Jump to content
Ани

11. ГЕНА ПАПАЗОВА ИДВА С РОДА СИ

Recommended Posts

11. ГЕНА ПАПАЗОВА ИДВА С РОДА СИ

В.К.: Сега искам да ми разкажете нещо за вашия живот, така последователно и за вашия род. Г.П.: Родена съм в Дебелец, в едно заможно селско стопанство. Село Дебелец, сега е град. Още на времето беше голямо село. В.К.: То къде е точно? Г.П.: До Търново, на пет километра. В.К.: Кога сте родена? Г.П.: През 1903 година, 18 септември. Че баща ми беше страдалец, в смисъл че остава сирак, без баща и без майка на 12 годишна възраст и трябва да поеме при това грижите за двама по-малки от него, две деца момчета и една сестра, за която той не може да се грижи, ами я дават калугерка в манастира. И баща ми става градинар, чирак, ходи по градини в Русия и в Румъния. Каквото изкара, за малките. Че май, че и тях повлича после. Какво е било, не знам. Когато аз вече бях голяма и съм негова дъщеря, разбрах, че той се е бил оженил за единствена дъщеря на едно семейство средно заможни. Но тази дъщеря била туберкулозна и умира. Майка ми пък е родена в Пейна - Дряновски колиби и тя сираче, от три години без майка, след туй втора майка, трета майка и на 16- годишна възраст се оженва за едно момче, и то туберкулозно. Раждат три деца, и трите умират. На 23 години майка ми е свободна, вдовица, а баща ми на 27 години - свободен вдовец. Тогава ей такива търговци, движещи се хора, им правят сватовщина, казват на баща ми: „Там, там има една булка, сама, вдовица останала." Оженват се двамата, вече са се имунизирали срещу туберкулозните бактерии, иначе как може да си представиш, да съжителстваш с такива съпрузи и респективно съпруги, и се раждаме ние. Баща ми беше много умен, много съсредоточен, голям общественик, кмет на два пъти или не знам как беше, аз го знаех като кмет през 1912 година. А баба ми, майката на съпругата му, казва на мъжа си: „Ний загубихме дъщеря си. Аз искам да остане зет ми тука, като син." Осиновяват го и после така малко комично ми беше като разбрах как са го осиновили. То коя година ще е било? Знам ли? Мога да изчисля. В.К.: Осиновяват баща ви. Г.П.: Баща ми. Осиновяването става като баба го прескачва. Няма документ. Може да има някакъв документ, но формално става така. Той ляга и тя го прескача. Но отношенията им бяха: казваше й „мама" и нищо друго. „Мама", такова отношение на баща ми към неговата тъща. И респективно „татко" към тъста. А тъстът, дядо, когото ние знаем за дядо, защото друг нямаше там, и той туберкулозен. И мама се грижи за него. Аз съм му изхвърляла храчките на дядо. Баба, не знам как, по-остра беше, той ще каже: „А, остави я този звяр", ха-ха-ха, но почтено семейство. И така значи баща ми остава в този дом като собственик. Имало е построена къща на бабино място. Таман е била построена. Това е станало 1878 година, когато идва руската армия, и която се настанява в къщата и която пали огън в средата, щото тя имаше нещо като камина плюс две стаи горе. И те палят огън там, та когато ние растяхме в тая къща, беше с черни греди. В.К.: Да, от огъня. Г.П.: От огъня, от дима. Значи по туй време къщата е била значи готова през туй време и татко е бил през туй време техен син. Сега той прави връзка с първата държавна подвижна земеделска катедра, основана от Петър Беров. Петър Беров е българин от Болград, завършил е академията, руската в Москва агрономство, не знам академия ли е било или пък не, как тогава е фигурирала не знам, и при Освобождението се връща тука да работи в България. Надарен човек, аз сега пиша за него и написах за него в История на декоративната растителност. Той е там фактор. Той е правил озеленяването на София. Тука всичките борови гори са негово дело и той се е борил с тези от Слатина, защото е било мера на слатинчени. Той взема мерата на добитъка им. Те воюват, изскубват растенията. Най-после става въпрос, че се намесва и армията, воюват, сражение имало, убити хора има, докато се запази тази гора. иглолистната на Петър Беров. Тогава той е фигурирал като горски инспектор. Обаче е агроном по професия. Сега после какво е правил, не знам, но когато аз бях дете 10-12 годишно, той беше директор на Държавната подвижна земеделска катедра. Този човек умря по път, изпълнявайки задълженията си, много делови човек и неговият паметник е в село Михалци и на него пише: „Работил за народа и умря за народа." На Петър Беров. Сега този Петър Беров трябваше да развива дейност, но трябваше база. Никой стопанин не си даваше земята Беров да прави експерименти. А той почва да внася чужди сортове. Къде да ги изпита? Баща ми дава нашето стопанство за опитно поле на катедрата. В.