Jump to content

3. СИРАЧЕ ОТ СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ 1923 г.


Recommended Posts

3. СИРАЧЕ ОТ СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ 1923 г.

Вергилий Кръстев (В.К.): Стигнахме до Самоков. До Самоков.

Милка Говедева (М.Г.): Да. Сега 1923 година, значи съм била 9-10 годишна. Не, но преди това исках друго да кажа за баща си. Баща ми, след като почина майка ми, се ожени.

В.К.: Кога почина майка ви?

М.Г.: Тази 1919 или 1920 година. Той се ожени 1920 година. Вероятно една година след това. И 1921 или 1922 година се роди друга моя сестра, преродена, която е кръстена Роза Люксембург. Той по тая част беше, не я кръсти, но Роза си остана. Но мащехата не беше с нас. Тя беше млада, може би десетина години разлика от баща ми, нали, преди това е имала някакъв приятел, ей този, Леви, забравих му името, и той самоковец, беше министър, забравих му името как се казваше. Та баща ми се оженва за нея, но тя някак-си към нас - деца, аз, вярно, съм по-голямка, знам майка си и не мога да й кажа „мамо". Ама така някак-си... Майката моя, помня я, нали, а малката ми сестра Вера й казваше „мама". Но тя толкова небрежна към нас. Това да се грижи за нас, не. Но не мога да забравя един случай. Купуваше непрекъснато едни шоколади, които бяха навързани, такива имаше тогава, нали, и буташе в устата на Росито.

В.К.: На нейното.

М.Г.: На нейното. А тя плюва, плюва, не ще да яде бебето. А ние така с Вера гледаме това и в тоя момент пристига баща ми и вижда, че тя на нас не дава, а непрекъснато бута на Росито и излезе отвън и каза: „Милче, ела." И извади от жилетката си пет лева и каза: „Милче, идете в бюфета - туристическата градина, бюфета му казваха, - идете и си купете шоколадчета ли искате, кебапчета ли искате. Идете с Верчето." Но как задържаше той сълзите си, аз не мога да забравя това. Два момента помня от баща си така. Та това. Иначе тя избяга, няма я. И даже един комичен случай. Един ден я няма и баща ми отива да я търси и го питат: „Къде, бе Говеде?" А тя се казваше Волова.

В.К.: Ха, ха, ха, ха.

М.Г.: Ха, ха и затуй там в хумористичния вестник писа, когато те се жениха. Говедето се жени за Волето, а Мишокът им е кум.

В.К.: Ха, ха, ха.

М.Г.: Ха, ха, щото такъв Мишок някой беше. Името му бе Мишев. И затуй казват: „Къде, бе Говеде?" - „Абе Волето избяга, трябва да я диря някъде." Да. Е, така беше и я довежда след два-три дена, а тя с младежите горе по баира си ходи. И не се интересува. И той я вика: „Абе, госпожо, ти имаш дете, бе, ти имаш мъж, прибери се в къщи." Нали беше така небрежна. Та същата стана по-късно сестра ми. То много интересен случай. По-нататък ще го разкажа. Но убиха баща ми.

В.К.: Коя година?

М.Г.: 1923 година, на 27 септември.

В.К.: Във връзка със събитията?

М.Г.: Във връзка със събитията. Той беше помощник-кмет на Самоковската комуна, Дашин беше кмет, но леля Соня, жената на хаджи Сотиров, ми казваше: „Милке, помни и знай: Дашин нищо не правеше. Цял ден седеше и се местеше от бюро на бюро. Баща ти вършеше цялата работа. Затуй хаджи Сотиров казваше: Петре ни е дясната ръка."

В.К.: А Петре е баща ви.

