Jump to content
Ани

7. ГОЛЕМИЯТ ИЗПИТ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ НА ПАША

Recommended Posts

7. ГОЛЕМИЯТ ИЗПИТ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ НА ПАША

Г.П.: Да ви разкажа, в последните й години тя трябваше да помисли за някой, който да я изгледа. Искаше да намери човек, както Станка у Борисови, при Мария и Борис. Свой човек, предан. И тя на него и той на нея. И почна да пише в провинцията, на някой така да търси подходящ за случая човек. И всички й отговаряха отрицателно. Или заети, или стари, ала и бяха вече други времена. Обърна се и към тукашни хора. Имаше Катя Грива, имаше Буча Бехар, имаше свободни, без семейство, наши приятели, които можеха да дойдат при нея. Не дойдоха. Идват на гости, донесат някакъв сладкиш, поприказват и си тръгнат. В.К.: Не поемат ангажимент. Г.П.: Никой не поема ангажимент. Но аз трябваше да ви говоря и за тази Катя Грива. На Митко Грива сестра. После ми напомнете да ви говоря за нея, защото за нашите нещо трябва да кажа, кажете ми, ще ви говоря. И тогава тя писа измежду другите и на съпругата на Петър Камбуров, на този, учителя по биология от Стара Загора. Той беше вече покойник. Тя имаше двама сина, които са били оженени вече. Тя беше свободна, единият син тука, в София, другият вън от Стара Загора, а тя в Казанлък. Тя в Казанлък, а синът й не знам, някъде другаде беше. Значи съвсем свободна. И Паша й пише, че е писала на други хора в провинцията и винаги й отговаряли: „Имай ме отречен." Това е един стих от Евангелието. „Имай ме отречен!" И оная й отговаря: „Имай ме вречен!" В.К.: Имай ме вречен. Г.П.: И пристига Мара. Хем учителка, интелигентна, поетеса. В.К.: Мара коя? Г.П.: Мара Камбурова. В.К.: Тя се пада снаха на тия Марин и Петър Камбурови? Г.П.: Не. На братовчед им. На Никола. Снаха на Никола Камбуров, а не на Стефан Камбуров, а другия. И Мара пристигна и аз бях много доволна, че един човек на равен ранг интелектуален е при Паша. Обикнахме се, посещавахме се, въобще станахме три. Това трая няколко месеца. И тя не можа да издръжи, Мара. В.К.: Психически ли? Г.П.: физически. И казва така: „Аз дойдох при Паша, а тука толкова много хора идват, аз само посрещам и изпращам, и гощавам." В.К.: Тя не може да издържа на това движение. Г.П.: Да. И си отиде. Ами сега? В.К.: А през това време вие, Паша и тази къде живеехте? Г.П.: Аз съм си тука. В.К.: А Паша си е в къщата на ул. „Карл Шведски". Г.П.: Като от Изгрева вече ги изпъдиха. Оная къщичка там е заета от Юзината. Пък тя и да беше свободна, Паша не може там да бъде сама. Тя не може да бъде сама. И Христов, той си е болен човек, и лежи в горната стая. Него го чуваме само когато пъшка, когато има криза. Защото той страдаше от много болести, между другото и ангина пекторис. Тъй че те си бяха долу, в голяма стая и голяма кухня, и аз ги посещавах, и то редовно. И Паша да се определи. Болният Христов трябваше да поеме нейния проблем. Можеш ли да си представиш? Затуй имаше едно лице с един апетит, няма да ви кажа кое лице, не е наше лице, но е свързано с наши хора. И когато аз склоних Паша да завещае на това лице къщата, Христов възстана. „Ти нищо не знаеш, ти нищо не знаеш." Той следи отношенията им. „Ще уморят Паша." Свърши се този въпрос. В.К.: На кого искаше да завещае, Паша на кого искаше да завещае? Г.П.: Аз я съветвах да завещае на това лице с големия апетит за апартамента й. Не искам да ви кажа името му. Не е от нашите среди, но е свързано с нас. В.К.: Да. Г.П.: И мисля го за нормален човек. Христов там и той седи и знае, значи отказахме се и от него, и Паша си остава на Христови ръце, и на мои ръце. Тогава Христов си направи апартамента и трябваше да вземе и Паша. Как стана това ще ви разкажа, когато говоря за себе си. В.