7. ОФИЦЕРЪТ НА КЕСАРЯ И СЛУЖИТЕЛЯТ БОЖИЙ - Никола Гръблев

[Ани]

7. ОФИЦЕРЪТ НА КЕСАРЯ И СЛУЖИТЕЛЯТ БОЖИЙ

Никола Гръблев

ДО ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ НА БКП ТУК

ИЗЛОЖЕНИЕ

от Никола Христов Гръблев, жител на гр. София, ул. „Петьофи" №5.

Роден съм на 18 януари 1893 г. в град Габрово от родители: баща - пощенски раздавач и майка - фабрична работничка.

Останал съм сирак без баща на 4 години. Майка ми, вдовица с четири деца, най- голямото от които на 9 години, едва ни прехранваше, много оскъдно. От мизерния живот две години след смъртта на баща ми почина брат ми - най-големият от децата.

От осемгодишна възраст започнах да работя в свободното от училище време при разни обущари. Живеейки между работници, често слушах разговори за тесни и широки социалисти, за профсъюзи, профорганизация и пр. Като завърших прогимназията, започнах да чета някои марксически книги. Постъпих още в 1908 г. в кръжока (ученически) на тесните социалисти, под влиянието на Иван Кишмеров, Фердинанд Козовски и Начо Филипов, в който кръжок бях до месец октомври 1913 г., като през 1922 -1923 година бях ръководител, която длъжност приех заедно с архивата на кръжока от Фердинанд Козовски.

През октомври 1913 г. по настояване и съвета на ръководителя на Габровската организация на тесните социалисти, адвокатът Йордан Йорданов, постъпих във военното училище

През ноември 1915 г. бях в десетдневен отпуск. При пристигането ми в Габрово отидох в клуба. Случи се, че тогава разглеждаха едно нареждане на ЦК за предстоящите избори, които щяха да станат след седем дни. Нареждаха да се засили агитацията в селските среди, за да се получат повече гласове. По мое желание аз бях определен за агитатор в Поповската община. Цяла седмица обикалях колибите, а в неделя отрано в село Поповци. В резултат партията от последна с 14 гласа в миналите избори, излезе първа с 88 гласа.

На фронта и в отпуск винаги съм държал връзка с партията. При разгрома през септември 1918 г. ротата ми си остана цяла, с напълно запазен дух и дисциплина. Научих за бунта в Радомир. Мислех, че става под ръководството на Партията, затова реших да намеря начин и да отида колкото се може по-скоро към Радомир - София. За целта казах на войниците, че пътя ни е прекъснат от англичаните.

поради което трябва с оръжие да си пробиваме пътя за България. Всички от ротата изказаха желание да ги водя за България, откъдето аз намеря за добре, фелдфебелът разтръбил това из разпиления полк и голяма група подофицери и войници изявиха желание да се присъединят към ротата. Образува се един отряд към 700-800 човека, добре въоръжени и снабдени. Научих обаче, че Стамболийски и Райко Даскалов ръководили бунта и аз се отказах от намерението си. Съобщих на войниците, че Кресненското дефиле било свободно и ликвидирах с намерението. След демобилизацията полкът се установи на гарнизон в Петрич. С ротата си бях на гара Елешница. С французка охрана бяха докарани войниците от третата категория от руската бригада. След Октомврийската революция руската бригада бе разделена на три категории: Първа категория, които желаели да се сражават и били оставени с оръжието си: втора, които не желаели да се бият, но желаели да бъдат в обозите и трета, които искали да си отидат в Русия. Тях бяха обявили за пленници, охраняваха ги като такива и ги караха да поправят пътища. Влязох във връзка с тях и ги подпомогнах да избягат всички, около 800 души.

