Jump to content
Ани

17. РАЗВРЪЗКАТА НА КАРМАТА

Recommended Posts

17. РАЗВРЪЗКАТА НА КАРМАТА

Г.П.: Аз съм доволна от житейския си път. В.К.: Да. Г.П.: И ако се преродя, ще тръгна по същия път. Аз нямам колебание. Нямам защо да съжалявам, винаги трезва, смела, убедена и неотстъпчива. В.К.: Сега аз искам да ви питам нещо друго. Вие сте живяли и сте били близо до град Търново. Г.П.: Да, до Търново. В.К.: В ония години в Търново има Братство. Това са Иларионови. Познавате ли тия хора? Г.П.: Ами че как не съм, ами нали 1922, 1923 година като ученичка редовно посещавах беседите. В.К.: Какво представляваха Иларионови? Казакова заварихте ли? Г.П.: He. В.К.: Знаете ли кога си е заминала? Г.П.: He. В.К.: Вие заварихте Константин и Елена Иларионови. Г.П.: Да, Иларионови. В.К.: Там имало Братство. Г.П.: Обаче за нея, за Казакова, се говореше така: Толкова е била убедена, защото тя е от първите ученички на Учителя и там те са работили тогава със сеанси. После Учителят не го практикуваше този метод, но толкова тя е била убедена, че нейна е фразата: „И с пясък да натрият, не могат да го изтрият!" В.К.: Това израз на Иларионова ли е? Г.П.: Казакова. Значи това убеждение, да, „И с пясък да натрият, не мога да го изтрият убеждението!" Туй зная, но никога не съм я виждала. В.К.: В какъв смисъл е изразът, понеже навремето с пясък са триели съдовете, домашните съдове. Г.П.: Пясъкът беше средство за стъргане на загорелите съдове, на големите петна. После дойде „Икономията", имаше едни пакети, пак дребен пясък и след туй вече тези телове и не знам още какво. А иначе пясъкът беше народното. Аз така бях изтрила един вилици, та ръждясаха. Разбира се, като се махне гланца, така става. В.К.: Значи вие заварихте...? Г.П.: Еленка Иларионова и Константин Иларионов. В техния дом ставаха беседите. В.К.: Нещо да си спомняте за тях? Г.П.: Нищо особено. В.К.: Значи у тях ставаха беседите. Вие присъствували ли сте на някой от съборите там на лозето? Г.П.: Разбира се. В.К.: Коя година? Г.П.: Че не знам коя година е било. Веднага след като се запознах с Паша. В.К.: Значи вие присъствувахте на тези събори. Г.П.: Да, била съм. В.К.: Някакви впечатления да имате от тези събори? Г.П.: Те ставаха там, на вилата. В.К.: Те къде квартируваха, на палатки ли бяха? Г.П.: На палатки бяха хората. Ама аз не знам къде съм била. В.К.: Не си спомняте. Г.П.: Дали пък... Не, не съм си ходила, щото имахме рано сутрин беседи и гимнастики. Трябва да съм била в някоя палатка. Не мога да си спомня къде съм била. В.К.: Но в онези години сте ходили на съборите. Г.П.: Да. В.К.: Някакъв по-отчетлив спомен? Г.П.: Мен ми правеха впечатление тези хора от Тракия с белите ризи и червените пояси. Колко съсредоточени, колко предани хора бяха! Колко чисти хора! И цялото това множество, толкова разнообразни, как Учителят ги обедини. И някои казват: „Ама няма логика в лекциите, в беседите му." Че как ще има логика, когато аудиторията е толкова разнообразна. Той трябва да нахрани и този, и този, и този, и този, така беше. Но всички имат впечатления за него, много са писали. В.К.: Вашата така визуална представа за Учителя? Г.П.: Ясна, лека походка, пъргави движения, хармонични стъпки, всичко най-хубаво, приказно. Не само за възрастта му, но въобще за човека, и за младия човек. Тази лекота, тази елегантност в движенията мъчно се усвоява, придобива и т.н. То си е Негово. Това беше Учителят. В.К.: Друг един върпос. Как Паша реши да пише своите опитности? Тя вече не виждаше. Г.