ЗАПАДНОАРАБСКА ФИЛОСОФИЯ

[Dela]

ЗАПАДНОАРАБСКА ФИЛОСОФИЯ

В западния арабски халифат в Испания се създава голям научен център, където прониква неоплатонизмът и древногръцката философия. В развитието на тази научна и философска мисъл малка роля играят и евреите, най-известен от които е Маймонит (XII век). Евреите също се издигнали като учени и превеждали на латински език в Европа арабските съчинения давайки по такъв начин могъщ тласък на новата мисъл. И дълго време след като арабското господство е смъкнато, а непосредственото им влияние върху културния живот отслабнало, евреите все още останали пазители и приемници на арабската култура и литература всред християните и мюсюлманите.

Западноарабската философия се развива главно в края на XI и през XII век. За разлика от Изтока, тук на Запад мистицизмът няма масов характер за сметка на рационализма. Неоплатонизмът е повече застъпен от суфистите, но не толкова колкото в източноарабската философия.

Западноарабската философия е фактически рационално-мистическа. Нейни главни представители са Ибън Баджа, Ибън Тауфил и Ибън Рудж (Авероес).

1. Философията на Ибн Баджа

Той е първият западноарабски философ и родоначалник на западноарабаската философия. Известен е под латинското си име Авенпаче. Той е най-известният заедно с Авероес, Алберт Велики и други мислители.

Той е роден в края на XI век в град Саргоса в семейство на златар. Живее в Гранада и в Саргоса, където е бил на държавна служба, но заради своите възгледи е бил хвърлен в затвора и отровен от своите противници. Главни негови съчинения са: "За душата", "За уединения живот", "За съединението на човека с активния разум".

Философското познание започва от момента, когато се опитваме да доловим същността на непосредственото съществуване на единичните вещи.

Всяка философия, трябва да намери основата на света и чрез анализ да открие всички произтичащи от нея главни характеристики на действителността и още по-точно нейните конкретни разновидности. Философията дава родовете и видовете на Битието и пътищата за тяхното познаване.

Според него, първичната материя и универсалната форма е първата причина на движението. Следователно, първичната материя и универсалната форма определят най-общите точки на Битието и движението на нещата. Формата той свързва с идеята за душата. Изследователите определят неговото учение като обективен идеализъм. Той приема първият двигател, първата причина за необходимо предварително условие за движението.

Душата е такава форма, която причинява движение посредством определени органи. Като осъществяване на естественото органическо тяло тя е причината за движението на човешкото тяло.

По начало философията на Ибън Баджа е идеалистиче-ска, рационалистическа. Тя намира своето продължение в Авероес.

2. Философията на Ибън Туфаил

В Европа е бил известен под латинското си име Абубацар. Роден е към 1110 година в Гранада. В различните градове, на която е живял и работил като лекар. Умира през 1185 година в Мароко. Заемал е различни държавни служби при халифата.

Той обединява платонизма и неоплатонизма с рационализма. Като обективен идеалист той према за първични и определящи идеите, които той нарича Божествени същности и върховни духове. Бидейки съвършено свободни от тяло. те не показват никакава зависимост от телата. Същността или Битието на външните предмети е безразлично за съществуването или несъществуването на идеите, които не зависят от съзнанието на хората. Единставената зависимост, в която те влизат, е отношението им към Единното, Необходимото, Истинското Същество. Идеите, които съставят същността на конкретните, емпиричните неща и които определят тяхното Битие имат за свой източник Върховното Същество. Това именно обстоятелство определя в последна сметка тяхната вечност и безкрайност.

Бидейки обективно съществуващи идеите определят същността на конкретните материални неща. Гибелта на вещите се определя от прекъсване на връзката с идеите. Напълно в духа на класическия платонизъм Ибън Туфаил смята външните неща за сянка на идеите. А светът на идеите притежава Божествена Същност. Той не само носи субстанцията на Необходимото Битие, но и зависи от него. Следователно, идеите, така наречение Божествени Същности са промеждутъчно звено между Първодвигателя, Първопричината от една страна и емпиричния свят от друга. Идеите са една сътворена от Божеството природа. Необходимото Битие ги извиква към живот и им осигурява продължителност на тяхното съществуване. То е тяхното начало и причина. Целият свят - видим и невидим е дело на Бога.

Единствената и главна характеристика на света е Неговото единство. Множествеността се проявява като нещо случайно. Това единство съществува и в човешкото тяло. Единството на тялото се осъществява от духа. Духът е неизменен за разлика от телесните форми на Битието. Така че съществува единство, зависимост между отделните части, както на света, така и на тялото.

Не само одушевените, но и неодушевените тела притежават дух, жизнено начало.

Формата, според него, не е сетивно възприемано качество, а активна същност на нещата и тяхната душа, благодарение на което нещата се движат. Формата е синоним на природата, т.е. на субстанцията, на Началото.

