но тя да остане. И тя оздравя. За постоянно и аз да се грижа за нея до края на живота й. А той, съпругът ми няма да се съгласи. А друг път ще ви разправям как стана така. Друг път, това са вече мои лични опитности, за които ще говорим, как се яви друг да разреши въпроса. И така значи тя отиде у Христов, при условие аз да ги гледам. Но аз не знаех този Христов какво представлява от себе си. Аз го знаех само като фигура. Той водеше Паша по разходка, водеше я и на Изгрева, водеше я навсякъде, където трябваше да я разходи, но аз не знаех, че е на поборник от опълчението син. Знаех, че е учител по музика, знаех, че е един почтен човек, но че той е развалина, това не знаех.

В.К.: физически.

Г.П.: Физически. Ходила съм с него и на Витоша. А той бил човекът с единия крак, както и да е, пък с другия крак, разширени вени, целият син, едва го влече. Сърдечно болен, аз туй забравих да ви кажа, сърдечно болен. Когато ги изпъдиха от Изгрева, и си дойдоха Аня и Паша в стария си дом, вече стана тясно. Там е Райна Дечева, там е Христов, там са и те.

В.К.: На ул. „Карл Шведски".

Г.П.: На ул. „Карл Шведски". Аня се разболява. Те влязоха в кухнята Паша и Аня. Защото в горната стая е Райна Дечева, в долната стая е Христов. Останаха там. Ами сега какво? - „Гена, помагай! " И аз вземам Христов, че го водя в с. Пейна, на майка ми родното място, при мойта вуйна. Оставям го там. Казвам: „Вуйне, аз не мога да бъда тука. Този е близък човек, нека остане през лятото. Аз ще дойда да го взема." Това знаех, че е сърдечно болен, че го взех. Получаваше кризи и като получи криза, не ти дава да припариш край него. Не ще никаква помощ. Та не знаех значи, че е толкова болен. Не знаех, че има болен крак, но знаех, че е сърдечно болен. И когато той си отиде там и аз трябваше да отида да ги гледам, той излизаше, можеше да ходи, обаче мал шанс, пада и си счупва здравия крак.

В.К.: Каква карма.

Г.П.: И остава без два крака и ляга в легло. Завеждам го в Пирогов. Каквото трябваше да направят хората, направиха го, но той с болното си сърце и със счупения веднъж крак вече остана постоянно на легло. Получи дизентерия. Получи пневмония.

В.К.: И все жив.

Г.П.: И все жив. И живя доста. Той живя до 79-тата си година, а пък Паша до 72. Казвам, че аз не го познавах, а после ми стана много близък, защото страдах заедно с него. Та ето техните близки хора какви са били. Всичките нуждающи се.

В.К.: Сега разкажете какво стана с тази къща на ул. „Карл Шведски", кой номер беше?

Г.П.: Номер 52.

В.К.: На мен са ми разказвали, че по-нататък генерал Заимови са искали да вземат цялата къща.

Г.П.: Именно, именно, именно.

В.К.: И са водили някакви дела.

Г.П.: Именно, именно. Понеже мястото е на генерала, значи и къщата е на генерала. И те не бяха никакви собственици. Но сучиха, правеха, събираха документи от съседи, от този, от онзи. От това остана за тях такова, каквото беше разпарцальосано, на тавана един ъгъл, гдето не можеш да се изправиш и неизмазано. Под него една стая и долу стая и кухня. И те го продадоха. А Паша го продаде накрая. Паша го продаде. А пък продаде и онази къщичка там накрая вече до Юзината, защото те като живееха на Изгрева, той се настани там един милиционер. Ако можеш, изпъди го милиционера.

В.К.: Къде, в...

Г.П.: Къщичката им до Юзината.

В.К.: С квартирант милиционер.

Г.П.: До Юзината. И тогава те я Продадоха на един мои работник и понеже той беше със семейство с деца, наложи се чрез съда и си взе къщата и много ми е благодарен, щото сега там се издигна жилищен квартал и той има много хубаво жилище. Както и да е, този въпрос се уреди.

В.К.: Успяха ли, можаха ли да вземат някой лев от тази къща?

Г.П.: Можаха да вземат някой лев. Сега, преди аз да дойда, там е бил, не знам как, заварили са се с Иван Антонов, не са ли са се заварили, обаче имаше един Котик. Този Котик е Константин, белогвардеец от богато семейство. Аз не знам защо, дали при сражение или при какъв случай той остава с една ръка.

