18. НА РАЗСИП ЛУНА

[Ани]

18. НА РАЗСИП ЛУНА

Милка Говедева (М.Г.): Една заран, рано станах, мисля че беше на 22 юни, когато почна войната и Учителят беше много, много умислен. Той слезе с пелерина една така - червеникава, керемидена такава и много умислен. И там бяха Неделчо Попов и Методий Константинов, не знам дали имаше и някой друг. Ама така с възторг, те понеже бяха за хитлеристите, склонни към това и казаха: „Учителю, днес германците навлезнаха на 22 километра в Русия." И така с възторг. Аз стоя отзад и ми е мъчно, мъчно, а Учителят казва: „Тука те сбъркаха." После какво добави Той? „Тука те сбъркаха." Но важното, което каза Той не мога да си спомня, но каза: „Да, само че на разсип луна!" А понеже те са астролози, знаят какво значи разсип на луна, че ще се разсипе, ще загубят войната. А искам тука да добавя и случката с мойта леля и с братовчедка ми, която беше дошла от Германия. На една нейна годишнина леля направила голяма торта и ще пътува, понеже братовчедка ми казваше, че ще заминава и за Америка и т.н. от Германия, леля ми направила торта с параход отгоре и как тя със свако ми ще пътува и т.н. Курбан някакъв беше за братовчедка ми. И в това време аз влизам. Казва: „Аз тебе не съм те канила, за какво идваш?" Но мене ми е мъка. Пък аз казвам: „Мене ми е мъчно, лельо, за руснаците. Аз знам, че Учителят държи на руснаците." А леля ми отговаря: „А, да, ти не чу ли в беседата какво каза - Хитлер е бич в ръката на Бога. Значи Той, Учителят, явно каза, че ги обича." Пък аз казвам: „Аз не Го разбрах така. Може да е бич, защото не са религиозни, ама не съм го разбрала, че демек ще ги помете." А тогава леля ми беше поканила германци, туй, онуй. Аз бях много, много недоволна от това нещо. И почнахме да спорим с братовчедка ми и тя каза: „И все пак Хитлер ще победи." - „Руснаците ще победят." Става и ми отваря вратата. Вика: „Вън, Хитлер ще победи!" - „Аз си отивам, но ще знаеш, че руснаците ще победят." И тъй стана, нали. Та тая реплика имахме тогава в началото на войната.

Откъде бяха научили за Учителя не знам, но дойдоха немци на Изгрева и искаха среща с Учителя. Учителят ги прие, а Боян Боев е преводач, нали, той е следвал в Мюнхен на млади години. Задават му въпрос, дали ще успеят германците във войната с руснаците. Пък Учителят им казва: „Тук вие сбъркахте с Русия. Не трябваше да се захващате с нея. Ще я загубите." Те бяха изненадани, но понеже бяха тогава с голямо самочувствие, казаха: „Ние на пророци не вярваме." А Учителят им каза: „Тогава защо сте дошли да ме питате?" А накрая всички провериха думите на Учителя. Германия капитулира на 9 май 1945 година. Загуби войната с Русия.

Друго. Тук беше така. Беше дошъл арфистът, как се казваше, Асен Арнаудов. Никой не можеше да го заведе при Учителя. А преди това аз отидох с брат Боев - искам и тоя случай да кажа. Отивах с брат Боев, заедно пътувахме за Мърчаево. И брат Боев ми разправя, че Учителят казал, че в бъдеще ще имаме самолети за Братството, ще ходим там. Ще взимаме закуската на Рила, обеда на Пирин, не знам си къде вечерята и т.н. Казвам: „Брат Боев, и аз ще бъда авиаторът", нали, защото стара мечта. - „А-а, каза, всеки ще си има свой, Учителят казал, всеки ще си има свой аероплан, с който ще може да лети. Ще има и общи, но всеки ще си има и свой аероплан, с който ще може да лети." Тогава той това ми го каза. И по-късно брат Боев остана при Учителя в Мърчаево, а аз и за Мърчаево ще кажа. Аз се върнах тука, защото нали при Паша. Паша беше отишла някъде, ама уроците ми трябваха, нали бях частна ученичка при тях. Тя ми пишеше Паша оттам, от където беше отишла по химия това, това, тоя урок - преглеждай. Но сега аз като съм на Изгрева, дойде Асен Арнаудов, и няма кой да го води при Учителя. Той елегантен, а, изтукан дето викат. Изтукан отгоре до долу и казват му: „Една сестра ще отива. Ако искате с нея." Той ме изгледа отгоре до долу, аз бях много просто облечена така, но няма с кого. С мене трябва да върви, аз да го водя. И тръгнахме. Просто, ако случайно се допрях до него, той така правеше... Сакън да не се оцапа, да нямам допир до него. Изтърсваше си дрехите. Ама аз, не че нарочно, просто с хората се блъскахме, с които там пътувахме. И тръгнахме много малко. Той почти мълчеше.

Вергилий Кръстев (В.К.): Пеша ли отидохте?

М.Г.: Не, не, рейс имаше, а после от Владая пеша.

В.К.: Рейс до къде?