В 1919 година бях на служба в град Плевен. През месец декември, един неделен ден, работниците и служещите трябваше да проведат масова демонстрация. Имаше нареждане войската да попречи. За провеждането на целта в 4-ти полк се изпратиха въоръжени взводове на вероятните за събиране пунктове на демонстрацията. Бях изпратен с 40 войника при Окръжния съд. При тръгването споделих с някои другари, че няма да стрелям срещу демонстрантите, ако искат да ме съдят и уволнят. Заех определеното си място. Към 9 часа се събра голяма тълпа, над 500 човека. Войниците поставих в двойна верига срещу площада. Предупредих ги, че ако някой по-голям началник дойде и даде заповед за стрелба, да стрелят във въздуха. Бях излязъл пред войниците и разговарях със събралите се. В това време, около десет часа, от задните улици дошъл командирът на полка, полковник Нерезов Христов. Някой от войниците извика: „Командирът на полка!" Аз се обърнах, но в това време той с вдигнати юмруци ме извика: „Под съд ще ви дам. Защо сте позволили да се събере тая тълпа?" Обърна се към войниците и извика: „Стреляй!" Изгърмяха четиридесет пушки и в страшна паника започнаха да бягат кой накъдето свари. Нямаше обаче нито ранен, нито убит. Погледнах, командирът на полка изчезнал и спрях стрелбата. Той е от град Плевен и се уплашил, че може да са убити и ранени негови познати и роднини. Нито под съд ме даде, нито даже ме извика да ми се кара. Той е съзнал грешката си и е благодарил в себе си, че войници не са стреляли в хората.

През септември 1923 г. бях граничен офицер в Шуменското село Сълтаклар. Арестувах двама души, които търсеха и щяха непременно да ги убият като участници във въстанието. Държах ги, докато се успокои всичко, после ги освободих, като им дадох удостоверение, че се освобождават съгласно министерска заповед номер, дата и пр. Единият беше от село Живел.

През 1924 г. бях на служба в град Бургас. През септември същата година отидох в село Гьоктепе, където имаше части от полка. Поех караулната служба. Подобрих положението на арестуваните, предали се около 30-40 човека от четата на Георги Янчев. Попречих да бъдат убити от подпоручик Янев, бирника и баща му от селото, западно от село Еронозово.

Политическите затворници на полицейската инспекция на гр. Бургас държаха в мазето на старата митница. Всяка нощ Баладински изкарваше по няколко от тях и жестоко ги биеше. Чудех се как да му попреча, когато ставах дежурен по караулите. Отидох при полицейския следовател и го запитах: „Законно ли е да взима Баладински затворници нощя и да ги бие жестоко?"

Отговори ми, че не е законно и даже ме много добре осветли по въпроса. От тоя момент, когато ставах дежурен по караулите, забранявах да се дават затворници на разпит нощно време. Баладински се опита да вземе след това един арестуван и едва избяга, за да не бъде намушкан от караула.

През пролетта на 1925 г. на гара „Пристанище Бургас" бяха поставени в седем вагона около 300-400 арестувани комунисти, земеделци. Всяка нощ Баладински изкарваше големи групи от тях в полицейската инспекция и жестоко ги биеше. Не сини, а черни им ставаха месата. Като ставах дежурен по караулите, не позволявах да му се дават арестувани, освен на полицейския следовател от 8 до 12 ч. и от 14 до 18 ч. Позволявах на арестуваните да се носи храна, да си купуват лекарства, да ходят на клозетите на пристанището, а не в газени тенекии във вагоните, да отварят четирите прозорчета и двете врати, а не само един прозорец, както бе през другото време.

В края на м. април току-що бях се върнал от казармата и се готвех да обядвам, когато ми съобщиха, че двама души ме търсят. Излязох и гледам - двама души зад къщата ме викат с ръка. Отидох при тях. Казаха ми, че току-що се пристигнали от София. Дошли са специално при мене, понеже знаели, че само аз мога да помогна в случая. Казаха ми, че имали положителни сведения в София, че през нощта ще изкарат около 50 души комунисти от вагоните и ще ги убият. „Надеждата да ги спасим ни е само във Вас" - ми казаха. „Ако нощес не ги избият, после няма да го направят, защото са направени постъпки."

