3. С ПОДВИГА НА БЕЗСМЪРТНИТЕ ВЕЧНО ЖИВ В СЪРЦАТА НИ

[Ани]

3. С ПОДВИГА НА БЕЗСМЪРТНИТЕ ВЕЧНО ЖИВ

В СЪРЦАТА НИ

Вестник „Самоковска комуна" от 29.06.1974 г., брой 26

по случай 90-годишнината от рождението на Петър Говедев

В сърцето ми живее болката от един спомен от зловещите септемврийски нощи на 1923 година. Ще го разкажа на младите, които не познават кошмара на неизвестността и мъката по баща и братя, откъснати от семействата си, за да бъдат измъчвани и убити само поради това, че бяха дръзнали да се борят за по- добър живот.

За нас, децата, 9 юни 1923 година отмина някак незабелязано. Външно животът като че не се беше променил и в нашия малък град Самоков, с изключение на зачестилите събрания на комунистите. По лицата им личеше загриженост.

Бях едва деветгодишна. Малкият ми детски мозък не можеше да долови същината на събитията, станали в големия столичен град. Но в тихите разговори на баща ми Петър Говедев, помощник-кмет на Третата самоковска комуна, с приятелите му Б. Хаджисотиров, М. Дашин, В. Малчев и др., които в онези дни се събираха и в нашия дом, долавях, че се е извършило нещо лошо. Изтръгната беше властта от ръцете на народа, обезглавена беше управляващата земеделска партия, започнали бяха арести на земеделци и комунисти.

Почнах да се вглеждам в лицата на хората. Виждах тревогата у едни и злорадството у други. Детското ми сърце сякаш предчувствуваше най-лошото. Над града надвисваше нещо страшно, смъртно и неясно...

Тази година за последен път с обичайната тържественост посрещнахме Петровден. У дома се събраха татковите другари, заедно с големия ни род на обяд по случай именния му ден. Пяха се бойни, революционни песни. Късно след обяд се отправихме към нашата ливада, която се намираше вляво от шосето за София. Косяха селяни в ливадите на близкото село. Замайващият дъх от окосената трева внасяше бодрост у нас, неподозиращи, че тук ще бъде гробът на баща ми.

Настъпи август. Слухове за организирана съпротива срещу деветоюнци в селата, за подготовка на въстание, за арести на комунисти се носеха от ухо на ухо.

Една ранна утрин през септември Самоков осъмна блокиран от военните. Не се допускаше никакво движение. Само невръстни деца и стари жени се отправяха от време на време към кварталните чешми. Затичах се и аз с две стомни. Войникът, който беше на пост срещу нас, се опита да ме спре, но при укорителните думи на баба, която стоеше до портата, ме пусна.

До вечерта баща ми прави опити да се свърже с партийните си другари. Отправи се към градината, където имаше укрито оръжие, огледа се и отиде към минаващата край нашата къща река, но и там го посрещна въоръжен войник. Когато се свечери, той поднови опитите си за връзка с с другарите си, но и този път безуспешно. Легнахме си, подтиснати от тревога пред неизвестността. Призори тежки удари по портата разбудиха всички ни. Беше 12 септември. Чичо Павел, брат на баща ми, отвори. В холчето, където спяхме с баба, нахлуха въоръжени войници. 

- Що сакате, бре? - попита баба. 

- Сино ти, Петре, къде е?

Тя се опита да ги заблуди, но те вече блъскаха по вратата на малката стаичка, където той беше с втората ми майка и едногодишната ми сестра Роза. Измъкнаха го необлечен, само с нахлузени обувки. Хванах се за крака му. Сестра ми Вера, която беше едва шестгодишна, плачеше. Пищеше и малката Роза. 

- Що сакате, бре, проклетници? - викаше баба, хванала татко за ръката.

Един от войниците я тласна настрана, после ритна мен с ботуша си.

Паднах на ръба на миндера. Баща ми посегна да ме вдигне, но те не позволиха и го заблъскаха към вратата. 

- Какво искате от мене? - питаше баща ми. - Аз съм изборен човек.

Отведоха го...

На чешмата събралите се деца тихо говореха за станалите през нощта арести. И аз разплакана им разказах, че и моят татко е арестуван. Така чешмата се превърна в информационен пункт, където получавахме сведения за арестуваните.

Чичо ми Павел повика леля, сестрата на първата ми майка, от Русе. Тя пристигна елегантно и богато облечена. Отправи се до коменданта на града, за да поиска свиждане с баща ми. Красивата й външност изглежда му бе повлияла и тя получи разрешение на два пъти за свиждане с баща ми. Отнесохме му дрехи, завивки. Почнахме да му носим и храна. Такова разрешение бяха получили близките и на другите арестувани. Но леля си замина. След това войниците ме гледаха сърдито, когато носех храна на татко. Един ден лостовият ме наруга грубо: „Да не те виждам повече тук, че ще те пребия като баща ти!"

Разплакана се върнах у дома. На другия ден баба пак ме прати с котле и вързопче с хляб. Войникът, който беше на пост, грубо дръпна котлето с яденото от разтрепераната ми ръка и го хвърли върху мен. Заплаках високо и започнах да викам: „Тате, тате-е-е..." Чух от прозореца гласа му: „Какво искаш от детето?"

