24. ЖИВИТЕ ОКУЛТНИ ОПИТНОСТИ

[Ани]

24. ЖИВИТЕ ОКУЛТНИ ОПИТНОСТИ

Милка Говедева (М.Г.): Беше 1944 г., вероятно към лятото или пролетта, Учителят беше вече отишъл в Мърчаево. И той беше казал: „Когато се намерите в тежко положение, извикайте ме, макар и през пространството, аз ще ви помогна." И аз останах на Изгрева. Много хора нямаше вече. Едни в Мърчаево, други кой накъдето намери. Паша беше отишла в някакво село, не знам точно къде беше, при някаква наша сестра и дойде на професор Козарев, който беше комунист, жената да й правя косите на апарат, тъй като брат Ради ми беше донесъл апарата с разрешение на Учителя там. И аз правех фризурата и тя ми помагаше впрочем по математика, а аз вместо това правех тези услуги. Таман й навивах косата цялата на това и изведнъж идват четирима полицаи. Аз живеех в един сутерен, така ниско долу и се виждаше какво има вътре. И като видях четиримата полицаи, изтръпнах и изведнъж се сетих за Учителя, че Той каза: „Когато сте в тежко положение, повикайте ме." И само видях, че полицаите държат нещо, нещо като картичка така. Викам: „Това дали не е моя снимка?" Но се сетих за миг, че аз в полицията имам 32 пози - така, така, така, вън от това, което са ми взели те, но навсякъде аз съм намръщена. Даже имам една книга, която Нецо Гарвански е написал, както сме в полицията, нея мислех да ви донеса, да ме видите, но забравих. Та навсякъде съм намръщена и казвам; „А, тогава аз ще се смея, ще кокетирам с тях." И като излизам в антрето, връзвам си една панделка тука така като кариочка и почвам да кокетирам с тях: „А, кого търсите, как, що?" И единият от тях, който беше, казва на по-предния: „Не е тая, бе!" Другият вика: „Тая е, бе!" - „Не е тая." Аз се заливам от смях. Кого търсите, а, за мене ли сте дошли? Я виж колко кандидати, това, просто се шегувах с тях, така да се каже. И не е тая, и тая е. и не е тая, и излезе, че не съм тая. Но преди да изляза само в антрето, казах: „Учителю, на помощ!" Нали, как съм го казала, що, не знам, но излязох, че не съм тая и те така си отминаха, и аз свалям веднага тия щанги от косата на тази Козарева и казвам: „Г-жо Козарева, никакви водни няма да ви правя, нищо, моля, вървете си, защото виждате какво е положението." А мъжът й беше комунист и тя не беше доволна от това. Тя беше от тези - легионерка, щото учителка в гимназията. И така тя си отиде и аз на бърза ръка метнах палтото на гърба си и на някакъв камион ли, на какво, оттам на превозно средство на шосето, отидох в Самоков. И когато отидох по-късно вече в Мърчаево, Учителят ме пита: „Е, как мина?" - „Добре." Ама аз не знаех, че е за това, понеже много случки стават с мене, не можах да загрея. Но и Той ме остави така де, не ми каза за какво. Защото по-късно, когато се явявах на изпити в Самоков, пак отидох в Мърчаево. Той пак каза: „Е, как мина?" Нали? Но аз вече Му бях писала едно писмо до брат Боев, че взех изпитите без поправителни. И тук беше така. Това беше случаят с полицаите. Там, а те впрочем са се върнали, след това разбрах, може би след 20 минути или половин час, но аз вече бях изчезнала от града.