П.: Ами това е вътрешен подтик, да не би някой да я е карал? В.К.: Хубаво, че са написани и тя не вижда, обаче ги пише. Г.П.: Тя ги пише и някой ги коригира. В.К.: Някой ги коригира. Такъв беше начинът на написването. Г.П.: Когато пропусне буквите, не ги пропуща, ами ги смени. В.К.: Нали, понеже не вижда какво пише с пръстите си. Г.П.: Но колко хубаво приемаше забележките, че някога се и смеехме. Защото ще излезе някаква дума, гдето никаква не е. И тя се смее наред с нас, духовит човек, лек човек, приятен човек, разумен човек. Тя не знаеше какво значи обида. И когато й казвам: „Лъжат Ви, бе, Паша!" Аз бях до края с нея на „Вие". „Аз, Гена, уча." С всяка среща на човека тя учи. Толкова, приятелю. Ако нещо ново изникне, ще ви кажа. В.К.: Да. Г.П.: С хубавата си бяла, свежа кожа, с румени бузи и т.н., но с хубавите си сиви очи. Какви хубави сиви очи имаше тя, чисти. Да се чудиш как тези очички не виждат. В.К.: На Паша. Г.П.: На Паша. В.К.: Аз имам няколко портрета, вероятно ще намерим на Паша заснети по време на братския живот, но при вас как така да не остане нито една снимка? Г.П.: При мен имаше портрет на Паша, когато е носила очила, който не знам дали някой друг да ви даде, но го няма. Казах ви, защото аз ги криех тез неща и те пропаднаха. В.К.: Виж как сега няма нито една снимка, да я приложите към спомените. Г.П.: Но то не е нужно, това е физическата Паша. В.К.: Не, вижте сега, аз понеже съм запланувал така като един модел в себе си, нали, все пак трябва да има една документация. Това, което вие дадохте като очерк, е много хубав. Г.П.: Той е верен, той може да не е пълен. В.К.: И безценен, защото няма кой да го даде на тоя етап. А пък и преди 10 години нямаше кой да даде освен вас. Вие сте го дали, ние ще го съхраниме, нали, но все пак трябва някаква снимка, трябва да се документира с нещо. Сега сме в 20 век. Г.П.: Имах и на Надя снимки. Нямам ги. На Надя едър, хубав портрет имах, снимки на Аня. В.К.: Значи всичко това беше в мазето. Г.П.: Аня си отиде неразбрана. Всички я смятаха за строг човек, а колко мека беше отвътре. Ама каква мекота и как се изповядваше. Чакайте бе, чакайте бе, запишете го. В.К.: Да, записано е. Г.П.: Аз съм в Обзор, Гьозикен, годината не мога да кажа, но сигурно е така долу-горе към 1948 година да е било, не мога да кажа годината. Велизар, аз, Рачето, моята дъщеря и племенникът ми, на д-р Антонов малкият син и сънувам: пристига един влак чер, не с траур, но вагоните не са червени или светли някакви, ами черни. И върви от изток към запад. А там, на западната страна на Гьозикен, един хълм - конус с притъпен връх, заоблен. Влакът кацва на този връх, може да си представите влака черен, но кацна. А Надя идва от юго­запад. Носи една електрична кошница бяла, чиста, сега изплетена, празна и тича стремглаво, качва се на последния вагон, и влакът отлетя. Аз пътувам от юго-изток към върха. От същата посока, от която дойде Надя, дойдоха Аня и Паша. Срещаме се там: „Гена, видя ли някъде, Надя търся." - „А, ама вие как не я видяхте, тя ей сега се качи, викам, на влака, замина." Връщам се от почивката и както всякога първата ми работа е да видя опитните растения. Отивам във факултета, идва с мен професор Христов, защото работата е обща и като прегледахме материала и т.н. той каза: „Знаеш ли, ще ти кажа нещо, ама да не се наскърбиш. Една от госпожиците Теодорови се помина.'"- „Довиждане, тръгвам." Площадът „Йорданка Чанкова", по диагонал на Изгрева. Пристигам при Аня и Паша. Викам: „Аз знаех." - „Откъде?" - „Видях я." В.К.: Значи Надя си беше заминала. Г.