Казах им, че много трудна задача ми дават. Разводът на караулите става в 14 часа, а сега е вече 13 часа. Освен това вчера в 14 часа се смених като дежурен по караулите. „Господин капитан, друго няма какво да кажа, оставаме на вас, каквото можете да направите." И си отидоха.

Оставих яденето, позамислих се малко и си казах: „Една глава е по-малко от 50 глави, да става какво ще." Бях ерген, нямах задължение към никого. От смърт не се боя. Взех сабята си, изтичах в гарнизона. Поисках наредбената книга и видях, че дежурен по караулите трябва да постъпи капитан Шукаров. Изтичах до тях. Сварих го, че обядва. По щастлива случайност бях получил парола за постъпване дежурен по караулите в събота. Казах му: „Шукри, моля ти се, в събота имам много важна работа, нека да постъпя сега дежурен по караулите, а ти в събота." Той се ухили, извади пликчето с парола, даде ми го и аз му дадох моето. В 14 часа направих развода. Подчертано припомних да не се дават никакви хора от вагоните през нощта.

Вечерта се настаних в ротната канцелария. Пратих доверен войник при телефона с поръчението, ако ме потърсят веднага да притича и да ми съобщи. Към полунощ дойде войникът и ми каза, че ме търсят по телефона. Казах, че ще отида на площадката на показвачите на брега на морето. Той да се навърта при телефона и само ако стане голяма тревога (дойде началникът на гарнизона и други подобни) да дойде и ми съобщи. Иначе само да следи. Останах на площадката до три часа. Излязох и тръгнах да проверя караулите. Посрещнаха ме полицаи и ме молеха веднага да отида на пристанището. Аз обаче започнах проверката от затвора.

Като стигнах до вагоните, посрещна ме Баладински с думите: „Господин капитан, вие нарочно станахте дежурен по караулите." В това време караулният началник се приближи при мене и ми рапортува: „Караулите и постовете са в добър ред. Караулът е извикан в оръжие, понеже Баладински насила искаше да му предадем 54 арестувани от вагоните." В подробности ми разправи следното: Към 23 и половина часа Баладински отишъл при него със списък да се извадят и се предадат 54 души от вагоните. Караулният началник отговорил, че не може да му ги предаде без разрешение на дежурния по караулите. Баладински отговорил:

Какво ще питам дежурния по караулите? Те всички ги дават, освен капитан Грьблев. А сега е дежурен капитан Шукаров." - „Мене, казал подофицерът, капитан Гръблев ми даде парола и за мене той е дежурен по караула." - „Той вчера се сменил, казал Баладински. Ако не ми ги дадеш, насила ще ги взема." С него имаше около 20 души убийци, специално за целта изпратени от София и той се чувствувал силен. Караулът бе 18 човека. Караулният началник веднага го извикал в оръжие и казал на Баладински, че веднага ще употреби оръжие, ако приближи към вагоните. Тогава Баладински отишъл на телефона, съобщил в полка и полицейските участъци да ме търсят и ми кажат да отида на пристанището. Търсели ме из района на полка, в канцеларията, в къщи няколко пъти, из града, но понеже се бях скрил, не ме намериха.

Тогава аз се обърнах към Баладински и групата с него и им казах: „Само две минути ви давам да се махнете оттук, след което ще употребя оръжие." И дадох команда: „Предната верига, приготви се за стрелба, задната, приготви бомбите." Мърморейки, веднага си тръгнаха.

Тръгнах към казармите. Щом пристигнах, посрещна ме един войник от гарнизона, че ме викал началникът на гарнизона в канцеларията си. Отидох. Щом влязох, пристъпих да рапортувам и той ме пресече с думите: „На дъното на морето ще те пратя. Ще пазим комунистите...", като блъскаше с юмруци по бюрото. След като се насити да ме ругае, позвъни на дежурния писар и му каза: „Направи наредба, новият караул да постъпи в шест часа, вместо в два следобед."

