Jump to content

19. ДУХОВНАТА СЕСТРА И ЛЪЖЕБРАТЯТА


Recommended Posts

19. ДУХОВНАТА СЕСТРА И ЛЪЖЕБРАТЯТА

Г.П. (Гена Папазова): Продължавам да разказвам спомените си. Колю Владимиров е зет. Той е зет на брат Савов. Точно какво е името на Савов, не го знам, но така е известен, като Савов и е инспектор, казах ви по-рано, че е бил учител и директор на гимназии, но той е бил и инспектор в Министерството на просветата. Той ревизира прогимназията в „Хаджи Димитър", когато Аня е там учителка и която беше обвинена от свещеник, че разнася и внедрява дъновизма между децата. Колю Владимиров, който аз иначе като човек не харесвам, обаче тогава е постъпил добре, като е защитил Аня. Оттам идва и доверието на Паша към него, за да може да го помоли за продажбата на къщата на д-р Дуков. А иначе експедитивен, пък хитър и т.н. Като се пенсионирва, иначе е борец, имаше някога е бил и идеен човек. Бил е не в нашия смисъл на думата, в друго отношение, нещо като анархист и не знам още като такъв, и е имал симпатии. И аз бях чула много хубави работи за него. Но после се е овълчил, пък го и уволнили. Тогава ставаше често да те пенсионират с по-малка пенсия и той започва да работи часовникарство, но там в село Дъбово. Той е в Дъбово. И става друг. Той например взе на Паша часовника „Омега" и не го върна. Тя даже това и не знай, взе го уж не знам какво да види и т.н. Христов имаше един часовник хубав, външно поне, пък не работеше и знаеш ли, казва, аз го давах на Владимиров, той е взел някои части от него, затова часовникът не върви. Та аз се страхувам туй, което казвам за него да излезе на бял свят, като много експанзивен човек.

В.К. (Вергилий Кръстев): Той жив ли е още?

Г.П.: Предполагам, не зная, но страдаше от язва.

В.К.: Не, той вече не може да бъде жив. Това поколение си замина, не се страхувайте.

Г.П.: Добре.

В.К.: Това е, което записваме, сега е корекция друга.

Г.П.: Това, което Борис ви каза, то е вярно.

В.К.: За кое?

Г.П.: Паша беше у тях. Аз не съм участвала при събирането на багажа й. Мъчех се да си спомня с какво съм била заета и не си спомних, но там са отишли приятелки отгоре, от Изгрева, те са изпрали, изгладили, изчистили и събрали. Там са й раздали нещата. Защото те няма къде да се пренесат от една голяма къща в едно стайче на Надка или където и да е. То не може да се пренесе и тук няма, дума да не става съпругът ми да го приеме. Това е абсолютно изключено, да дойде тука чужд багаж. Вярно е, багажът й беше у Борисови и тя сигурно отива там. Те са я взели, предполагам, да я доизгледат, защото те бяха много внимателни и близки с нея. И когато аз бях при Христов, те идваха до последните дни на Христов, те идваха. След това или може би същият ден пристига Мика (Мария Тодорова) и вика: „Чувай, Гена, стягай се, защото сънувах, че аз и Борис и Паша сме на прелеза на гара Пионер. Минава Учителят с една кола и Савка Керемидчиева в нея. Отвори колата и казва: „Паша, заповядай", а ние с Борис останахме наскърбени, как тъй той взема само Паша, пък нас ни оставя. После разбрах какво е и идвам да ти кажа." Викам: „Аз също имам предупреждение, не се безпокой." Та те бяха много внимателни, защото изглеждането на един болен човек е тежка работа, макар че Пашунка страдаше от сърце. Тя се наду като мехур, коремът се наду.

В.К.: Имала е асцит.

Г.П.: Не го разбирам на ваш медицински език какво значи. Знам, че се наду и на няколко пъти тя се освобождаваше с масово уриниране, изобилно, като порой ей така се изтича от нея. Казвам ви това, мен толкова ми беше естествено всичко, грижите към нея толкова леко, толкова естествени, че не го споменавам като трудност сега, но това иска здрави ръце, здрав човек, вероятно те са видяли, че аз съм най-подходяща, че макар че Станка е там, разбирате ли?