Другата уж я има, ама я няма, но не е отрязана, или част от нея е отрязана, не знам какво. И така с една ръка започва да сече дърва, да се храни с това. И те го приемат на пансион при себе си. Котик, на него му зная само името. И той заминава за Париж. А когато аз бях там, там беше едно семейство пак на белогвардейци, мъж и жена и дете. Обаче жената си има любовник. Тя спи с любовника в леглото. Мъжът й спи на масата, пък детето спи където и да е, при кого не знам.

В.К.: И мъжът допуска любовника да спи с жена си.

Г.П.: Да, те нашите приеха детето, Аличка. Даже Аня искаше да го осиновява. Това става вече в мое присъствие. Аличка.

В.К.: Боже, Господи, аз не мога да издържа една минута такова нещо. Как са издържали, не знам.

Г.П. Сега, пак преди да дойда аз. И трите сестри са били милосърдни сестри, претърпява нашата армия разгром.

В.К.: Да, на Добро поле.

Г.П.: Да, и войската пристига и си води и ранените. И във военното училище става болница. И трите сестри стават милосърдни сестри.

В.К.: Надя и Паша, Аня.

Г.П.: И трите, разбирате ли? Аз самата съм имала контакт с техни болни, имаше един Методи. Той беше хлебар, фурната му беше на ул. „Леге" за хляб, защото те знаят, хлябът на Методи, той е много хубав. И понеже, ако от друго място взема хляб, го познават, че не е.

В.К.: На Методи.

Г.П.: Сега и аз познавам хляба, ама тогава не го познавах. Като отида, Методи ще ми избере най-хубавия хляб, да ми даде. И разказва и за Надя, как му е оправяла възглавниците под него, как ги е надигала, защото кой знае какво е било счупено или ранено. Какви грижи са полагали за болния, не да отидат там да ядат, а да се жертвуват за болните. Ето това са сестрите Теодорови. Паша остана без очи. Тя почна да пише на машината, тъй както не вижда.

В.К.: Да, аз съм виждал някои нейни неща, написани по онова време и се чудя как е писала на пишуща машина. Вече не вижда, а продължава да пише. Особено нейните опитности, които тя вече започва да пише, някъде от 1961 и 1962 година. Това е един много труден етап. Да.

Г.П.: Някога да размести буквите, но това, което тя е писала, това е само истина. Това са хора, които не знаят две съдържания на една и съща дума.

В.К.: И добре, че е почнала да ги пише. Тя почва да ги пише някъде 1961 - 1962 година, но хубаво, че е започнала да ги пише. Защото все пак ги има. Това са документи.

Г.П.: Паша е прекрасен човек. Не, неземни хора. Тя Надя вика: „Абе чувайте, знаете ли, като гледам, гледам, ние не сме като другите бе." Надя, най-голямата. „Бе ние бамбъшка сме." Тя беше най-трезва, като че ли най-земна, ако мога да река. Някак като че изпъкваха от другите. Аз не ви казах и за това. Тези племенници, братовчедите Дора и Петя, едната Гъркова, другата Гъвълюбова. И те имаха по една дъщеря. И тези дъщери останаха пак под грижите на леля Паша и на Аня. Майките им се поминаха по-рано. А още и едно семейство, това е „тьотя Паша". Така я наричаха, „тьотя Паша". А тя е Германчева. ама не знам по баща ли Германчева, по съпруг ли е Германчева. „Тьотя Паша". Тя имаше двама сина, аз ви казах, единият ветеринарен лекар, другият не знам каква професия имал, но после работеше, нали ви казах, в това, в този пансион за сираци. И той беше тука на ул. „Дондуков" и на „Волгоград", нали така се казва булевардът. Точно на ъгъла. Там беше това нещо. Аз съм ходила там.

В.К.: Да.

Г.П.: Имаха сестра, която отчуждиха. Просто майката ненавиждаше дъщеря си. Такова нещо ако сте чували и виждали, понеже е лекар единият. Пък тя никаква не е. Къде се намираш ти! И тази, Катя се казваше, се оженила за един по-възрастен от нея грък, Петър Попов. Пък що да е грък?

В.К.: Може да е от гръцко потекло.

Г.П.: Пък що да е гърк?

В.К.: Може майка му да е гъркиня. Или пък да е дошъл от там, от Беломорието.

