Jump to content
Ани

10. КОМУНИСТИ СЕ УКРИВАТ НА ИЗГРЕВА

Recommended Posts

10. КОМУНИСТИ СЕ УКРИВАТ НА ИЗГРЕВА

М.Г.: И колко пъти си спомням аз, тука искам да кажа за Учителя. То беше по-късно де, ама когато той смръщи вежди. В.К.: Я го разкажете точно тоя случай. М.Г.: Един ден с Учителя говорим, а и друго за зайчетата ме подсетете. Говорим с Учителя така и Той казва: „Не делете хората на такива и такива, на фашисти и това." И това точно пред стаята му, така малко встрани. „Всички са, казва, Божии хора, сред всички трябва да се работи. Бог ги е пратил на земята всички да се усъвършенствуват. Да работят." Аз така помислих, помислих, викам: „А, сред фашистите. Аз не искам сред фашистите. Аз, Учителю, ще работя сред комунистите." Учителят смръщи вежди, но нищо не каза. Но аз бях така рязка някак-си. Че аз викам: „Учителю, обичам комунистите и ще работя за тях." И тук искам да добавя. Когато Учителят си замина, аз две години прекъснах да ходя в Партията. Аз бях студентка вече. И не исках да ги виждам. Мислех, че те са виновни за смъртта на Учителя. Щото се получи такова нещо. Дойдоха на другия ден след смъртта Му да го арестуват. Толкова съм плакала, така ридала. „Учителю, прости ми, Учителю, прости ми." И отивам при брат Боев и казвам: „Брат Боев, не искам да работя с комунистите. Какво да направя? Кажете." - „И там трябва да се работи. И сред тези хора трябва да се работи", ми каза брат Боев. И аз тогава отдъхнах и казах. А две години аз се мотая и при тях не ходя. И вече ме поставят за изключване. Да бях отпаднала от Партията тогава, ама къде? И казват: „Абе тя не идва на събранието." Един казва: „Абе тя живее далеко, ей там при дъновистите, къде ще идва на събрание?" - Защитават едни. Други казват: „Абе оставете я, бе, тя такова едно минало имаше." Но като ми каза така брат Боев и като се донесе това съобщение до Българо-съветското дружество, беше по повод на заминаването там на студентите, но това друг път ще го разправя. „Ами, казва, ами ние си я водим, бе, на партиен отчет." Един Раковски имаше и още един. „Тя си е наша добра другарка, ние си я водим, тя фигурира." Макар да беше отнесен въпроса до горе, до Районния комитет. И така почнах аз да ходя отново, поради приказките на брат Боев. Иначе нямаше да ходя. Мислех, борба в себе си, да вървя или не, да бъда или да не бъда, много голяма борба и ако щете оттогава към другарите имам още едно „не". Оттогава, това са четиридесет и колко години. Аз не взимам вече участие. Аз съм вземала участие само там, тука никак, абсолютно никак, макар че Дойнов ме обвинява. Тука искат да ме направят партиен секретар. Казах, че съм болна и отказах - излъгах. Турих си разни лепенки на гърдата, че уж имам някаква мастна тъкан, ама представих случая страшен. За операция и т.н. Отказах. Тук пък се намериха завистчии, че отидоха да ме питат и казаха, че там съм конфликтна личност. Защо? Защото им насъбрах всичките такива документации, кое и кои са, а те навързани като черва, мисля, че го разправих тоя случай. В.К.: Да. М.Г.: Тя е много, тя е обширна работа. В.К.: Значи Учителят смръщи вежди и не одобри. М.Г.: И не одобри Учителят. Това е, и като не го одобри, аз се отказах. Но когато Боев ми каза, така аз се възстанових. Възстанових се, обаче тия вежди ми бяха винаги пред очите. Винаги пред очите и когато на събрание се е говорило нещо за изселване на еди-кой си, да се гласува туй, онуй, аз не гласувах. Правя се на разсеяна. Не гласувах. В.К.: Сега, слушал съм, че на Изгрева имало голяма партийна група. М.Г.: Създаде се тая партийна група. В.К.: Как се развиха нещата, искам да ми разкажете отначало. М.Г.: Непосредствено след 9.09.1944 г. се създаде, една партийна група беше. В.К.: През време на Учителя. Там имало печатница нелегална, са ми разказвали. М.Г.: Имаше нелегална печатница, да. Имаше. Циклостил. То беше в къщата, където и аз живех, на таван, а пък долу в мазето живееше, и-й, как се казваше тази, забравих. Тя беше готвачка в съветската легация, забравих вече имената, нали. Единият й син, Иван, беше в затвора в Скопие. Палецът му беше отрязан, помня го по това, а другият, вторият й син беше скаут станал, а третият й син не помня какъв беше. Три сина имаше тя. Как се казваше? В.