В.К.: Те нямаше да могат да я изгледат докрай. То трябва грижа голяма.

Г.П.: У Христов беше чисто. У Христов също няма неин багаж, щото и той си направил човекът новичко, една стая и една кухня. Кухнята доста голяма. В нея спеше Паша, пък аз спях при Христов на един диван. Той си е в леглото. Аз бях до него, защото аз всеки миг му трябвам. Та значи багажът си остана у Борисови, едрият багаж. Аз когато отидох там, взех една част, не си спомням даже какво, знам, че само дрехите, при мен са нейното палто, ей такива, нещо, което е по-новичко останало. Тя другото го е раздала.

В.К.: Кореспонденция, нейни писма, не.

Г.П.: Няма при мен.

В.К.: При вас не дойде нищо.

Г.П.: При мен няма.

В.К.: Да.

Г.П.: И при Христов пак нищо нямаше.

В.К.: Да. Интересува ме кореспонденцията на Паша, да видим снимка някоя, но се оказа, че няма нищо.

Г.П.: Сега, когато ви казах, че Христов я е заварил, то е било преди да отиде у Борисови, когато я е заварил, че бели картофи в четири часа след обед, да прави супичка и т.н. Значи то е било малко преди да я вземат. Тя е стояла малко в къщи сама. Така той ми каза и ме предупреди, че така и така проектира да постъпи с нея.

В.К.: Да.

Г.П.: Не мога да си представя друг да я гледа.

В.К.: Така ви е писано.

Г.П.: Това нещо е имало, за да бъда при нея.

В.К.: Аз знам, че тя е била шест месеца при Мика и при Борис. Шест месеца и казват след шест месеца, тогава дойде и Гена, пое ангажимент и я поеха Паша, шест месеца.

Г.П.: Както и да е. Тя би желала да бъде при тях, защото стъпваше там на земя. Тя беше гладна за земя. А по-рано ви казах погрешно, че Паша е имала намерение да даде стойността на къщата от Казанлък на Христов. Това не е вярно, отказвам го. Даже когато тя на мен ми даде пет хиляди лева, да ги внеса, не каза: „Това е за теб." Тя остави нещата да се развиват естествено и съм убедена, сега твърдя, че Паша, ако беше получила тези пари, щеше да ги даде на Борис, на Братството и на Еленка Андреева. А Еленка дойде веднага там. Тя разбира, че той там я е продал не за пет хиляди лева, а за седем хиляди лева. Идва при Паша. Аз я приемам и отивам при Христов, за да могат те да говорят свободно. Вижте, вий моите отношения с нея са много особени. Аз бях до края на „Ви" с нея. Аз никога не я попитах нещо. Нито тя се ровеше в неща, които смяташе, че са работа на индивида. И ще ви кажа някои случаи тука. Например, аз един ден й разказвам, че я сънувах калугерка в манастир и точно тъй, как има една нещо като вадичка, над вадичката едно малко мостче ей тъй дъсчено, и тя тъй минава, и аз съм там. Нещо като послушничка. Тя нищо не ми отговори. Минаха години и ми разказва по-късно какво духовно преследване е имала тя от невидимото духовенство. Какво тичане, какво бягане, какви препятствия, какви натиски, така настъпва един ден. фактически почва да бяга и то когато носи беседи и това е станало в Търново. Отива и казва: „Учителю, не мога да дишам." - „Дотука беше, казва той. Свърши се. Това преследване вече се свърши." Чак тогава тя ми каза, че вижда как моят сън с нейното калугерство, нейната връзка и опит с духовенството вижте как се покриват.

В.К.: Учителят казал: „Край", повече не усеща гонение.

Г.П.: Няма вече, свърши.

В.К.: Да.