П.: Тогава. В.К.: Да. Г.П.: Залиня Аня. Продължи доста. Един ден отивам при Паша: „Искам да ви кажа нещо, ама ако може да го понесете. Мога ли да говоря?" Тя мълчи, защото го е очаквала. Викам: „Сънувах Аня. В една къща съборена, измазана отвътре цялата и стени, и таван в черно-сива мазилка. Такава, с каквато мажехме някога със счукани въглища первазите на къщите в Дебелец. Къщата съборена, от нея останала само една стена и Аня изправена до стената." В.К.: Това е сънят ви, който разказвате на Паша. Паша продължава да се грижи за Аня. Един ден, три, четири, пет, десет най-малко дни Паша бе. - „Нали беше останала една стена, защо не ме изправите до нея?" В.К.: Ама това кой казва? Г.П.: Аня на Паша. В.К.: Да. Г.П.: „Нали беше останала една стена, изправете ме до нея." В.К.: Нима Паша е казала на Аня? Г.П.: Не беше казала. Че как ще каже, бе? В.К.: Значи тоя сън и тя го е видяла вероятно. Значи едновременно съня и тя го вижда. Г.П.: Нали беше останала една стена отпред, една до нея. Паша, тя хиперболи не употребяваше. Но какво е изживяла, когато Аня потвърждава моята картина? Когато Паша беше вече в последните си дни: „Гена, какво виждаш?" - „Нищо, никакъв сигнал." Един ден тя ми казва: „Знаеш какво сънувах - като се наредили две по две млади жени, облечени в гълъбово облекло, сиво-небесно облекло с дълги рокли и две по две, казва, вървят тихо, спокойно, и като поглеждам, едната е без партньор и аз, вика, влязох в редицата и й станах другар, да станем две по две." Тя ми го разказва и не го е разбрала. Аз изтръпнах, но и аз не й казах какво значи това. В.К.: И тя след колко време си замина? Г.П.: Не съм броила дните, но тя предсказа края си. В.К.: Да. Г.П.: Тези жени, млади, аз ги видях втори път. Видях ги на едно хубаво място така играят една гимнастика с такова движение, плавни, хубави, така играят. Хубави, млади жени и Паша иска да отиде да играе и тя, обаче при нас идва един милиционер, и той се обръща към мен да ме арестува, какво правя аз и с какво се занимавам, какви са тези движения и тези неща. Викам: „Аз не съм играла, аз съм си тука, нали виждате, че аз съм си тука." Туй е, Паша вече си е заминала. А Паша вика: „Аз пък играх." А тя все още без зрение. „Гена, ти защо не казваш истината?" Аз пък играх, тя искаше само да играе. Значи два пъти съм видяла тези жени, т.е. аз не съм ги видяла, първият ггът тя ги видя, аз ги видях после. Това са. В.К.: Това са вероятно от другата, духовната школа. Г.П.: Духовната школа. Да. И дават ама едни хубави движения и играят. Такива хубави движения така като ги въртят, чудесни, с тези дълги сиви рокли, чудесни, чудесна картина. Ето, това са моите опитности. Аз допущам, че в моя живот е имало и други неща, които обаче не съм разбрала, че ми са опитности. Не съм разбрала, щото аз в живота си реагирам като човек, като обикновен човек. Не отстъпвам. Боря се. А може би е трябвало другояче да постъпя, но не съм го разбрала. В.К.: Вашият път на човека е низ от опитности. Г.П.: Ей сега имам големи неприятности там, на мойто място. Изгрева ни го платиха по 4 лева, взеха ни мястото, а аз купих по три лева камъни. В.К.: Това е друго вече. Ха-ха. Г.П.: Такива са цените, това го правят, не съм крива, че такива ситуации създават в обществото. В.К.: Минали сте много бурен живот, изпълнен с много драматични обрати. Г.П.: Аз казвам пълен живот. Пълен живот. Благодаря на Бога, даде ми сили, дано мога сега да довърша това, което съм започнала.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×