Jump to content
Ани

8. СТИХОВЕ ОТ МИЛКА ГОВЕДЕВА

Recommended Posts

8. СТИХОВЕ ОТ МИЛКА ГОВЕДЕВА

1. Защо ме отбягваш, Учителю - 15.09.1943 Г.
2. Разочарование - 19.10.1944 г.
3. Върхове-19.11.1982г.
4. За мама-29.11.1982 г.
5. Болката на самота - 15.09.1943 г.
6. Наследство - 9.29.1983 г.
7. Реквием (за Паша) -12.02.1983 г.
8. Нека земята да държа - 2.04.1983 Г.

Защо ме отбягваш, Учителю

И днес Учителят ме върна.
Каква ли глупост в мен пак зърна?
 
Открехна малката врата,
огледа спокойно моята суета
и рече: „Зает съм, не мога да те приема."
 
С приведена надолу глава
потърсих пътната врата.
О, колко мъчно ми стана,
очите ми със сълзи се наляха,
пак ли беда ме сполетя?
 
От нийде радост не изгрява,
но вярата в мен крепи
мощта на Учителя ще изгради
и бъдещето ще процъфти,
 
а името ще прослави
разнасяйки навред по целия свят
духа, що мен отпосле оживи.

15.09.1943 г.

Разочарование

Вървях сама покрай реката,
вгледана в измъчената си душа.
Оглежда се в погледа ми сал тъгата
и пиша с мъка, с болка за скръбта.
 
Аз много исках да узная
къде се крие любовта.
Слана покрила е земята,
душата ми е забулена в мъгла.
 
Все лед и студ и хлад в душа ми вее,
сърцето ми е тъжно без покой.
Сърдито вятърът свойте тъжни жалби ми повее
и всеки срещнат ми напомня, че е той.
А моята душа страдална от любов
не ще намери никога покой.
 
Когато дървесата зеленеят,
и пак живот се върне в тях,
когато птичките запеят,
ще спомям, че влюбена аз бях.

19.10.1944 г.

Върхове

Мусала, връх прекрасен, мъчно достижим,
връх да съм в живота, о, Боже
и да раздавам повсеместно блага
на всеки, който е потънал в тъга.
 
Има по света много върхове
по цялата наша планета,
но има и такива, що всяват страхове
и треперят за своята дребна монета.
 
А толкова много са децата
гладни по цялата тая земя,
нима сме толкова безпощадни
към тези малки деца?
 
О, блага, тъй неправилно разпределени,
та кой ли може да тури ред в света,
благата трябва по равно да са разпределени,
да стане светът една прекрасна мечта.
 
Чакам аз, този ден не е далече,
таз грозна неправда така посята,
доброто приближава и скоро е вече.
Трябва да отмине тя от нашата планета.

19.11.1982 г.

За Мама

Аз нямам майка, нито татко,
сирак съм аз от малко дете
и раснах на воля без легло сладко.
Така ли всякое дете расте?
 
Обичах да играя с топка,
но вместо игра слугинче аз станах.
До мен лежеше осиротяла котка,
на пода на мазето аз растях.
 
Аз нямах майка, нито татко,
сълзите ми да обърше мама.
Течеше времето без радост, кротко
татко да ме погали само.
 
Жадувах страшно за майчина милувка,
в прегръдка топла да ме стопли.
Жадувах за една искрена целувка,
леглото ми топло да приготви.
 
О майко мила и любима,
защо тъй рано си отиде?
Не помисли за своята Мила,
че е тъй малка и без закрила.
 
Днес съм вече остаряла,
бурите далеч отлетяха,
но обичта ми към теб не е престанала,
макар годините доста да натежаха.

9.11.1982 г.

Болката на самота

Тежи ми пак самотата,
тежи ми, тежи.
Но с кой да свържа съдбата,
като навсякъде срещам лъжи?
 
Обичам чистотата на слънчевите лъчи.
Обичам светлината в ранните зори.
Кой би могъл това с мене да сподели,
ако друго съдбата иска да реши?
 
Но вечерите в самота е досадно и не на шега,
развличаш се с музика, а изпадаш в тъга.
Друго би било, ако имаше приятелка една,
бе разсяла тъгата на твоята самота.
 
Нито книга прекрасна може да ме развлече,
защото след нея живота пак така тече.
Изчезнаха импулсите отдавна и те.
О, колко ми липсва жизнеността на дете.
 
Годините ме подтискат като товар на гърба,
искат да ме превият като крайречна върба,
а ти се бориш с годините на старостта
и търсиш да върнеш отново младостта.

29.11.1982 г.

Наследство

На кои ли баби и дядовци
плащаме земния си данък
и какви ли след нас потомци
ще ядат тоя горчив залък?
 
Наследство, потомство незнайно
от векове все тъй потайно
мъчиш се да разбереш техния език,
остават глухи на тревожния вик.
 
Век на разплата е сега.
Надвиснала е опасността от война.
Живеят хората безделно,
не мислят за времето военно.
 
Навсякъде пожари по земята,
как ли ни търпят тези от небесата?
В никого не виждам проява на човещина.
Къде остана човешката същина?
 
Надявам се на добрите по земята.
Дано те спасят хората от войната.
Дано враговете станат приятели
и на доброто в утрешния ден сеятели.

9.02.1983 г.

Реквием

 

(На сестра Паша)

В тежки дни на страдания
намерих духовната си майка.
В страхотни бури и терзания
аз тичах като по пързалка.
 
Беше тъмно, лошо време.
Аз спъвах се от всеки камък.
На гърба си носих тежко бреме,
намерих се като пред замък.
 
Светлина обична ме огря изведнъж.
Къде съм аз, що е тук?
Огряна от лъчите като дъжд
и спрях аз в пътя си до тук.
 
Пред мен застана млада жена
с въпрос към мене, що желая?
Моля за помощ ръка една,
полиция, къде да ида, не зная.
 
Ела. момиченце, тук ела,
ела, ти при Бога си дошла.
Не се страхувай от нищо тук.
Притегли ме към своя топъл скут.
 
Поде ме и ме учи,
гимназия свърших при нея.
В университета пак тя ме учи,
че даже и музика да пея.
 
О, колко жертви тя положи
за моето духовно издигане.
На колко мъки се подложи,
закриляйки ме от всяко презиране.
 
На Бога аз ще служа до края
в пътя, който ме въведе.
Пътят е стръмен, аз го зная,
но друг път за мен веч няма.

12.02.1983 г.

Нека земята цъфти

И старост и младост в едно са сляти.
Да бих могла само от далеч да погледна
в тъги и радости в неволи навяти
в ума, в сърцето на всеки да погледна.
 
Там бих открила бисери безкрайни
и зловонни ужаси, що тровят човека
и крият се там от мисли потайни,
що търсят да унищожат човека до края на века.
 
О, мисли чудесни, мисли прекрасни,
откриватели на нови красиви вълшебства.
Унищожете тез мисли на смрад потайни,
да бъде земята на нови хвалебства.
 
Да никнат нови красиви семена,
знамена на мир да се веят по цялата земя.
Да настане най-после очакваната мечта
и никой да не жертва за оръжия ни лепта.
 
Не искам да мисля за лошите последици, но зная,
че новата война не ще пощади и птичка, що лети,
и рожбата в утробата на майката ще си намери края.
Защо е така, когато може земята да цъфти?

2.04.1983 г.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×