Г.П.: Но знам, че сестра му имаше гръцко име. Не си спомням какво беше. И тя имаше къща, тя беше обществено достъпна жена, печелеше много по този начин и с тези средства е изградила хубава къща, точно срещу паметника на Съветската армия. Там най-късно се издигна тя кооперация една. А съпругът й, Попов, пияница. Пък печели много. Не знам точно къде работи, но знае много езици. Печели много. А иначе добряк. А тя го обира. Като се върне вечерно време, каквото останало по джобовете, го обира. И по тоз начин тя направи една къща, по старата ул. „Евлоги Георгиев", продължението сега е булевард „България", от дясната страна направи една къща. Но тя горката умря много рано. И за първи път чувам като казва: „Господи, прибери ме. Или мене, или нея, или мама, или мен." Такова. А онази, майката, я яде, ама стои у тях, не отива при сина си. Нито при единия, нито при другия. Единият не знам къде живееше, а другият живееше тука на ул. „Иван Асен", в началото при Орлов мост. Стои в къщата й, там е на издръжка и там малтретира дъщеря си. И умря дъщерята, и остави три момичета. И тези три момичета се приютиха при Пашини. Те ще ги облекат, те ще им дадат, каквато нужда имат, бащата е жив. Той тогава се прибра, вече престана да пуши, да пие, нали, обаче майката липсва. И те при леля Паша, при леля Аня, при леля Надя, това им беше вторият дом. Живи са и трите сега. Може да ги видите.

В.К.: Такова нещо в тази епоха не е възможно да стане. Сега, в сегашното време. Аз не знаех, че през такива неща са минали. Знаех, нали, че много от тези, които са били без образование са ги учили.

Г.П.: Ама много, аз не съм ви описала всичките, защото аз не ги знам всичките. Аз зная цялата школа, която мина като школа. А пък след това вече единично колко, но интересно, че когато след 1944 година започнаха да преподават руски език на децата там в училище, веднага им измислиха: „Оставете ги бе, те са белогвардейци." Измишльотини колкото искате.

В.К.: Ха-ха, белогвардейци. И сега искам пак да се върнем малко назад. Паша напуска дома на ул. „Карл Шведски" и те...

Г.П.: Отиват на Изгрева да живеят.

В.К.: Там вече в така наречения Параход. Какво представляваше този Параход?

Г.П.: Те го нарекоха така, защото имаше форма на параход. Едната му страна беше така извита, другата беше вертикална, подът, и горе беше осветлението.

В.К.: И там прекараха колко години? Цялата школа.

Г.П.: А, не мога да кажа колко години. Много години. Много години, там живяха, там. Доде ги изпъдят от Изгрева. Годините да кажа не мога. Аз вече се отделих и се омъжих.

В.К.: Аз съм чул, че Паша е била доста години при вас. Това е времето, когато е била болна или и след това?

Г.П.: Аз отидох при нея.

В.К.: Да.

Г.П.: Тя беше тука болна, обаче многото години бяха у Христов. Там. И тя не го остави. Те да видите пък какво е.

В.К.: Тя ви остави в завещание да гледате Христов.

Г.П.: Тя, завеща ми Христов.

В.К.: Да го гледате него.

Г.П.: Какво да правиш.

В.К.: Какво да правиш?

Г.П.: Какво да правиш? Много добър човек, много интересен, много културен. С него. когато се чествуваше Освобождението на България, както сега плачат, така плачехме двамата. Защото севлиевчени са вземали участие активно, като поборници на Шипка. Там са мрели хората. Там негови вуйчовци, чичовци, не знам какви, те там са убити. А той не можеше и да чете. Зрението му беше повредено. Трябваше аз да чета. И чета и плача, и той плаче. Ама ние живяхме такива моменти, които свързват хората помежду си.

В.К.: Да, завързани хора един за друг. Завещават се един другиго някой да ги гледа. Значи така плачеше. И вие притежавате ли всичко онова, което Паша е написала като спомени? Вие навярно сте чели нейните опитности, нейните спомени. Спомняте ли си нещо друго, което тя да не е описала или не ги е разказала, някои неща...

Г.П.: Ами че това е такъв богат живот. Тя всичко не може да напише.

В.К.: А може ли да дадете нещо допълнително?

Г.П.: Кой може да напише от игла до конец преживяванията си? Писала е нещо. Ама то много хора имат опитности. Много хора имат опитности, де. Те не са така малко. Аз онзи ден приказвах тука на моя зет за Ванга. Аз му викам, като се върне дъщеря ми. Той казва: „Знаеш ли, полека-лека май ме накара да вярвам."

В.К.: Остави Ванга.