Jump to content

5. ДЯДО БОЖЕ Мария Димитрова


Recommended Posts

5. ДЯДО БОЖЕ

Мария Димитрова

17.03.1993 година. Интервю със сестра Мария Димитрова.
Мария Димитрова (М.Д.): Родена съм в Пловдив 1911 година, 15 януари. Не помня кога точно дойдохме в София. Дойдохме да живеем и да работим. Не учех, защото баща ми беше болен вече. Работех в тютюнев склад. След това се омъжих, на 26 години. Мъжът ми работеше като тапицер-декоратор. След това ни се родиха две момченца. Никога няма да забравя как ги обичаше Учителят. Запознах се с Учителя чрез сестра ми Виктория, която живееше на Изгрева. Имам спомен с малкия ми син, Илия. Имам много спомени. Винаги Го питах Учителя когато да спра да го кърмя, няма да забравя, когато искахме да се евакуираме: „Учителю, година и шест месеца стана, искам да го отбия, пък той не ще друго. Вода не ще да пие. Бутне чашата с ръка и вика „тите", „тите" и бозае." Той вика: „Нека още, още, нека още." Година и шест месеца го кърмих. Когато да се евакуираме, пак. Колко пъти ходих на Изгрева, все Го питах: „Кога, Учителю, да отидем?" - „Казвам още не, още не." И един ден на една беседа, Той вика: „Тука има някои сестри които много ги е страх." Викам, това за мене се отнася и отидохме тогава и Той каза: „Казвам, сега можете да заминете." А аз викам: „Този е болен, Ангелчо." - „Нищо му няма." И заминахме. Пък в каруцата малкият като започна да пее: „Има, няма, има, няма." Каква беше тая негова песен, и се разболя. Отиваме в селото, то се разболя. Почна да търси баща си. Вика: „Искам татко, искам татко!" Като се разболя, викам доктор. Викам: „Докторе, ако ще вземайте ми всеки ден по пет лева, но детето не е добре, не ще да се храни, не ще водичка, нищо не ще. Ако умре, викам, баща му, как ще отговарям, без да му кажа?" И той нищо не ми каза, отиде си. Вечерта сънувам Учителя как влиза и нищо не каза, хвана го така за рамото, без да говори нещо и го изкара навънка и пише, пише рецепта и ми я даде. И сутринта става детето и вика: „Мамо, искам да папам! Гладен съм." Оздравя, Той го излекува, Учителят. И така седяхме. После вика: „Кога дойде моят татко, да идеме дома." У дома иска да идеме. И аз писах на баща му всичко и той пристигна, взема ни и ни заведе в Годеч, тука Софийско и там намерихме квартира, бяхме много добре. Там децата играеха цял ден на поляната. И по едно време изчезва Илия, изчезва Илия. Всяка заран няма го. Осем часа стане ли, той изчезва. Търсим го в мазето, търсим го тук, търсим го там, няма го. А той отива в обора под кравата и бозае от кравата. Видяхме го един път. Викам: „Кой ти позволи тука?" Един път дойде тука одраскан. Кравата го одраскала. Сигурно той я е хапал, като е бозаел. „Кой ти разреши да идваш тука?" - „Аз папам моко." И тогава хазяйката вече заключи обора с катинар и не смееше да ходи, ама плачеше за кравата. Беше се научил да бозае от кравата. Вяра Христова (В.Хр.): А сега твоят син какво отношение има към Учителя? М.Д.: Ами той много обичаше да ходи там. Ходехме винаги в градината и срещаме и Учителя. „Хайде, мамо, искам дядо Боже, искам дядо Боже." Учителят говореше с някого си. Той изпрати някакъв голям човек и каза: „Казвам, да кажете на големците да си отварят очите." Дойде при нас и го взема. То, детето се изправи, приближи се, хвана го за краката. Учителят го вдигна и му откъсна вишнички и му даде на него и на мене и тогава го питах да го кърмя ли още. „Казвам, кърмете го, кърмете го. Нека се кърми." Друг път отиваме горе, да си кажем довиждане с Учителя, той като Го видя, вика: „Мамо, дядо Боже!" Прегърна Го. Викам: „Учителю, той Ви нарича дядо Боже." - „Казвам, оставете децата както ме виждат, тъй да ме наричат." Прегърна го и го благослови по главичката и слязохме. Друг път като отиваме, водим го, понеже е болен. Боже, спаси го да не умира. Слава на Бога, отидохме при Него, мъжът ми с колелото го заведе. Той все беше умрял. И тая, Жекова, ти помниш ли я? „Не може, не може, Той сега има гости!" Обаче Учителят в туй време излиза, идва при нас. „Казвам, дайте му рациново!" - „Ама то, Учителю, дадох му два пъти." - „Още един път му дайте!" - „С какво да го храня?" - „С всичко." Значи Учителят вижда, че няма да го бъде. И Той каза: „Ами житена водичка варете и му давайте, и от царевична водичка му давайте." И слава на Бога, оздравя.