К.: Вашето стопанство. Г.П.: В село Дебелец, за опитно поле на това. Там се внесоха аспержи, т.е. аспарагус, за салата обаче. Там се внесоха ангенарий, едно растение, което е като магарешки трън, яде му се това нещо. В.К.: Вътрешното. И какво се яде? Г.П.: Долната част на съцветието. В.К.: Как се казваше, дето като магарешки трън? Г.П.: Ангенарий. Аспержи беше аспарагусът. В.К.: Добре, да продължаваме нататък. Г.П.: Виж го как изскочи това нещо от акъла ми. Ей сега ви го казах. Там се внасяше. И когато... В.К.: Значи опитното поле на баща ви е имотът? Г.П.: С тези растения баща ми засяваше най-хубавите места. Най- близката зеленчукова градина до селото и когато минат хората и викат: „Йоне Папазов полудял бе. Гледай, със зайча сянка и с магарешки трън си напълнил градината!" В.К.: Магарешки трън. Г.П.: Магарешки трън, защото друг сорт прилича на афишок, арфишок. Приличаше на истински магарешки трън, големите бодливите листа и горе този виолетов, съцветен, компузите и т.н. Там се внасяха първите пшеници. Пшеницата НОЯ, за нея помня, защото тя беше безкласна пшеница, френски сорт. И баба пък правеше опитните питки. Тя много обичаше баща ми. Тя... Кой смей да каже нещо лошо за него? Пък му вика: „Недей бе, недей, виж, че не струва. Гледай хляба как се троши. Не таз пшеница, не е. Я си дай ти нашата пшеница да слагаме." Баща ми започна да става семепроизводител на зеленчукови семена. Понеже имахме места в различни райони, той можеше да изолира отделните сортове и да произвежда чисто сортов семенен материал. И когато тръгваха градинари откъдето и да е на България, те бяха главно Лясковец, Търновско изобщо, за Русия или за другаде, те идваха у нас да купуват семена. Под влияние на Катедрата и предполагам, че и с помощ, ние направихме модел, обор на животните. Този обор на животните имаше, централно място заемаше торището. То беше с два наклона, един срещу друг и в центъра на наклона беше резервоарът за урината. Около това торище беше оборът за кравите, оборът за конете, птичарникът, клозетът - свинарник. Всичко това беше около торището. И торът се съхраняваше добре, градините добре се наторяваха, всичко растеше добре, щото имахме ръководство. Пак под влияние на катедрата се направи у нас сушилня, тип ХАВЕЛКА, в която сушахме. Вижте какво беше, то като че ли специално, след това ни мобилизираха да сушим за войската плодове и зеленчуци. Тази Хавелка, тази сушилня. Направихме овощна градина, туй, което е важно, че хората имаха плодове, но не така градини специално. Имаха единични насаждения. А още преди това, значи това е било само инициативата на баща ми, значи преди да се родя аз, преди сестра ми да се роди, баща ми прави първото за района американско лозе, т.е. изписва или купува внесени вече в България подложки американски, устойчиви срещу филоксерата и върху тях се облагородяват местните сортове. Но помня едно, че хората в селото нямаха грозде. Че баща ми, когато минаваше с кораба, препълнен с гроздето, вървеше пеша. Не мога да не се разплача. И: „Дядо еди кой си, бабо еди-коя си, заповядай, на ти, дете, граби гроздове" и подарява на всеки срещнат човек. И ей в това семейство аз израстнах. А мама пъргава, работлива като птичка. Пък той имаше много гости, моят баща, много. Като дойдоха агрономи, то беше страшно. Тя се връща от къра. Ей сега, запретва ръкавите, прясната пита, спаначника, яйцата, всичко готово. Това беше пъргавината, силата на мойта майка. Тя беше стълба на къщата. И когато баща ми отиде войник, а нас ни мобилизираха заради тази Хавелка, да работим за войската. Мама го правеше това. Но какво ви казвам, децата не видяха детство. Страшна работа, страшен ангажимент. Нито сме си доспали, за ядене не мога да кажа, че не сме яли, защото такова изобилие на храна, но никога не седнеш така сладко да го изядеш. Все ха, ха, ха, че има работа. В.К.: Баща ви в коя война участвува? В Балканската или Европейската? Г.П.: В Балканската беше кмет, а в Европейската беше войник. В.К.: Да. Г.