Разбрах после, че този ден го бяха били зверски. Не е могъл дори да стане. На другия ден отново бях с храна при входната врата. Посрещна ме началникът: 

- Къде? - запита ме той грубо.

- При татко ми. Петър Говедев - казах аз. 

- Петър Говедев не е вече тук - отвърна той вече по-меко.

Узнахме, че затворниците бяха преместени в горните казарми. Не разрешиха повече да се носи храна. Отново се заредиха дни на неизвестност и тревога...

Един ден играех на улицата, а баба седеше пред портата на големия камък. Изведнъж от горния край се зададоха войници с щикове. Между тях вървеше баща ми с почерняло и изсъхнало лице. Отстрани, недалеч от войниците, го следваше втората ми майка. 

- Бабо, тате! - развиках се аз, а баба като недовиждаше, стана и отвори портата, мислейки, че си идва вече свободен. Когато групата войници наближи нашия дом, баща ми хвърли чергата, която му бяхме отнесли за завивка. Затичах се да го прегърна, но войниците ме отблъснаха с приклади. В очите на баща ми съзрях напиращи сълзи. Тръгнах с групата донякъде. Когато спрях, той изви глава, за да ме види, но конвоиращите му попречиха. Улицата се изпълни с писъците на баба... Беше 23 септември 1923 година.

Заредиха се тежки дни и безсънни нощи, изпълнени с тревога... Баба ту нареждаше като на умряло, ту се молеше горещо пред иконите. Аз и сестра ми Вера стояхме сгушени до нея. Свършили се биха за нас детските игри, безгрижните ни дни...

На 27 септември през нощта картечни изстрели процепиха зловещата тишина... Тръпки на ужас обхванаха всички ни. Скочихме от леглата полуоблечени. Излезли бяха чичо, стринка, децата им, съседите... Лунни лъчи обгръщаха в сребърна паяжина града. А долу, към нашата ливада, край шосето, проблясваха червени огньове, следвани от чести картечни залпове...

Баба с необичайна за възрастта си бързина се втурна в къщи и коленичи пред иконите, молейки се гласно... В голямото си отчаяние и мъка тя търсеше опора в своята вяра... Над града се носеше синкав призрачен дим, примесен с дъх на изгоряло месо...

След няколко дни дойде втората ни майка и каза: „Свърши се вече! Избиха ги!" Баба падна като покосена, а кога го я светихме, писъците и клетвите й събраха съседите в нашия двор... Всички плачеха безгласно. С какво можеха да ни утешат? Ненужни бяха думите пред тази голяма майчина и сирашка мъка!...

Настъпи есен. След дълго дирене близките на загиналите откриха лобните им места в нашата ливада край Крива вада. Намерена беше могилата с дървеното кръстче. Скрити, овчарчетата бяха наблюдавали злодействата на пияните и озверени войници, слушали бяха писъците на изтезаваните и разстреляни комунисти и земеделци... Пияната орда се нахвърлила върху покосените от картечницата тела, газели ги с конете, с щикове пробождали тръпнещите им още трупове... А на шосето седели във файтони богаташите Черешаров, Манов и др. и се наслаждавали на кървавата оргия. Стоновете на умиращите се чували чак до близкия пчелин, където баща ми не веднъж ме беше водил.

Настъпи зловеща тишина след тази кървава вартоломеева нощ... Овчарите се осмелили да слязат едва когато затихнали стъпките на конете по шосето за града. От плиткия трап се подавали окървавени ръце, крака, разсечени глави!...Те покрили с пръст кървавите човешки останки и заболи над тях едва забележимо дървено кръстче. Така беше разкрито лобното място на загиналите в оная нощ 14 комунисти и земеделци, заровени на три различни места в ливадите край Крива вада.

След като бяха открити лобните места, се отправихме към татковия гроб, край нашата ливада. Там, където само преди два месеца вдъхвахме аромата на окосеното сено, се носеше дъх на разложени трупове. Спряхме до могилката, обрасла вече с трева и есенен минзухар. „Нима тук е татко?" - се питах аз. Спомних си последната ни среща. Видях го отново под ударите на прикладите... Парна ме сякаш сълзата на почернялото му изтерзано лице. Тук, на братската могила, малкото ми детско сърце изпита ново, непознато дотогава чувство. Задуши ме омраза и жажда за мъст срещу убийците на баща ми. Заклех се да се боря срещу злодеите, които отнеха детството на хиляди деца като мене! Заклех се да стана като татко борец срещу неправдата! Моят път беше вече очертан. Той водеше от бреговете на Крива вада към борбите на работниците за хляб и свобода, към нелегалните партийни събрания, където се закаляваше стоманата...

След 9 септември, когато свободата озари братската могила край Крива вада, аз и сестра ми Вера с трепетни ръце поехме червеното сандъче с костите на нашия загинал баща, за да ги поставим в общата гробница в градската градина на Самоков. От площада звучеше вълнуващата бойка реч на Васил Коларов. Той говореше за борческия Самоков, дал свидни жертви за свободата... Прочете и топлата приветствена телеграма, изпратена от Георги Димитров от Москва, в която той изразяваше съжалението си, че не може да присъствува и почете паметта на своите бойни другари Б. Хаджисотиров, М. Дашин, П. Говедев...

Милка Говедева