К.: Сега един друг въпрос. Знам, че по едно време Паша е била при Мария и при Борис Николов. Кой е периодът? След като ги изгонват от Изгрева ли? Там една стаичка са направили и тя е била известно време там. Г.П.: То беше, Христов редовно водеше Паша там. Те й бяха вързали една връв, да се разхожда из градината, по връвта да върви. Но къщата беше презаета. Там живееше Надка, една пак бездомна, жена от Трявна, болна. Някакви средства е имала там от родното си място. Борисови й позволяват да си пристрои към къщата им стаичка и тя беше там. А Паша им гостуваше. Паша им гостуваше там. В.К.: Да. Г.П.: Сега не знам дали тя и не прекара след смъртта на Надка. В.К.: Знам, че тя е прекарала шест месеца. Г.П.: Така. След смъртта на Надка, дали Паша не остана там, в Надкината стаичка. Дали не остана, това не твърдя, защото трябва човек да си спомни. В.К.: Знаете ли защо? Аз си спомням едно нещо, което ми разказваше Мария Тодорова, мир и светлина на душата й, и тя казваше: „Когато Паша обяви пред целия Изгрев, че иска някой да я гледа, ще й даде сума и пари да купят един апартамент и т.н. И тогава Паша дойде при мене и казва: „Виж какво, аз понеже не познавам хората и искам твоето мнение и на Борис, кой да избера." И което беше най-интересно, каква беше нашата изненада, никой не се яви. Никой не пожела. Единствено Гена пое ангажимента." Това го знам от тях. Г.П.: Ама аз не съм поела. Аз ще ви разкажа другото. Защото много неща ние ги разбираме късно. Сега Учителят й казва, запишете го това: „Само ти не си ми създала неприятности." От всичко, което го обикаля. „Само ти единствена не си ми създавала неприятности." В.К.: Това е много нещо. Това не е малко. Г.П.: Ето, това беше тя. Ето, това беше тя. Когато страдаше, то беше такъв дух неин, необикновен човешки дух, идваха различни хора, срещахме ги, гощавахме ги, аз го правех това, защото Христов беше в легло. И като ги слушам, някога й казвам: „Вий сега не чувствате ли, че ви лъжат? Не чувствате ли, че лъжат?" - „Гена, аз уча." За всяко нещо, всеки посетител, всеки - „Аз уча." Тя просто знаеше, че това е ученикът, дошла да види изопачените страни на човека. И положителните, и отрицателните. Аз го сложих в кавички, защото това бяха обикновените „Аз уча." Сега искам да ви говоря по някои материални въпроси, които само частично са известни на Борис, а как братството ги разбира, това не знам, не ме интересува, но искам да ги знаете и да ги запишете.
В Казанлък е имало семейство наше, Дукови, богати хора. В.К.: Слушал съм за тях. Г.П.: С къща. Да. Каква е била, не знам, изглежда че е била голяма. Когато се обръщат към Учителя и питат: „Ние сме възрастни, заминаваме, на кого да оставим къщата?" Той казва: „На Паша." Тази къща на Паша й струваше много неприятности, защото една къща иска стопанисване. В.К.: Те прехвърлиха ли я, оставиха ли я на Паша? Г.П.: Оставиха я на Паша юридически. Обаче тя трябваше там да търси местен човек да се грижи за ремонти, за наеми, за всичко. А пък и да ви кажа, не знам въобще каква беше тази къща, защото когато трябваше да се продаде, половината я взе съветът. Каква беше тази нейна къща? В.К.: Да не е била някакъв културен паметник на възраждането, че я взимат? Г.П.: Не знам, приятелю, не знам. Това беше само истината. В.К.: И от тази къща взеха ли някакви доходи? Г.П.: Сега тази къща, когато беше по-рано преди, ами преди девети септември 1944 г., и след девети, Паша получаваше наеми, тя ги даваше на брат Боев, а брат Боев подпомагаше нуждающите се. Когато брат Боев се помина, се разпръснаха хората, останаха тези, които са работили за Учението - Еленка и Паша. Паша делеше с Еленка. Какво е било, не знам, на мен такава сума в ръка не е попадала. Какви са били наемите, не мога да знам, но такива пари у мен не са попадали. Когато Паша се разболя, това беше края, вече в последните й години, тя трябваше да ликвидира тази къща. И при нея, да видите какви хора има, бе, дойде Колю Владимиров, учител и директор на гимназия и тука и другаде. Върти се така край нея и т.