К.: Сега печатницата. М.Г.: Там беше циклостилът. В.К.: Печатницата. М.Г.: Печатница. Там работеше Бабев, който стана полковник ли, генерал ли, не помня - полковник, мисля, Бабев, с този циклостил. Там слушаше се радио Лондон, радио Москва, нали? Но те доста прикрито бяха. Руска, Руска се казваше жената. Бай Иван се казваше той, мъжа й, който беше в контролната комисия и ми викаше на мене: „Ти премного плуваш във водите на дъновистите!" Щото бях много близка с Паша, тя ме учеше, нали. И Учителят му каза: „Вие нали сте от Бургас?" Учителят дойде и му каза. А негов брат, Тодор Михайлов, беше секретар на партийната група, не Иван. И после те се преместиха в Княжево, напуснаха. В.К.: Учителят какво му каза? М.Г.: „Нали сте от Бургас, защо не си отидете в Бургас?" - „Това е моя работа." Така акцентирано. „Рекох, защо не се върнете в Бургас? Върнете се в Бургас, нали сте оттам?" Учителят не искаше да се създава такива с държавата конфликти или нещо, да го замесят с комунистите. Той беше уважаван, той беше изправен, аз мисля така. Не знам. Това е мое мнение. Но знам, че му е казал. Там живееше и една Стефанка, куцичката, до него в една барака. А до друга една барака пък беше тая, която ме питахте за снимката, една поетеса, не знам как се казва, забравих. В.К.: Сега, Учителят знае че има такава комунистическа група и че те са на Изгрева. М.Г.: Знае, че слушахме и радио Лондон. В.К.: Той ги прикрива, защото те ще докарат и полицията. Да дойдат, ще се разкрие. М.Г.: Може би и това да е била причината, но имаше и друго. Учителят сам е укривал, например членове на ЦК. В.К.: Например? М.Г.: Ама кои бяха? Аз забравих имената. В.К.: Е, как така на всичките ще забравите? Кои бяха? М.Г.: Случката беше такава. Там е била и Цола. До мене. В.К.: Цола Драгойчева. М.Г.: Да. До мене Игнат Котаров беше там, Бабев беше там и кой още живееше, не си спомням. В.К.: И какъв е случаят с Учителя? Каза, че ги прикривал. М.Г.: А, да. Идват, сега търсят нелегални, нали. Търсят ги и този куцият обущар, как са казваше, Божем скоро почина той. А, Колю обущаря, дето е сега кооперацията на ЦК, дето Рада Тодорова живее. Там живееше, на него место беше там неговата къща, на този обущаря и те го търсят него, нали, за да се скрият. Той отива - Учителят разположен към него и му казва: „Аз излизам, да се качат!" А Учителят излезе от стаята еи. И те се качват. Идват полицаи и търсят, и казват: „При вас тука някакви нелегани комунисти да са се укрили?" Учителят казал: „Търсете. Ако ги намерите, търсете!" Но не казва: „Те са." Той казва: „Аз излизам." Демек не иска да лъже. „Аз излизам." Ама кои бяха, бе - секретар на партията беше. В.К.: Както и да е. Значи такива случаи има доста. М.Г.: Има, има. Там много комунисти са се крили. Не само аз. Много комунисти. В.К.: И после какво им беше отношението към тази работа? След като са били спасени, след 9.09.1944 г.? Забравиха ли тия неща или не смееха да ги признаят? М.Г.:
След 9.09.1944 г. едната аз, която останах там да живея още, дойде една, с която бяхме в затвора и ми каза: „Докато си ти тука, - Христина Брадинска се казваше, - ти няма да си намериш работа. Слизай в града." И като слезнах от Изгрева, започнаха големите страдания. Отидох при една учителка по немски език, която идваше да се разхожда там и ме виждаше, че пея из гората и ми каза: „Момиченце, ела при мене, аз няма да ти вземам наем. Само ще ми почистваш и аз с удоволствие ще те слушам да пееш." Бях 25-26 годишна, най- много да съм била, нали? И отидох там, но тя после ми стана враг голям. Изгони ме, изхвърли ме и точно студентка бях вече, и знаех я от института, образователния институт - вечерния институт, където аз вечерна гимназия карах. А после ми изхвърли багажа, няколко дена преди изпита и аз се лутах насам-натам, отидох при една, беше получила двойка по химия, наш другар, който преди 9.09.1944 г. си слагаше масата и последните си залъчета, и хапки даваше да се храним, а сега каза да спася дъщеря му от двойката и като получи от двойка на петица по химия, ми изхвърли багажа - той и жена му. Аз бях в партийното бюро и нямаше къде да спя, и цяла нощ по улиците. Не трагедия, е, не искам да говоря.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×