Аз страдах от едно чувство, че ако пред изпит не отида на изгрев на Витоша, няма да си взема изпита, защото съм частна ученичка. И трябва да отида на изгрев на всяка цена, горе на Витоша или на Черни връх, или на Бивака, или някъде нависоко трябва да се кача, или на Резньовете и т.н. И просто се чудех. И един път така тръгвайки за там, за Резньовете, не, за Черни връх отивах, пада на Резньовете мъгла, ама толкова силна мъгла, че не се вижда от два-три метра разстояние. Учителят веднъж, когато бяхме заедно на екскурзия на Бивака, падна така мъгла, каза: „Защо се плашите, това са същества, те идват също както сте и вие тука. Ами вие може да се разговаряте с тях." И нещо от тоя род говореше. Аз тогава ми направи силно впечатление това и като тая мъгла горе на Резена, коленичих и се молих: „Господи, аз не искам друго, освен да ми се открие пътя за върха. Къде е?" Изведнъж ми се открива пътя. Ама сърцераздирателно се молех. Но аз помислих, че не е точно за там, ама казвам: „Същества, щом тука ми откривате, по тоя път ще вървя." И точно извежда горе на върха, макар че се колебаех, че не е там. Но на връщане, на същото място пак на Резена там, пак мъгла и отдолу иде мъгли, мъгли, мъгли, и пак трябва да се моля, сега пък за пътеката, която отива в Алеко. И пак така се откри около 20 метра широчина. Аз викам: „Това пък къде ли ще ме заведе сега? Но щом тука се открива, тука трябва да вървя." Нали, вярвам в това. Точно на пътеката на Алеко ме изведе. И благодарих тогава за това и така можах да сляза.

Другият случай с кучето. Аз имам даже снимка, но трябваше да я покажа. В тия години бях 24-25-26 годишна. Отивам в Долна Баня. Долна Баня, аз ви показах една снимка. Като дете баща ми беше пчелар, там ходеше да гледа чуждите пчели и едно поетично място, където се сливат Рила и Родопа, много исках да го видя. И отидох. Но сега изведнъж решавам сама да отида от Долна баня до Самоков на 24 или 26 километра, да тръгна сама през Балкана до Самоков. Ходех с голф и с каскет. Така имам такава снимка горе, но изведнъж, когато тръгвам по пътя и вървя, вървя, вървя, някъде долу - от едната страна е нанагоре баир - път и надолу е, пък така продължава тоя баир и някаква срутена запустяла къща. И оттам се обажда овчар: „Ей, мари, къде си тръгнала?" Аз мисля, че като съм с панталони и съм си скрила косата, няма да разбере, че съм жена. „Ела, вика, тука има за ядене, за пренощуване, а пък после ще продължиш." - „А, имам смъртен случай, бързам, та бързам." Много ме закачаха мъжете и нямаше как да се отървавам от тая работа, но и така аз продължих пътя. Но точно на пътя едно куче грамадно, овчарско. И сега, понеже Учителят беше казал, че и кучетата имат душа. На душата им трябва да говориш. Те разбират и аз почвам. Заставам така на едно разстояние оттук до външната врата и казвам: „Виж бе, душа, и ти си душа като мене, но си в друга форма, не си като мене. А моята форма от твоята се плаши. Ако искаш, помести се малко." Пък едно слънце беше огряло и то се проснало така на самия път. Пътят не е широк - тесен. То погледна към мене, погледна, вдигна се лениво така, направи две крачки и пак се струполи и пак легна, и ме гледа. И аз продължавам да го гледам и викам: „Ами още малко се отмести бе, не мога да мина аз така. Ти си душа, добра душа си, викам, но още малко се отмести." То така поизпъна си крачетата, насам натам, поизплези се и пак се пообърна, и се премести две-три крачки кучешки нанагоре и ме гледа и все едно ми казва: „Хайде де, минавай!" И аз така викам, то няма да се премести сигурно повече, ами трябва да мина. И така с „Отче наш" и с „Псалом 91" и с „Бог е любов, Бог е любов", минах така на едно разстояние, малко по-далеч от вас, де, като до вратата така и отминах. И като отминах така на още толкова разстояние, лекичко се обърнах, защото ме беше страх. И то ме гледа, и аз го гледам, ама вървя вече по-нататък и навлизам вече в една гора и през тая гора като вървях, вървях, доста вървях по тая пътека, излязох из гората, минах Гуцел, там селото и т.н. И ме среща един и вече долу така се вижда Самоков и казва: „Откъде идете? През Гуцел ли минахте?" Казвам: „Да, през Гуцел." - „Ама ние гоним мечка стръвница", казва. - „Ах!" - „Да, в гората." Аз тогава се уплаших и хукнах да бягам нанадолу по баира. Пристигнах в Самоков. И като се върнах, отидох да разправям тия два случая на Учителя и Учителят ми каза: „Е, получила си някоя и друга опитност!" Това бяха думите му, нали? Щото аз казах: „Нали Вие казвате, че мъглите са живи, нали.

Вие казвате, че животните и те имат душа, като човека." - „Е, да, казва. Е, получила си някоя и друга опитност."