М.Г.: Баща ми. „Петре ми е дясната ръка." И така, убиха го баща ми и не могат да го открият къде. Стана военно положение, ние нищо не знаем. А нея нощ, когато са го убивали, какво значи майчино сърце. Баба ми, а тя беше много религиозна. Баща ми й купуваше кандило, за кандилото зехтин тогава, шарлан ли, какво е било, нали и казва: „Майко, що ще ходиш на черква? Ето ти тука кандило с икона, тежка зима, ще ходиш да студуваш... Гледай си тука това." После, когато се връщаше от черква, доведеше си нейни дружки, още майка ми докато си беше жива, моята си майка, ще сложи и ще загрее на всекиго тухла да се стоплят. Оплакаха я тия старите жени, казват: „Такова нещо не сме срещали." И тя млада, на 27-28 години мама почина. И на 37 баща ми го убиха. На 27-28 мама, на 37 - баща ми. И тя ни пое да ни гледа, въобще грижа за майка си имаше голяма, нали. Та нея нощ когато го убиваха, тя предчувствуваше, изглежда и ние гледахме пукотевицата, ту, ту, ту, ту, ту... Гърмежи страшни, картечници чудни и все нанадолу към нашата ливада. Все нанадолу към нашата ливада.

А тук ще се върна малко назад. Същата година на Петровден, беше баща ми жив и чичо ми Петър и Павел, нали, посрещаха именния си ден. Тогава правеха разни неща, но баща ми никога не колеше. Той казва: „Я, брат ми, справи се, аз не мога." Ядеше месо, но това, да бие животни, да заколи, дума да не става, не. „Брат ми, справи се ти." И след един такъв пищен обед, какъвто се правеше у дома с приятели, с песни и другари, отивахме към нашата ливада надолу, на току-що беше окосено сеното и аз съм описала тоя случай, той е печатан в „Работническо дело" на времето. По тая окосена трева кой да мисли, че тука край Крива вада ще бъде гробът на баща ми? До нашата ливада. Тогава веселби, това, онова, с ядене, с туй, с онуй и ето, за да минат няколко месеца, септември месец и да го убият. Но преди да го убият, те го бяха закарали най- напред в училището,

В.К.: Това военните, да?

М.Г.: Военните, да. Семинария се казваше и баба ме пращаше с котлето там за храна да му нося, Пристигна и леля ми, голямата тая сестра, която стана причина да се оженят, от Русе. Тя живееше в Русе, затова дойде, за да се срещне с началниците. Тя елегантна, докарана, нали и шивачка при това... Спомням си, че направи една торта от фасул, защото питаше: „Имате ли това, имате ли това?" А ние, сиромашки, нямаме нищо. „А фасул имате ли?" - „Имаме фасул." И от фасул направи някаква торта, как я направи? Тя носеше сладка от орехчета, гарнира я и т.н. И можа да се срещне с началниците на баща ми, на арестуваните там. Та по тоя случай разрешиха да нося храна на баща ми и дрехи. Баба даде едно вързопче и една черга, и почнах да му нося. Добре, ама като отивах там, те един път ме посрещат, друг път: „Махай се от тука." Един път захвърли подир мене котлето с яденето. „Махай се от тука, да се махаш, ще те пребия като баща ти." И аз така изпищях и взех да викам: „Тате." И той вика: „Какво искаш от детето бе, какво си такова говедо." Него ден бяхме чули, че той жестоко е бит, баща ми, на цимента там. Охкал, пъшкал. И така. Както и да е, и оттам са го преместили в горни казарми някакви- си и един ден, а там вече не позволиха да му се носи храна, но един ден го връщат към долните казарми, вероятно когато ще го убиват, и понеже ние сме на главната улица, минават покрай нас. Баба ми, ние нямаме пейки, стоят на камъните, такива обли, седи отвън на камъка и аз играя на дама с децата на улицата и виждам мащехата отдалече върви отстрана и в конвой отпред, отзад и отстрани, а в средата баща ми. Викам: „Бабо, бабо, татко, татко си иди." И тя стана, като смята, недовижда жената, да му отвори портата, да го посрещне. А той като наближи портата, хвърли си черджето, което бяхме го занесли и отмина и аз потичах подир него, така исках да го прегърна, нали баща. Той извърна главата си и няма да забравя, покапаха сълзи... Не мога да забравя тоя момент. Все е пред очите ми. И всякога, когато се сетя за него, ме парва тая сълза. И така, отмина надолу, те не дадоха да се доближа до него, удариха ме с приклад, него също. Те нападат да върви и така беше, и отмина, за да научим на 27 септември 1923 година е убит. Събудихме се от картечен такъв пукот, излязохме на двора, дойдоха комшии при нас, всичките, чичо ми, децата: „Как, какво става, какво се светва там, какво се светва там?" Баба ми, възрастна, ама тича, ту пред иконите пада, ту пак: „Господи, запази ми Петре, Господи, Света Богородице, запази ми Петре." Пак излизам аз, пак ... След два-три деня пристига мащеха ми. „Свърши се с тях, убиха ги."

