Jump to content
Ани

14. ПЕВИЦА НА ИЗГРЕВА

Recommended Posts

14. ПЕВИЦА НА ИЗГРЕВА

М.Г.: Друг случай. Аз се прочух като певица. Но преди това, чу се вече, че пея. Една имаше Белчева, една сестра там и ми предаваше уроци безплатно. Казва: „Като умра, поне една свещ ми запали." До днес не съм й запалила на тая жена. „Но искай от Учителя да ти разреши на братското пиано да учиш, защото да можеш да си акомпанираш." Един ден Учителят е долу и аз го питам: „Учителю, аз вземам уроци при сестра Белчева по пеене, бихте ли ми разрешили пианото да вземам?" - „Е-е, хайде де!" Ама баш така с ръцете - „Хайде де". Аз останах изненадана какво искаше да каже. В.К.: Какво значи това „Хайде де"? М.Г.: Не знам, и до ден днешен не знам. В.К.: Хайде, почвайте? М.Г.: Да, да, нещо от тоя род. И така стана. Почнах аз да уча пиано, Митко Грива ми предава. Но Митко Грива ми предаде 58 урока и каза: „Търси си друг филантроп! Повече не мога." А аз живея от подаяние. Аз нямам възможност. А какви подаяния? Един ден аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, аз съм фризьорка. Ще разрешите ли да си донеса апарата на Изгрева, защото това ми е препитанието, пък и бомби падат да не го ударят." - „Кажете на бай Ради да ви помогне, да дойде с вас, да вземете апарата." Тогава нямаше трамвай през гората. Казах на бай Ради. Бай Ради дойде и на гръб ми донесе апарата в квартирата на Изгрева, там, където живеех у Капитанов в мазето. Сега донесен апарата, отивам втори път при Учителя. „Учителю, ще разрешите ли тука да работя? Знам, че вие казвате, че не трябва да се горят косите, защото това са антени на мисълта." - „Ами на тебе това занаят ли ти е?" Казвам: „Да, Учителю." - „Ами тогава ще работиш." Трети път отивам при Учителя: „Учителю, ще разрешите ли стенографките да ги накъдря?" - „Ами това е тяхна работа." Отива Елена. Паша казва: „Не, аз в никакъв случай." В.К.: Ха-ха-ха. Паша не иска. М.Г.: Отивам при Савка. Савка казва: „Ще питам Учителя." - „Ти може да не се къдриш" - казва Учителят. Отивам при Елена. Елена казва: „Ще питам Учителя." Той й казва: „Когато всички се накъдрят, ти последна." В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Всички, значи целият свят, последна. Не разрешава. Отивам пак при Учителя. „Учителю, ами аз разбирам от подстригване. Може ли да ви подстрижа аз косите?" - „Аз много добре си върша работата сам." А отива при Паша, която съм подстригала и я скуби. „Това що е, това що е?" Демек не одобрява както съм я направила, нали? Не ми одобрява работата, искам да кажа. Аз знаех, че там Панталей ходи, Галито, Галилей ходеше да ги подстригват, както и да е. Един ден, аз като певица вече, Паша отива при Учителя и казва: „Учителю, абе Милка нещо глас има, тука пее в братския хор, който Кирил Икономов ръководи. Ето той казва: Имала злато в гърлото, не знам какво си." Той на мене така ми каза: „Ти знаеш ли какво имаш в гърлото си, злато имаш в гърлото." Пък аз не можех да го разбера какво значи това. И един ден Паша казва: „Да я пратиме при Прокопова, Учителю, Милка, да й чуе гласа." - „Рекох, при Мамберг да отиде!" Мамберг. Имаше една сестра, Дарлинг й викаха. Дарлинг, да. Тя нали Доспевска се казваше. Нещо от Самоков, едни са Доспевски. Та тя вземаше уроци при тая Мамберг. Тя беше колоратурка. Беше на моите години, ама такива хубави горе високи тонове имаше. „Там, там рекох да отиде, при Мамберг." Паша пак: „Ама Учителю, ние имаме връзка с Прокопова. Така тя е капацитет." - „Рекох, при Мамберг да отиде, при Мамберг." Учителят пак повтаря. А и аз съм там. Накрая Паша казва: „Ама Учителю, ние даже, мъчно се ходи при тази Прокопова и успяхме да вземеме бележка за при нея да я изпита, нали, може и пари да не й вземе." - „Рекох, при Мамберг, при Мамберг да отиде." Учителят пак настояваше на своето си. Добре, ама тогава аз уж питам Учителя, пък слушам Паша и взех тая бележка. Беше една сряда и из гората разпявам се, тогава нали няма трамвай, няма автобус, и минавам, и вървя. И точно там, гдето играем гимнастики