В Мърчаево ходехме често там. Един път занесох едни праскови грамадни. Той имаше пак някакъв големец на гости в стаята си. А Жекова ли беше пак там, но тя го изпъди и той се разхождаше, и пушеше на двора, и отиде нагоре, където е кладенчето. Обаче Учителят излезе и ме покани да вляза. А аз носех един голям шоколад и тези праскови. Казвам: „Учителю, забравих да се събуя и влязох с обувките." Той нищо не ми каза, а за прасковите каза да ги оставя на масата. Леко отидох до масата и ги оставих. Попитах дали да се прибираме вече в София, а Той отговори: „Още не, рано е още." И това беше. Сбогувахме се. После друг път като отидох, Той отговори: „Сега вече може да се приберете." А преди това Го сънувах на ул. „Граф Игнатиев". През време на бомбардировките, нали ме беше много страх. Аз съм легнала, а Учителят влиза в стаята. Аз скочих и Му казвам: „Учителю, ние сме си легнали, извинявайте." А Той: „Рекох, вие тук сте легнали!" А малкият се обади: „Мамо, тука няма падне бомба, тука дядо Божи, тука няма падни бомба." Това беше.
На Рила не съм ходила. Една заран като отидох на Изгрева след беседата Му подадох кифлички, но как ги бях направила с мерак, с любов, обвих ги в целофан, и един компот от вишни. Като ги подадох, му казах: „Учителю, заповядайте, като отидете на Рила, да закусите от кифличките." В.Хр.: Да, аз видях снимката на Рила как Му поднасят кифличките. М.Д.: А Той каза: „Благодаря, сестра" и попита: „Ами бурканчето, сестра?" Отговорих: „Като се върнете." - „Така да бъде." А аз кога ще отида от Учителя да искам буркан, Боже. Веднъж отидох да помагам в кухнята, а Жекова ме пъдеше. Тогава Учителят каза: „Влезте да помогнете." Та когато можех, отивах да помагам, нали имах малки деца. Един път се храним на масите. Помня боб беше. А тоя боб как го правеха, Боже, тоя боб бе тъй вкусен. И аз с децата там, ядем и Ангелчо до мене, вече по-големичък. Мънинкият се наяде, ама застанал срещу Учителя, но облечен целия в бяло, чистичък, русичък, и си държи така ръцете и Го гледа Учителя, а и Учителят го гледа. „Знаете ли какво, казва, благодаря, Господи, за хубавата храна!" Учителят го каза това. После когато започнах да играя гимнастики на колелото горе една ми каза: „Какво се перчиш, не можеш да играеш!" А Учителят каза: „Казвам, играйте си!" Така се научих да играя и с каква любов играех, как обичах да играя Паневритмия. И така много обичах да ходим на беседи горе, винаги на празници бивахме горе. Все носим на масичката: бисквити, сладкиши, кой каквото може, питка. А веднъж сестра ми Виктория разправя как един брат дошъл и казал, че идва конна полиция. Учителят казал: „Спокойно." Излязъл със сивата пелерина, скръстил ръце и всички се върнали. А един брат, един нисичък, жена му беше болна на легло и ходехме често при нея, той полковник, разказа как една сутрин отивали рано зимно време на Изгрева с жена си и той помислил и рекъл: „Да си взема ли пищова?" А жена му казала: „Ти пък с твоите пищови." А като отиваме в салона и Учителят в беседата си каза: „А тука някой искаше с пищов да дойде, защото го е страх." И той казал на жена си: „Виждаш ли, това за мене се отнася." Какви ли не работи, можеш ли всичко да запомниш? Сестра ми Виктория също много ми е говорила за Учителя.
А-а, за Георги Димитров. Гонела го полицията и той дошъл при Учителя и Му казал: „Гонят ме, Учителю." Той рекъл: „Седни тука, на стола." И те полицаите влизат и викат: „Тук да е влязъл някакъв мъж?" А Учителят казал: „Както виждате, ако виждате такъв." А те си излезли, защото не видяли такъв. Къде ще го видят? Той как ще даде да го видят? Учителят много пъти го е спасявал.
За живота си с моя съпруг мога да кажа, че не беше много розов. Той беше голям домакин, само че пиеше много и беше груб, направо груб. Заради децата търпях всичко. Много обичах децата си. Той си замина преди две години. Много го сънувам и все ми говори: „Маре така, Маре така." Ами на третия ден като умря и като звъни телефонът и аз като вдигам телефона и той, гласът му: „Мара, Мара, Мара." Аз като се уплаших и като оставих слушалката и тичам при комшийката и викам: „Цеце, ела да чуеш, бати ти Коци се обажда." Много го сънувам и какви ли не работи ми разправя. Сега съм на 82 години...
В.Хр.: Сестра Мария разказа още, че когато Илийко е бил малък, Учителят го галел по главата. След това били дошли някои сестри и също го галели по главата, а нейната сестра Виктория им се скарала, да не му вземат благословението, а Учителят бил още там и казал: „Няма нищо. Аз което дам, никой не може да го вземе."
В началото на този месец тази сестра е паднала и си е счупила десния крак горе в ябълката. Не са я оперирали, понеже не е искала, че трябвало да се подпише за сърцето си. Лежи сама. Ходих да я видя и тя ми каза, че преди да падне нещо изтупало в кухнята. Тя отишла да види и гледа един зелен гущер. Обърнала се към мъжа си, който е починал, и му казала: „Абе ти така ли ми се обаждаш?" И изведнъж гущерът изчезнал.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...