Човешкото познание, според него, не се ограничава само със сетивните възприятия и умственото размишление. То може да се осъществи в нови форми, които по своята познавателна стойност стоят по-горе от сетивното съзерцание. Така той идва до идеята за Бога, че Бог е един обект, който се познава чрез вътрешно съзерцание. Неговата същност е най-дълбока от тези на другите неща и се достига да един начин, който няма нищо общо с усещането и размишлението. Истинското познание е достигането на същността на Бога, като начало на света. Процесът на познанието е процес на достигане същността на това Същество. Който притежава истинското познание, той обладава действителността, истинската същност на Необходимото Битие. Така познанието води до съединението на субекта и обекта на познанието, до духовното сливане на човека с Истинското Същество, до изчезването на отделното Аз. Но това не е физическо, а духовно претопяване в лоното на Безкрайното и Всемогъщото Същество - Бог.

Мистичната форма, в която се постига това, е така наречения екстаз. Чрез него ние се абстрахираме от емпиричния свят и по пътя на подражаването на небесните тела и вътрешното вглъбяване достигаме до истинското познаване на истината и Необходимото Същество. Така човек отстранявайки всички връзки със сетивния свят. затваряйки очите си, запушвайки ушите си, напрягайки всички усилия, отказвайки се от въображението, стеремейки се със всички сили да мисли само за Бога и за нищо друго и нищо мислено да не присъединява към Него. Така се стига до състоянието на екстаза. Такава е в общи линии философията на Ибън Туфаил.

3. Философията на Ибън Рудж - Авероес

Авероес е роден през 1126 година в град Кордова в Испания. Произхожда от богато аристократично семейство. Дядо му и баща му са изпълнявали висши съдийски служби. Самият Авероес получава много добро образование. Той изучава теология, право, философия, литература, поезия и медицина. Живее всред обществото на просветени хора и се ползва от покровителството на управляващите среди. Към 1195 година той изпада в немилост и е обвинен,че се отклонява от моха-меданската религия и неговите съчинения са обявени за ере-тически. Той се оттегля да живее в едно село близо до Кордова изолиран от културния свят. Със специално издаден указ се забравявало разпространението на неговите философски възгледи и съчиненията му са изгорени. Малко преди своята смърт е реабилитиран. Умрял е в 1196 година. Той е истински енциклопедист.

Написал е много съчинения в различните области на знанието. Написал е около 66 съчинения: философски - 30, по медицина - 17, по право - 9, по теология - 3, но астрономия — 3, по математика - 2. Ето някои от имената им: "Опровержение на опровержението", написана против Ал-Газали. Това е най-крупното му произведение по философия. Друго негово произведение е "За единството на отделния разум с човека", "Размишление за разума", "Проблемът за времето", "Размишление за вечното и временното съществуване", "За съгласуването на религията с философията", "За движението на небесните сфери" и др. Той прави обширни коментари на Аристотеловите съчинения, на съчиненията на Гален, на произведенията на Платон, Птоломей и др. Чрез неговите коментари Западна Европа се запознава с произведенията на Аристотел и посредством него и с другите гръцки философи. С него започва един нов етап в развитието на арабската философия и възраждането на Европа. Той прави първите крачки към аналитичното и експериментално изследване, което се подема францисканския монах Рожер Бекон, с което се отваря пътя на човешката мисъл.

Учението на Авероес е опит да се изясни отношението между теологията и философията. Според него там където свършва философията започва теологията и обратно.

Той отрича астрологията и въздействието на небесните тела върху земните явления и отрича всички гадателни науки и алхимията. Истинското научно познание, според него, е длъжно да отчита действителната стойност на реалните факти.

Той приема вечността на света, т.е. че светът не е създаден, а вечно съществува. Въпреки това той приема съществуването на Бога като Първопричина на всичко.

Поддържа, че в света съществуват пет основни елемента: етер, огън, въздух, вода и земя. Небето се оформя от множество сфери. Всяка сфера притежава разум, което е душата на небесното тяло. Отделните разуми са свързани помежду си в зависимост от разума на първата сфера. По такъв начин тя разпространява своето влияние до последната сфера, а чрез нея и до нас.

Първият двигател, Първата Причина определя движението и състоянието на земните неща не непосредствено, а по косвен път. Желанието е стремежът да се подражава на главната причина, която осъществява доминиращото влияние спрямо всичко съществуващо. Лишен от материя, която да преминава в активно състояние, първият двигател осъществява целесъобразен характер на развитието на света по простата причина, че е форма на формите и висша цел за подражание.

Напълно платоновски звучат думите: "Всяка небесна сфера е живо същество", че тя притежава тяло, което притежава определен разум и размер и форма и че тя се движи от само себе си в определена, а не каквото и да е направление. Онова, което притежава такова свойство по необходимост е живо същество. Той приема вечността на първичната материя и на формата като принцип, който организира материята. Приема и Първата причина - Бог като Първопричина на всичко съществуващо.