така, оттам се задава един младеж и Халачева ми беше казала, че я нападал един бранник. А аз казвам: „Че не можа да му удариш два шамара, викам, да беше на мене, аз щях да се разправям с него." - „Как бе, то високо момче, как ще му удариш два шамара?" Той й бе обрал чантата и на много други. На немци и не знам си какви. А се беше чуло, че не само чанти, а и кожени палта обирали и по входове влизали и така. Не щеш ли това момче среща мене. И понеже кална пътеката и то крачи голямо така, високо. Рекох да му направя път да мине - така казва Учителят - правете път на врага. Добре, ама той като се изравни с мене и ме прегърна. „Ха, рекох, какво искаш сега?" - „Искам да те целуна." Таман да кажа „Хлапак" и той ме удари тука и пипна чантата, носех я така под мишницата си и ми заплете крака и ме събори и грабна чантата. Аз таман да кажа „Ти ли си чантаджията", и хукна да бяга по диагонал. А горе имаше пост, накрая на гората - полицай. И аз както пеех А-а-а, колкото ми глас държи - пищя. Писъкът се чува чак там горе от полицая. А той като бяга из гората по диагонал близо до полицая и чантата беше от едната страна червена от другата синя и както я хванал червената, полицаят я вижда и стреля във въздуха и тоя страх го да не го убият. „Ама аз само чанта съм взел." - „Твойта кожа, твойта мама" и го завежда в подучастъка там и го били, били, и накрая го завеждат в 4-ти участък. Но аз не знам. И казвам си: „Да, сега ако кажа, че комунист се крие тука в гората, веднага ще го хванат, ама нали е крадец, никой си не мърда пръста." В това време идва Генчо, един художник от Бургас, много хубави картини рисуваше и Учителят казваше: „Много слънце има в неговите картини." И казва: „Какво стана?" - „Така и така." И се връщам с него. И отивам под прозорците и плача. Не, най-напред се качвам горе. А Учителят имаше едно стъкло така на прозореца и виждаше кой е на вратата, нали. И аз видях през прозореца, че той си извадил кърпата и се смее, и се смее. В.К.: Кой е това? М.Г.: Учителят. В.К.: Защо се смее? М.Г.: Ами аз чукам, нали, за какво, той знае за какво е и се смее. Защото не съм го послушала. Отивам при Прокопова. Най-напред отивах при една германка, да й правя ноктите и след това щях да ида при Прокопова. И той не ми отвори. Слизам долу. Пак не ми отвори, но на обед сме в трапезарията. И аз отивам и Олга Славчева: „Учителю, Милка обраха!" - „А, така ли? Аз колко пъти съм казвал на сестрите?" И пак извади кърпата и се смее. „Аз колко пъти съм казвал на сестрите да си носят лют червен пипер в джобчето, че като наближи, хвърли в очите и си свободен нататък", нали да се освободиш. Тогава Иван Антонов се обади и каза: „Учителю, аз идущия живот искам да бъда цар." - „Ще бъдеш, Иване." В.К.: Цар, ха-ха. М.Г.: Да. А тя каза: „Учителю, а аз ще стана ли директор?" Учителят мълчи. Олга: „Учителю, аз ще стана ли директор на училище?" - Два, три пъти попита. В.К.: Кой е това? М.Г.: Олга. В.К.: Олга Славчева. М.Г.: Учителят не потвърди това нещо. И накрая аз отидох да питам след храната, там полицая. „А, ти ли си Милка? А иди в 4-ти участък." Аз съм полулегална, аз се крия, как да отида сега там и отивам долу, но се забраждам с една кърпа така и казвам: „Аз съм от Братството, аз това, аз онова." А един полицай: „Ела бе!" и като с идването си така си подвижва крака, че го удря тука онзи в брадата. В.К.: Кого удря? М.Г.: Той, дето го е хванал. В.К.: Да. М.Г.: У-у, викам, така жестоко биете. „Такива християни като вас, във вас се навъдили апаши." Ах, аз си отдъхнах, нали не съм християнка, нали съм комунистка. Чантата ми дадоха, обаче откраднали ми там част от ножичките, парите, купоните, нямаше ги, може и полицаят да ги е вземал. Но, колко съм упорита. След тая случка отивам при Прокопова а глас никакъв нямам от преживяната случка. И тя казва: „Какво ще изпееш?" Почва да ме разпява. Както почна, казва: „Ами я ми изпей някаква песен. "А там при нея всички оперни певици преди да излязат на сцената идват да се разпеят и после отиват да пеят. Много просто облечена бях. Много скромно, много сиромашко и тя: „М-м-м, кариера ли искаш да правиш с тоя глас?" - „Мен ме нападна един крадец." Прокопова: „И утре да дойдеш, пак тая история." И така, нищо не стана с Прокопова. И се връщам. И минаха години, Учителят си замина и тогава се сещам за Мамберг и отивам. „Ама вие не знаете ли, ами тя катастрофира, тя е в болница." Пак минаха години и пак отивам. „Ама вие не знаете ли, тя почина." Тъй че аз не можах да изпълня това, което Учителят ми беше казал.