Г.П.: Та ний бяхме много близки и същевременно аз за себе си, като че ли така, по-пряко реагирах. Тя изчакваше, имаше един особен духовен живот. Че тя е весела, действително много весела и една от проявите й. Тя беше винаги желана гостенка. И да кажем, тръгне някъде, където са я поканили. Тя върви и преди да стигне, почва да пее: „Фе, фе, фе, замириса на кафе", песен си вадеше за такива дребни неща. И винаги с усмивка ще влезе при хората. После имаше една особеност, аз ви казах, че при нея почти всички предмети имаха две имена. Имаше един, къс така жакет, къс, от някаква изкуствена материя, която наподобява кожа. Беше сива и лъскава, и понеже такава пухкава беше най-топлата, и който завари, все я взема нея. И тя я кръсти „кожената дряа". Къде е кожената дряа? Ако някой има нужда или тя има нужда, значи да я вземе. Беше духовит човек. В село Тополица бяха по време на евакуацията. Аз не знам точно при кого са били, защото аз малко живеех въобще с цялото братство. Аз бях ангажиран човек, имах отношение с някои само, пък с тях специално, щото аз там при тях израснах. Та тя ми разказваше, че в село Тополица как те там пак откриват училище. Пак почват да обучават децата в Тополица и правят контакт с всички хора наоколо. И, казва, чувам ги като приказват: „Абе, знаеш ли какво бе, Паша казва, че всичко не умирало, бе." Значи жените почват да тълкуват нейните приказки. Тя с когото говори, говори не какво да е, а говори със своите разбирания, деликатно. И те преразказват, че няма да умре всичко. Че нито ме е питала, нито съм я разпитвала.

Пропуснах да ви кажа, че Паша следва право. Взе всички изпити и професор Данаилов - икономистът, я сочи за пример на младите студенти. Държавен изпит не взе. Защо следва това право, нито ми е казала, нито аз съм я питала. Значи, когато я уволниха от Русе и дойде тука, след някоя година се записва да следва право.

В.К.: Но не се дипломира. Не взе диплома.

Г.П.: Не знам. Знам, държавен изпит не е взела. Значи не е взела и диплома.

В.К.: Да.

Г.П.: Значи не е взела и диплома. Но защо й е трябвало, не знам и с каква упоритост, и вече на възраст, може би към 37 години. И още едно искам да ви кажа. Много съм заета и не ми е всичко в ред. Но мога документално да ви покажа с фотографии, че аз имах в единия от бъбреците си голям камък. Аз висях по поликлиниките, по институтите тук, когато беше нашата академия, поликлиниката беше на „Московска", там имахме ние поликлиника, там ми правиха снимки. Знаеха много добре какво е състоянието, когато по едно време казаха, колкото голямо бобено зърно. Сега аз не знам в кой от бъбреците беше, защото мина време. Аз трябваше да се оперирам, преди да отида при Христов и Паша. Това е рискован момент. А аз трябва да отида. От една страна Мария Тодорова и Борис Николов не могат вече да държат Паша, от друга страна и аз съм задължена, Христов ме чака. А на Христов аз имам задължения, защото той я гледа много години и аз реших да тръгна при тях. При тях беше напрежение, но какво, то беше физическо напрежение, а духовно спокойствие, защото с хармонични хора, събрахме се трима. Започнахме и диета, особено след Паша, с Христов ний карахме четвъртък целият ден и петък до обед глад, глад не е, но не ядяхме и четвъртък ми беше най-активният ден. И по времето, когато можеше да има тикви, ядяхме много тиква. Всяка сутрин тиква. Даже, Боже, пък как не умеех, макар че съм селянка и агроном при това, как не умея да ги купувам. Той ме прати, човекът, да купя тикви, защото само аз мога да изляза. Той не може да излезе и аз се връщам и викам: „Мите, купих, ама знаеш какви хубави, лъскави са." Той после много ми се смееше: „Пак ли лъскави взе?" Пък то зелено. Такива, каквито сваря, това мога да взема. И как ги ядяхме - ту с мед, ту без мед както и да е. От тиквите ли беше, отгоре ли беше, от какво е, аз не усещам, че имам болни бъбреци.