П.: В Балканската война като кмет там се разсипа той, като кмет. Защото трябваше моят баща да събира храна за животните и за хората на войската, и защото отива във всяка къща. Обявява: „За нашите момчета, бе! Дайте сухар толкова нещо, бе, дайте свинска мас, бе! Дайте това нещо, дайте да храним децата, бе, те са на фронта, те са отишли там да се бият за нас." Е, един го разбира, друг не го разбира. На някого трябва да наложиш да го даде. Той пък ще даде сухар суров, сухарът мухлясва и т.н. и т.н. Аз съм била свидетелка. Отивам аз на нашата бахча, градина и една жена изпраща мъжа си обоз с волската кола, ще воюваме ние срещу турците. Тъй беше войната. Той заминава значи с волската кола да кара храна. Тя го изпраща: „Ха на добър час, а пък кмета калпака си да продаде." В.К.: Клетва. Г.П.: Да, клетва. Калпака си да продаде. И това значи с кмета. Друга една жена, точно срещу нас и при това в роднински връзки - кумица. От нея баща ми иска три килограма мас. Тя има само едно лозе. Нямат животни. И иска три килограма мас. Дава ли, дала я сигурно, но вика сега, тя пелтечеше пък малко: „Сега вече разбрах кой ми е врагът, кой ми е врагът, аз вече разбрах кой ми е врагът." Тъй. А в туй време в нас са два коня с кабриолет на войската, два вола с колата там и сено, и слама, и зоб, и всичко, каквото трябва да даде едно семейство, което има, и което е на кмета семейство, домакинство. Значи той първи трябва да даде пример на другите, да се увлекат и те. Тази война той се разсипа. В.К.: Разори? Г.П.: Разсипа се физически. В.К.: Разсипа се физически. Г.П.: Материално, разбира се, се разсипа, защото аз казах два коня, но имаше още един, детският кон. Много го обичахме. Ний, децата, с него си играехме, катерехме се и т.н. Той беше като човек. Даже ей тук той ме е ухапал. Васко ме ухапа, защото беше много уморен, пък аз ходя да си играя с него и той така ме ухапа. И когато се връща от войската и баща ми го познава на Марно поле, и в Търново, че е нашият кон, не смял да го вземе - развалина - какво да го прави, как да го убива. Значи дали сме и предали сме на това всичко, но не това материално разсипване го разруши, а психическото и заболя от рак. Сега татко се помина, а в туй време, когато той през Европейската война е на фронта, 1916 година, аз съм в Търново в прогимназията. В прогимназията съм с една Стойка Цонева. Тя май че от Мердене ли беше, от Минде ли беше, някои търновски села, а бащата вдовец и на войската с моят баща другари, един до друг. Оня си идва в отпуска и дъщеря му разказвала, че сме другарки, на един чин сядахме, но колко силна ученичка съм била. И когато казва това на баща ми, баща ми, както е бил в болницата, разбирате ли, имахме и портрет, аз го махнах, да нямам такива образи, почувствувал се излекуван, че дъщеря му е такава и такава. Просто му бях гордост и радост на моя баща. Другите бяха чудесни деца, аз имах сестра красавица, но красотата на жената е беда. Преследват я младежи, бързо се жени, настъпват неприятности и т.н. Другата след мен беше също така много красива, тя по-късно се ожени, но разсъдливото му дете бях аз. А брат ми, който беше също така много умен, чудесен човек, но беше много по-малък от мен. За нея възраст, 9 години по-младо значи много нещо е това. В.К.: Сега да се уточниме, колко деца сте били? Г.П.: Бяхме четири деца, три момичета и едно момче. Те са раждани повече, но са мрели. В.К.: Да, но тия, които останаха живи. Г.П.: Които останаха живи след смъртта на баща ми в 1922 година, през януари 1925 година се помина малката ми сестра, по-малка от мен, при раждане. Голямата ми сестра се помина 1962 година, през март. В.К.: Тя как се казваше? Г.П.: Монка, красавица. Е, красавица беше тя. Аз много търсех неин портрет тука. Представително нещо, а умна, тактична, а търговка. Тя се занимаваше с износ на пулпове. Как организираше всичко това, надарен човек бе, надарен човек. Какво искаш да прави, един по един начин, друг по друг начин, но надарено. В.К.: Да. Г.П.: Малката не можа да се прояви, тя умря веднага при раждането и не можа да се прояви. Брат ми, също така голям умник. Той се казваше Генчо, кръстен е на дядо ми, който е осиновил баща ми. В.К.: Да. Г.