То бях още като ученичка един ден. Аз обичах да чета на полянката, на мястото, където сега е Учителят, където е погребан, мястото. Там имаше една лоза с пейка и масичка. В.К.: Тази масичка е там преди да си замине Учителят? М.Г.: Преди, преди. Преди, на мястото, на мястото, където е погребан. В.К.: Преди да замине, преди там да му е гробът. М.Г.: Да, да. Аз искам да кажа и за погребението. Та, но преди това за зайчетата ще кажа. Един ден аз отивам да чета на поляната и обикновено ходех там да си чета, така. Гледам, имаше един зодиак преди на поляната - зодиак с чешмичка и там Учителят така като си махнал жакета, по жилетка и като гони едни зайчета, а в съседство имаше една бакалница и тоя, който държеше бакалницата, гледаше вероятно зайци и те пуснати на свобода. А имаше един триъгълник пред салона на Учителя, то по- право към зодиака така триъгълник от лалета. Триъгълник, така продължителен триъгълник от лалета - червени, всякакви, много красиви. И тия зайчета, ама такива хубави зайчета, красиви зайчета бяха и Учителят като ги гони, като ги гони, то щото бодлив тел, те минали, дошли отсам. Ама така намръщен към тях. И аз викам: „Колко хубави зайчета, Учителю." А той продължава да ги гони. И аз в тоя момент казвам: „Щом Учителят ги гони, трябва и аз да ги гоня." Почнах и аз да ги гоня заедно с него. И ги изгонихме оттатък да минат в другия двор. „Оплакаха ми се лалетата, че им ядат главичките тия зайчета." Лалетата му се оплакали, че им ядат главичките зайчетата, на лалетата главичките. Значи защо ги е гонил Учителят. Защото те яли главичките на лалетата. И това ми направи много силно впечатление, че лалетата са се оплакали на Учителя.
Друг един път видях тоя Симеон, дякона му викат, знаете го. В.К.: Да. М.Г.: Седи на Учителя на пейката, там, където е мястото с Учителя и разговарят. Между впрочем аз знам тия истории де, на Веса Несторова със Симеон
Арнаудов, на жената на Симеон с Митко Грива и т.н. Казват, че Учителят ги бил създал тия връзки, за да могат да творят. Симеон да пише стихове и певец беше той. Аз ще кажа и за певеца. А пък Веса да пише стихове, а и Райна Арнаудова да вдъхновява да пише композиции Митко Грива, на морето ходиха и т.н. Учителят е създавал дружба между хората така, но те са си виновни, че тая дружба е задълбочавала в други отношения. И така един ден, седят те, Симеон с Учителя там и аз щом станаха грабвам си книгите и отивам там да седна на същото място та да получа еманациите от Учителя. Нали, че ще мога да запаметявам, Учителят е седял. Гледам на същото място да седна, гдето е седял Учителят, да ми влезе в главата това, що уча. И по тоя повод, понеже мъчно ми влизаше в главата това, що уча, аз имах една връзка, но да не отплесвам за връзката - по-после мога да кажа. Гледам Симеон идва към мене и му казвам: „Какво толкова си приказвахте с Учителя? Че се смееше ти и Учителят леко се усмихваше?" - „Ами питах Учителя какъв полов контакт да имам с жена си. По колко пъти на месеца да има контакт. И той почва да ми разправя за животните. Ами кравата - един път в годината. - Това е много малко, Учителю. Учителят почва да намалява, казва не знам кои животни - шест месеца на годината. Не знам кои животни три месеца на годината. И не знам кои животни един път в месеца и дотам спира Учителят. Учителят казва: „А-а-а" и Симеон се смее: „Ха- ха-ха." Нали така гласно се смее. Това е, казва Учителят. По Божествено това е, а пък хората как са го изнамерили, то е вече друго. Това беше със Симеон.