В.К.: Че имате болки. Изведнъж всичко се стопи.

Г.П.: Не знам, аз не съм се фотографирала да видя какво има, какво е останало. Не знам какво е. Може би да е атрофиран болният бъбрек, да е останал само другият, но аз нямах никакво усещане и сега не знам кой от тях беше пълния с камъни.

В.К.: Да. Така е, когато човек се посвещава в името на нещо, отгоре помагат.

Г.П.: Не знам, бе брате. Аз имам вече няколко случаи, които те карат да мислиш по друг начин. И сега това, че на мен ми стана лошо, без някога да съм усещала, че имам сърце. Че по същото време пристигате и вие, и тази сестра, каква се казва, от Търново, а за мен това не е случайност. А, да не пропусна, аз ви виках и за друго. На 12 февруари е 17-тата годишнина от заминаването на Паша. 17-тата годишнина. Ние всяка година се събираме, бяхме много хора. Събирали сме се по 25-30 души. А срещата правим у Еленка Андреева, защото тя има голяма стая, защото там е Стоянка Драгнева, която може да даде и прибори, защото като се съберем много хора. Обаче хората постепенно намаляха. А някои са още на земята и все не им се ходи. Да знаят, че друг пък, какъвто е Георги Йорданов, разсърдил се на Еленка и не идва, защото е това у Еленка. Паша, за която той разправяше, че не знам какво ще направи, нещо какво беше, голямо нещо, не го знам какво беше то, за да ги освободи от неволите; този Георги Йорданов, сега като му припомням думите и като той трепереше на тях, защото той израсна у тях там, пък Аня го пое. Пък че и го переше, че пък го и гладеше, бе. А пък Георги, той един естет, той е човек на изкуството. Той какви мозайки прави, какви вази, златни ръце има, обаче чешит. И той не идва. Тъй че останаха малко хора. А сега, както разбирам, Еленка не е в добро състояние. Тя ще има нужда от повечко да излиза и не знам още какво да прави. Ще отида да говоря със Стоянка Драгнева, може ли у нея да се съберем и ще ви отговоря по телефона като ви каня, та като гледате, този 12 февруари 1989 г. - 17-тата годишнина.

В.К.: Да, тя си замина.

Г.П.: На 12 февруари 1972 година.

В.К.: Ще дойда.

 

Г.П.: Ами... Измежду многото, които се въртяха край нея беше и една Милка Говедева, наречена бръснарката. Фактически тя фризьорка е била. Обаче момиче, как е отрасло, не знам. Май че не е в семейство, защото нямаше, не е имала, аз не исках й да я познавам, поради нейната крайна разюзданост, крайна разюзданост. Когато искаха да ми разкажат за нейното отношение към Учителя, как се е нахвърляла срещу него с най-мръсни пориви, аз казах: „Моля ви се, спрете, не искам, не искам да ми го разказвате." И Паша ми го е започвала, и Еленка ми го е започвала да го разказва. А пък и оная не се е стеснявала да си го разказва. Тази Милка ще я намерите и сега, макар че аз никога не я каня.

В.К.: Не ви трябва.

Г.П.: Ама тя ще дойде.

В.К.: Нищо, ще мълчим.

Г.П.: Ама и тя ще дойде. Та измежду другите и тя е била при Паша, та така, ама то няма да го каже направо, то не се говори така определено. Как сте и какво правите, можете ли така да ме изтърпите аз да ви гледам. Няма, ами тъй с недомлъвки говори, значи да я гледа. Паша ми го разказва това нещо и е очаквала да види мойта реакция. Аз съм останала без мнение, значи един вид одобрявам. Тя ми каза: „Ти беше съгласна Милка да ме гледа." Ама то когато у Христов и когато всичко й е чистичко, наред и когато я молехме, знаете ли как я молехме да яде. Христов като стане от леглото, когато можеше да стане, той знаеше, че Паша обича сърмички, и то ей такива мънички сърмички от лозов лист. Той ще ги направи. Сега ний ще й дадем, Паша погледне сега, двечки са нали, ето. Ама ний ще ги разрежем и сега започваме да прибавяме към тези половинки. „Моля ви се, бе, моля ви се, оставете ме, бе. Моля ви се." Аз си представям сега, когато не ми беше добре как въобще не ядях, а как сме я мъчили да яде, но у нея само да каже, че ... На, как да ви кажа, аз имам тази награда, гдето казва Ботев: „Да каже нявга народът, умря..." Имам тази награда да помисля, че изпратих добре един човек. Това ми е наградата.