н. и т.н. И Паша каза: „Той е окумуж човек, Него ще натоваря официално да продаде къщата." Когато Колю продаде къщата, дойде и каза, че така е наредил, че да остане за Паша хубавата половина на къщата. А другата половина я взема съвета. И че я е продал за пет хиляди лева. А Еленка от тамкъшни хора научава, че я е продал за седем хиляди лева. В.К.: Две хиляди лева слага в джоба. Г.П.: Така. Не само в джоба две хиляди лева, а той взе всичките, защото тези пари останаха за Христов, а Христов му беше приятел. И след Паша той ни събра, но ще ви кажа по-нататък, преди това трябваше да ви кажа нещо. Каза: „Няма да ги дам. Няма да ги дам." В.К.: Е защо? Г.П.: „Ами не ща да ги дам." В.К.: Хе-хе, какво нещо. Г.П.: Но вика: „Поемам ангажимент да дам 1000 лева за паметник за Учителя." Викам: „Вижте, Владимиров Учителят паметник не иска. Учителят казва, че „ако ми съградите паметник, аз ще го съборя." Туй, което е направено като белег на мястото, където са неговите останки, е достатъчно. Ако е въпрос да се издигне паметник, няма ти да издигаш на нашия Учител паметника." Но както и да е, той взе парите. От нея къща, от тях пари нищо не се видя. Това нещо знае само Борис и брат Шаров, покойният, на които Христов каза: „Аз понеже ни съм взел, ни съм дал, ни съм взел участие в тази сделка, аз нека ме обвиняват, но аз нито се оправдавам, нито твърдя обратното. Нямам пръст в тази сделка." В.К.: Всичко остана във Владимиров. Г.П.: Всичкото го взе Колю Владимиров. В.К.: Който ужким щеше да гледа да помага на Христов. Г.П.: Той не може да му помага, защото той самият беше болен. Имаше язва и беше слаб и нервен. А, помагаше му. Чакай сега. Помагаше му, защото лятно време Христов е ходел там, в Дъбово. Другаде е гостувал, наем е плащал, но все пак Колю Владимиров го е завел там и му е показал, че е кавалер, Колю е там, нали? Не че му е помагал, но е до него просто. В.К.: Съдействувал. Г.П.: Да има един човек там познат. И той обра Христов. В.К.: Дуков откъде беше, от кой град? Г.П.: Казанлък. В.К.: Хе-хе, Боже, какво нещо, добре че го разказахте това нещо, за да се измие това нещо от Паша, да не остане върху Паша. Г.П.: То може да остане и върху мен, аз не съм сигурна върху кого остава. В.К.: Няма. Г.П.: Но ви казвам: аз нито се оправдавам, нито обвинявам. Аз само констатирам. В.К.: Интересно. Значи накрая нищо не остана. Да. Г.П.: Тази мъка на Паша по поддържането на къщата в Казанлък, тя там се смениха доста наши приятели да помагат на Паша, да вършат тези домакински задължения, но аз другите не ги познавам. Зная само писмата на Донка Кошева. Тя беше една жена, мисля само с дъщеря ли, с дъщери, но нямаше съпруг... Ще ме фотографирате ли? Недейте. He. В.К.: От време навреме искам да ви помоля, защото имате хубав израз, нали, ще фотографирам, просто така да остане. Г.П.: Ах, израза ли го искаш? В.К.: Понеже в момента се вълнувате, излиза много хубав образът. Г.П.: Та тя, Донка Кошева, се оплакваше на Паша от това, че не е успяла, не може, трудно й е. Изобщо къщата беше бреме на Паша. Никакви облаги тя не е имала. Имала ли ги е, те отиваха чрез брат Боев. Ако брат Боев е харчил за себе си, иначе всичко се е давало на Братството. Паша не е обсебвала пари от тази къща. Сега, не знам, тук ли да ви кажа или на друго място, когато говоря за себе си, понеже искахте и от мен някои сведения, да ви кажа как отидох у Христов. Как отидох да гледам Паша.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×