М.Г.: До Владая. А от Владая нататък нямаше рейс, пеш се ходеше, нали? Аз го разпитвах така за Германия. Той мълчеше, мънкаше, мънкаше, просто не говореше и видях, че не му е приятно и вървяхме, и мълчахме, и го заведох там при Темелко, където беше Учителят и там много интересно се получи. А там беше този Георги Йорданов, той още не беше женен. И той се представи на Учителя, както и да е. Учителят го прие много хубаво в стаичката, която имаше там, така. После изведнъж Учителят излезе, не знам по какъв повод. За мене беше без повод. „Казах, вие двамата вървете заедно." - На мене и на Георги Йорданов. Ние сме два остри камъка с него, щото и той един от командажиите, а пък и аз не търпя някой да ми се налага. И не помня какво искаше да каже Учителят с това. Но разбира се, ние не тръгнахме заедно, нали. Всеки си отиде по пътя. Аз де да зная, че това ми е истинският път. Той не знам какво си помисли и така. Но дали за връщане от Мърчаево до София беше само, дали изобщо за живота беше това, нито той го разбра, нито аз го разбрах.

В.К.: Нито пък питахте.

М.Г.: Нито пък питахме. Защо не питахме? Нали. А в Мърчаево, там в стаята, в която беше, понякой път Учителят като излизаше, ние влизахме да се молим.

В.К.: В Неговата стаичка.

М.Г.: Това беше като светая светих. Както и тука сме правили на Изгрева на известен празник, не помня на събора ли, но на голям празник. Учителят казваше... Оставяше ни стаята да се качим, събувахме се, разбира се, и да се помолим. Ние се събувахме и долу в кабинета Му, когато влизахме при Него, за да искаме разговор, нали. Пак се събувахме. Но и там се събувахме горе, помолвахме се и това продължи и по-късно. Това продължи и след Учителя, така, пак на известен ден се качвахме горе и се молехме по двама, кой как си хармонизира, с когото си хармонизира... Защото по един, много народ е, невъзможно е, нали. И така.

Аз искам и туй да кажа: Учителят имаше племенница - Чакалова се казваше, забравих й малкото име. А тя беше женена за този Чакалов, военен един.

В.К.: Да. Тя е на неговата сестра дъщеря - племенница.

М.Г.: Тя все ми викаше - приятелката ми, приятелката ми. А има разлика в годините - тридесет. Ха-ха, но тъй ме правеше тя - приятелка и аз затуй свикнах по неин маниер с млади хора когато се срещна, да ги имам като приятелки, а не като да ми викат лелка или не знам какво, макар че съм де, така на възраст. И така аз често ходех, тя живееше до Веса Несторова там и когато Учителят си замина, не помня кой номер беше, мъжът й беше вече починал и тя казваше, но преди това тя идваше на Изгрева де, после ще кажа. Тя казваше: „Виж какво, нали разделиха на Учителя нещата. И тя имаше там някакъв дял. Тя ми даде ръкавели от Учителя, нали. Косъмчета има от Учителя, после тази на доктора този конския как се казваше, доктор Жеков, такива нокти нещо беше ми дал от Учителя, но тях ги загубих, останаха няколко косъмчета. Аз много раздавах косъмчета, а не трябваше. Защото на Учителя когато поисках косъмчета, в случай нали тогава за продажбата на каската, каза: „Ще ми го върнеш."

В.К.: Кое?

М.Г.: Видях едно косъмче на рамото на Учителя, когато отивах да си продавам сушоара, един, каска се казва на фризьорски език, нали. Той тогава ми каза, ний го записахме. Той тогава каза: „Добре, ама ще ми го върнеш." Пък аз казвам: „Ама за едно косъмче." Ама върнах му го, поиска си го обратно, тъй щото когато кой ми беше дал тези косъмчета не помня, имаше май от брадата, от мустаците ли, какво беше и така от косата.

В.К.: И вие ги раздавахте.

М.Г.: И аз ги раздавах и на младежи съм давала.

В.К.: Говорихме за Чакалова.

М.Г.: Тя почина на Изгрева.

В.К.: Племенницата на Учителя.

М.Г.: Племенницата на Учителя дойде в Аламанчеви и точно аз имах урок по млечна киселина и когато умира човек, нали, се сковава това и мускулатурата се чупи, и като отидох в стаята на тези, видях, че просто, тя беше така с вдигнати колена, аз исках да й ги спусна, щото как така, така ръцете исках да ги отпусна и се чу едно пращене, едно такова. Отивам при сестра Паша и казвам: „Сестра Паша, сестрата, забравих й името, Чакалова, почина и ти ми предаде тая лекция. Наистина пращяха й краката, когато исках да ги опъна." - „Е, това е, вика, Милке, млечната киселина, която се образува при смъртта на човека" - ми каза тя. Но аз там ходех често при нея, докато обслужвах за някои неща.

Аз на Изгрева съм била като слугинче, доброволно, не защото някой не е искал, но защото нямах възможност да се прехранвам. На Аламанчеви съм пране прала, на тоя брат Димитрий Стоянов, дето ме проведе там да не се срещам с руснака. Спомням си, имам по органична химия упражнение, а тя баба Данка казваше така: „Ще ми измажеш стайчето." Така едно малко стайче беше. „Ще измиеш двата прозореца, ще ми измиеш дъските, ще ми опереш прането." Туй трябваше да го направя до обяд за една чорба, една гола чорба без мазнина, без нищо, с парченце хляб и да тичам през гората, факултета ми се намираше натам, до този Левски - паметника.

В.К.: На ул. „Дунав".

М.Г.: Да, на ул. „Дунав", за да мога да си направя упражнението или за лекции, какво е било.