В.К.: Това не е малка награда.

Г.П.: Това ми е наградата.

В.К.: При положение, че цяло братство отказва да я гледа и всички роднини отказват да я гледат, това не е малка награда.

Г.П.: Чувайте, имаше една, на нейната първа братовчедка Дора, дъщеря, наричахме я Джели. А тя вероятно е била Ангелина Гъвълюбова. Тя се жени два пъти. Първият път нещо стана със съпруга й неочаквано, бърза смърт една. Вторият път се ожени за един Гълъбов - зъболекар, тука някъде в нашата махала. Ей тука по Велико Търново, Оборище, татък някъде и този човек се разболя, отиде в болница след години и когато да излиза, от емболия свършва. А Джели идва при леля си Паша, приказва, гощаваме я с туй-онуй, и тя изобщо я посещаваше, когато Паша беше сама, обаче да умие чинии, да умие под, да избърше нещо, няма. Няма. Една фигура деликатна, говори хубаво, представителна, но за работа - не може. Аз съм, имайте пред вид, много заета, защото аз съм по покупки за дома. Аз работя, че Христов после ми каза: „Знаеш ли Паша, какво огорчение изживя?" - „Какво бе?" -„Ами като умря Гълъбов, тя вика: Е, сега Джели ще ме вземе."

В.К.: Ха-ха-ха-ха.

Г.П.: Да, за разнообразие така. Някой ден Джели ще ме вземе. Ами Джели не я поканва. Джели си взе наемателки, увеличи си пенсията, идваше при леля Паша, гощавахме я, както си му е реда и толкоз. И когато ги поканих на десетгодишнината на Паша, целия им род, тя нареди да не идва никой. Тя недоволна, защото туй, което е взела Гена, те смятат, че аз съм взела всичко, предполагам, защото Паша си и раздаваше същевременно. Тя и на тях е дала. Аз не съм я питала на кого ги даваш, тяхно право е. Ами как тяхно право, бе, ха-ха- ха-ха. Те всички хора се чудеха как напуснах Христовата къща, ей тъй, както ме виждате. При това поех ангажимент, не поех, аз мълчах, но тя ми каза: „Ти ще изгледаш Христов."

В.К.: Кой каза?

Г.П.: Паша. Тя ми го остави. Да, Паша беше лека. Паша само горкинкото дето не можеше да стане, дето се наду като мехур и т.н. Иначе: „Господи, Господи, Господи, Господи" - това бяха нейните думи, нейното отношение, нейната мисъл, всичко нейно. А Христов беше страдалец, страдалец. Не знам вий, лекарите на такъв случай попадали ли сте? Аз не ви казах и друго за него. Скрито от Паша. Вече от мен, аз въобще не съм била близка с него. Той намира статия една от Стойко Христов за лекуване на сърце чрез глад, а може би и не само на сърце, ами и на други заболявания. И той е направил, ако не три, то поне два пъти по 20 дни глад. Само с вода и с клизма всеки ден, защото се бил подул, както Пашунка се беше подула накрая. И за да не умре, започва по метода на Стойко Христов да се лекува. То значи всичко у него е болно и живее, и фигура грамадна. Пък как се кълнеше за тази фигура!

„Гена, казва, защото моят внук и зет ми са едри хора, съжалявам ги като ги виждам. Ей туй, което аз тегля, ще го теглят." Едрата фигура.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...