И Симеон ми разправя за Веса. „Не дава да я пипна, казва. Не дава да я пипна. Тя, вика, все за Учителя ми разправя, все това, все онова. А пише, вика, такива стихове." Но един ден Веса и той са в салона. В.К.: Симеон, дякона. М.Г.: Дякона. Веса на пианото, Симеон ще пее, а Учителят е до края на салона, имаше малка врата, която е близо до стълбите и отиваше се горе и до маси имаше там, бай Василчо, имаше един бай Василчо, продаваше книги на Учителя там. И аз като видях Учителя, и аз влязох вътре, и застанах права така до Учителя. Тогава бях аз певица. И Симеон се разпява и скъсва горе нещо. И аз: „Ха-ха-ха." Той се обърна и видя, че съм аз. В.К.: Учителят. М.Г.: Не, Симеон. А Учителят се обърна към мене, аз бях от лявата му страна. „Рекох, светът ще дойде тука да учи пеене." В тоя момент Симеон пак скъсва някаква височина и аз пак не можех да се въздържа: „Ха-ха." - „Рекох, светът тук ще дойде да учи пеене." И аз малко така като скандализирах се от това де, че няколко пъти ми повтори и аз не разбирам, че Учителят ми го е казал това нещо. В.К.: Какво е вашето тълкуване, в какъв смисъл го казва? М.Г.: Светът ще дойде да учи музика от окултната музика. В.К.: А, в такъв смисъл. М.Г.: Това е смисълът, но аз тогава го разбрах, че в салона ще дойде да учи. После разбрах, че окултната музика ще диктува в света.
Един ден с Учителя сме се събрали да разучаваме една песен. „Аз мога да любя, добър да стана" или „Мога да постигна що желая", нещо такова. Може би и за двете песни. Маргарита Мечева и не знам още кои бяхме там, Кисьова на пианото. Но в това време Учителят я изпя, Кисьова я аранжира, изпя я тя и казва: „Хайде сега всички." - „Не, хайде сега да я изпее някой друг." И аз сега нали съм певица, перча се така. Какъв урок ми даде той. И викам: „Сега да ще да каже аз да я изпея", обаче Учителят ми обръща гръб. Обръща си гърба и казва през мене на тази Маргарита Мечева. „Как, викам пък аз на ума си, тя какъв глас има, тя е нищо..." Но тя я изпя сравнително хубаво. „Ех, хайде още някой да я изпее" - Учителят. Аз викам: „Мене да избере." Той пак си обръща гърба и даде на тази Сийка Динева. „У-у, викам аз на ума си, тая с треперливия си глас." Критикувам. Викам: „Е-е, той не ще мене да ме избере." И изведнъж се обръща към мене: „Ех, хайде, рекох, и вие да я изпеете." В.К.: Ха-ха-ха-ха. М.Г.: Ха-ха-ха. Ама ми каза: „Е, хайде и вие да я изпеете." И като реших да си отворя устата и гърлото: „А, а, а, а", тон не мога да извадя. И погледнах умилително към него, провикнах се на едно място, пак А, а, а, а, тон не мога да извадя. Същото нещо беше, както там при Прокопова, така и тука при него. Аз, която пеех така на всеослушание, на сила, не можах, от което разбрах: Не се смей на другите, защото по-лошо ще се смеят на тебе. И така се получи.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×