В.К.: Колко души убиха?

М.Г.: Тогава четиринадесет мисля бяха, но те, на най-далечно място е баща ми. Към София, нали? Ние сме на пет километра от ливадата ни; там, наблизо, покрай един баир и сега стои паметник там някакъв. Та на най-далечно място, другите трима са по-напред и други осем са по-нанасам, нали които са, та така. И като казаха, свърши се, военно положение, не дават да се излиза. Даже за вода като иска, баба ми излиза, мен не ме пускат. Тя се кара с тях: „Може ли детето да не пуснеш за вода бе, чешмите са далече, нали трябва да се вземе вода от улицата?" Та както и да е, вдигна се военното положение и на четиридесетия ден се разкриха, а те, овчарчетата слушали и баща ми е казвал: „Нас убивате, но хиляди са след нас. Вашите деца ще носят цветя и венци на нашите гробове." И тъй стана. Аз си спомням като студентка, как се биеха и препираха кой да сложи венеца на тия, на убитите. Но отмина и това нещо. На, четиридесетия ден отидохме и аз там написах едно стихотворение за баща си, и няма да го забравя, разбира се.

В.К.: Имате ли, помните ли го?

М.Г.: Някъде го имам записано, някъде, но трябва да ровя, да видя къде. Друг път. Та... Но аз там дадох една, почувствувах едно, как да кажа, едно чувство на мъст, дотогава непознато за мен и така съм го и описала в това, та трябва да видите, гдето съм дала публикациите във вестник. Това чувство на мъст ме водеше вече към комунистите, нали - това да отмъстя за баща си. Сега другояче разсъждавам, но тогава мъст.

В.К.: Така е било.

М.Г.: Така е било. На моята детска възраст аз така съм чувствувала.

В.К.: И кой ви отгледа нататък, как се развиха нещата?

М.Г.: И след това ме взеха лелите. Писах много сърдечни писма на леля ми до Букурещ. Най-напред ме взема една друга леля, ама там бях една същинска Козетка, четвърто отделение. А тогава бях в трето отделение, когато убиха баща ми - сестра на баща ми. Но тя много ме тормозеше. Там не искам да разправям живота. Много тежък беше. Много тежък живот беше. Същинска Козетка. С две делви ходех за вода, зимно време с налъми, падна, върна са от училище, вместо да уча.

В.К.: Слугиня.

М.Г.: Вместо да спя или да си уча уроците, синът й носеше такива парчета, конци, гдето си бършат смазките, тя ги пере и ме кара аз на чекрък да ги завивам до 11-12 часа вечерта и сутринта да съм на училище. Дете. Не, много мъка, много мъка... И скришно ходех там миех дъски на едни. И аз дете. Писаха на мащеха ми да дойде. Писах й да ме вземе, но не ме взема. После ме взема. Те пък ме изкараха, че съм била развратно дете... Как може дете на десет години да бъде развратно? Аз това не можех да си го представя. Само и само да се отърват от това, че са ме гледали, и че не са ме гледали. Както и да е. Прекарах първи и втори клас в Самоков. Много мъка - при баба ми. Много тежко. Ходех да мия дъски, да пера чуждо, да туй, да онуй. Ако щете даже и да прося. Събота, когато така отивах по гробищата за нещо, за хляб, за ядене.

В.К.: Сегашното поколение тия работи не ги знаят.

М.Г.: Не ги знаят, не ги знаят, не могат да си го представят. И викаха: „Дайте на това сираче хляб, дайте му." Не мога да го разказвам, не искам да пиша, защото трябва да си спомня всичките тия мъки.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...