П.: Всичко става вече по тази линия и аз съм кръстена на дядо си, Гена. Пак на дядо, вижте какво уважение е било и каква грижа. Защото баща ми пък нямаше майка и баща. Ама то беда бе, как са мрели тези хора, какво са правили, но колко малко са живяли дядото и бабата, на баща ми родителите, и все пак са правили дарения, обществени цели. Те са строителите на манастира в Присово и техните черепи там и досега се пазят. На дядо и на баба. Но аз нямам отношение към тях, защото аз нищо не знам. А баща ми въобще не говореше. Защо избягваше? Защото много болно минало. Много тежко детство е имал той. Но достойно си е отишъл с принос в живота. Това беше моят баща. Но разбираше ме много добре, но когато аз се запознах с Учението и така станах вегетарианка, той не можа да се примири с това. В.К.: Вие се запознавате с Учението, вие вече учите в гимназия. Г.П. Аз съм в Русе. Там е сестра ми, търговка, аз отивам там да уча и да помагам в магазина. Къде ще идеш само така да учиш? Не може! В.К.: Не може! Г.П.: Не може! Магазинът беше колониал - деликатес - „Златна ябълка". От него пазаруваха легациите, търговските бюра. Там имаше много евреи. Той беше голям център, Русе, на времето, търговски. Сега пък е и индустриален. Обаче зет ми... В.К.: Той е мъж на вашата сестра. Г.П.: На моята сестра мъжа, говори: „Значи Гена не ще да се жени, Гена учи, Гена ще харчи пари да следва, тая да я няма." И започва да ме клевети пред баща ми, че аз съм влязла в една среда загадъчна, правят се разни работи там, хората говорят. „Дай да я оженим." Един, где да го намери един, не знам какъв беше, Дянков май се казваше, не го знам, на възрастта на баща ми, собственик на много лозя, ще ме жени за него. Хай... Пък аз малка. В.К.: Вий колко годишна сте били? 18-годишна? Г.П.: Абе там, нататък съм била, ще се женя, ами ще ме женят ли? И т.н. И баща ми обаче се повлия от тези писма, скоро изгорих последното му писмо, в което пише: „Върни се от Русе, вече няма да учиш." А аз съм свършила 7-ми клас само, остава ми само 8-ми клас. И му разправям: „Татко, това не е вярно, ти ме разбери." - „Разбирам те, но ще правиш каквото искаш, когато мен ме няма. Сега ти си тука в мойто семейство и ще слушаш." В.К.: А 7 и 8-ми клас, това е прогимназията или е гимназията? Г.П.: Гимназия, 7 и 8 клас, гимназия имаше до 8-ми клас. В.К.: Гимназия беше до 8-ми клас. Значи остава ви още един клас. Г.П.: Един клас, последният ми остава. Но той се помина 1922 година, аз си постъпих в гимназия, не ми попречи, та последният клас, 1923 година го свърших. Бях му гордост на моя баща. Преди това аз свърших прогимназия пак в Търново, Изобщо учех в Търново, само 6 и 7-ми клас в Русе. Свърших значи цялата прогимназия и първи гимназиален клас в Търново, взех 2-ри гимназиален клас или пети по брой във ваканцията. Значи за една година два класа взех и в шести клас вече отидох в Русе. Е, че кое дете го е правило? То му беше на баща ми гордост. Когато учителят по математика, Палазов се казваше, преподаваше математика, той преподаваше новия урок чрез мен. Ще ме извади на дъската. Това така, така направи го, ей така и един ден той среща баща ми. А баща ми наред с всичко друго е бил и много добър войник, и е получил военна степен някаква. Не ги разбирам, тез неща не ги разбирам, а в туй време правят и школи, набори, за неслужили. Може да не са новобранци, но да кажем откупени. В.К.: Които не искат да служат. Г.П.: Знам ли ги, някакви, които не са служили. В.К.: Да, да, откупени. Тогава са се откупували, да. Г.П.: Значи баща ми ги обучаваше, по военно нареждане става. В.К.: Обучава ги. Г.П.: Не им знам степените, бе, обучава ги. И този учител, Палазов, не.се е подчинявал и баща ми го наказва. Щото той строг човек и дисциплиниран и т.н. Един ден среща Палазов моя баща. Папазов. Вика: „Твоята дъщеря е при мен." Разказал му каквото знае, каквото ме познава и се сдобряват двамата. Палазов и Папазов се одобряват. Сега баща ми от една страна има любимата си дъщеря, разумната, но която той подготвяше. Той ме подготвяше за смъртта си. И казваше така: „Знай, че повече от 50 години едно домакинство не се задържа. То се разпилява. Женят се, тръгват насам- натам, разпиляват се." Подготвяше ме тъй, както не е говорил с другата, голямата ми сестра, три години по-голяма от мен, никога така не е говорил и както и да е. Аз свърших, татко се помина 1922 година, декември месец, а аз свърших 1923 година.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×