Според него, времето и движението са вечни. Движението по начало зависи от Първия двигател, от Първата Причина. Това говори за идеалистическо разбиране на източника на движението и развитието. А времето е такова нещо, което е продукт на дейността на душата в движение. Времето е в зависимост от движението.

Всички явления и неща, казва той. възникват на основата и по силата на някаква причина, която не зависи от съзнанието и волята на хората. Поради това задачата на науката е да изследва причинната връзка на нещата и между нещата. Самото познание е разкриване причината на изследваните явления. Той казва: "Разумът не е нищо друго, освен достига-не на Битието до неговата причина и именно това отличава разума от всички други възприемащи сили, така че оня, който отрича причината, той отрича и разума. Изкуството на логиката признава съществуването на причините и действиията и смята, че действията може да се познаят само благодарение познаването на техните причини. Отричането на това заключава в себе си отричането на познанието.

Според Авероес, има индивидуална и универсална душа. Индивидуалната душа се унищожава с тялото, а универсалната душа е безсмъртна и тя обединява духовните качества на всички хора. Съединението на универсалната душа с дадено тяло обуславя явяването на индивидуалната душа.

Подобно е и учението му за разума. Той разделя разума на пасивен и активен. Активният разум подобно на универсалната душа е обективен, всеобемащ и вечен. И като такъв нрави нещата умопостигаеми, т.е. сам създава предметите на своето познание. Тази негова способност се основава в края на краищата на обстоятелството, че той носи в себе си всеобщото космично. Това космично в активния разум сближава човека с всеобщата субстанция на света.Нещо повече, Авероес говори за сливането на човека с универсалния разум. Това сливане не е резултат на екстаз или друго мистично състояние, а е резултат на науката и на знанието. Колкото по-об-ширни и задълбочени са звнанията, толкова по-пълно човек се доближава и слива с природата на универсалния разум. Той не познава граници на познанието.

Истинското знание е знание за вещта такава, каквато е. Да съществува правилна представа за вещта, това значи да я смятаме за такава, каквато е тя в действиетелност.

От XII век в арабската държава запада и заедно с това философията и науката западат. Но още в първата половина на XII век науката и философията, които арабите притежаваха, става макар и частично, достояние на Западна Европа. Почват да се превеждат творенията на арабските мислители на латински. Западноевропейските мислители стават приемници на арабската философия. Така Раймонд, архиепископ в Толедо, през периода 1130 - 1150 година сформира група, която превежда някои философски съчинения на арабите. На чело на тази група стои архиепископ Доминико Гунсалви. В нея участват и някои евреи.

Представителите на тази група превеждат съчиненията на Ал-Кинди, Ал-Фараби, Ибн-Сина, Ал-Газали и други. Според Алдо Миели те превеждат повече от 20 трактата, както следва: за областта на астрономията и астрологията - 13, от философията — 7, от медицината - 1, и от математиката - 1. Освен това Гунсалви под влиянието на Ал-Фараби и други написва няколко съчинения: "За делението на философията", "За душата", "За безсмъртието на душата" и др.

В последствие между всички арабски философи най-голямо значение и влияние на Запад има Авероес. Той става знаме на пробуждащата се мисъл на Западна Европа.

Мислителите, които излизат от Авероес при обосноваване на своите философски схващания образуват течението аве-роизъм. В това отношение за пръв авероист се смята Михаил Скот през XIII век. Той превежда от арабски основните съчинения на Аристотел и такива от Авероес. Неговите коментари запознават западните мистици с възгледите на Авероес и чрез тях с тези на Аристотел. Рожер Бекон свидетелства, че те довеждат до промяна в отношението на тогавашните мислители във философията на Аристотел.

През Средновековието философията на Авероес се разглежда от две противоположни становища.

Едни от философите се стремят да я приспособят към специалната идеология, основана на християнството и мистично-окултното схващане на живота. Тук на първо място трябва да се отнесат Алберт Велики, Тома Аквински и др. И двамата са дъблоки мистици, а първият и знаменит окултист.

Други по-материалистично настроени мислители виждат в неговото лице представител на едно мистично направление, което е криво разбиране на Авероес, което изхожда от неговото въвеждане на емпиричния метод на изследване в процеса на познанието. Това е един импулс, който се доразвива в последствие от Франциск Бекон, за когото също такива мислители казват, че въпреки, че вярва в Бога, той е материалист, докато съзнае положително, че той е окултист, розенкройцер.

В течение на цялото Средновековие в епохата на Възраждането мислителите от различни гледища се позовават на идеите на Авераес и от него на Аристотел, но както за единия, така и за другия са често пъти криво изтълкувани поради факта, че те се насочват към емпиричния метод на изследване, което според повърхностното мислене е белег на материалистично мислене. Това е едно погрешно схващане, защото както ще видим, когато разглеждаме Франциск Бекон, който установи този метод в процеса на познанието, че той изхожда от средата на розенкройцерите.