На мене каза да си оставя оръжието на бюрото. След като го оставих, казах му: „Господин полковник, не мога да си обясня защо така грубо се отнасяте с мене. Всички знаят, че аз никога не позволявам да се дават арестувани вън от работното време. Аз съм се клел два пъти да служа честно и вярно на царя и отечеството и да пазя реда и законите на страната. Това, което правя, е според законите, а Вие ме карате да престъпвам клетвата си. Правете каквото искате с мене."

Той се замисли. В това време влезе писарят с новата наредба, за да я подпише, понеже беше пет часа и комендантският адютант не бе дошъл. Писарът каза: „Господин полковник, да подпишете наредбата." Той му отговори: „Иди си, ще остане същият караул." После се обърна към мене и ми каза: „Гръблев, с християнски чувства не се управлява тоя народ." От това разбрах, че той не знае, че са идвали при мене хора от София.

Понеже виждах, че ме грози голяма опасност, особено ако са узнали, че са идвали при мене хора от София, бях скрил малък пистолет у мене и щом видя неминуемия край, щях да се застрелям.

През лятото на 1934 г. завеждах обучението на запасните офицери. В курса бе и запасен фелдфебел школник Петър Тодоров от град Поморие. Още в първите лекции разбрах, че е комунист. Проверих в атестацията му и видях, че през 1933 г. е бил на курс в София и не бил представен за произвеждане в чин кандидат офицер, защото се очертал като комунист. Пишеше: „фанатизиран комунист, да не му се позволява да авансира." Реших да направя всичко възможно, за да бъде произведен. От около 30 курсисти, поставих го втори поред в градирането. Подчертах в атестацията му, че е патриот и пр. Когато представих на командира представените за производство, казах му какво е писано по-рано за него, но подчертах, че не съм забелязал такива прояви у него, но напротив, показал се е като добър патриот. Командирът каза: „Щом е добър, нека го произведат" - и подписа списъка. Помъчиха се от София да попречат, но не можаха. Командирът имаше голямо влияние във Военното министерство. Петър Тодоров стигна до чин офицер от запаса поручик. В 1942 г. софийските му доброжелатели бяха решили да не му се дава строева част, понеже е комунист. Дойде при мене. Дадох му бележка до генерал Янчулев, в която пишех, че отлично го познавам, че е добър патриот и пр. Бе наредено да му се даде строева рота.

През 1935 г., като началник на школите в 24 пехотен полк, при отсъствието на командира на полка държах беседа пред офицерите, подофицерите и войниците от школната рота на тема: „Комунизмът като идея" и с това разбърках умовете на слушателите.

През 1941 г. като заместник началник на гарнизона се явих служебно при инспекцията на германските части от генерал фен. След това в разговор с един генерал-щабен майор го запитах какво биха направили, ако Съветският съюз отказва да ги снабдява с петрол, понеже техните въздушни, бронирани и моторизирани части ще срещнат затруднения. Той ми отговори: „Ще отидем и ще си вземем." Запитах го за колко дни ще стигнат до Баку, отговори ми, че само за 20 дни. Аз му казах: „И Наполеон стигна до Москва, но много трагична беше съдбата му." Той се намуси, стана и вече не ми продума. След два месеца ме уволниха.

През 1944 г. като жител на София бях свидетел по дело срещу 20 школници комунисти. Свидетелствувах в полза на подсъдимите.

След 9.09.1944 г. като живущ на ул. „Бузлуджа" №59 в един общ разговор между група съкооператори се изказах в полза на Съветския съюз, след като те доста се бяха поотпуснали в съжденията си, не допускайки, че запасен подполковник ще симпатизира на комунистите. Устроиха ми доста интриги и едва не попречиха в 1946 г. да постъпи големият ми син в университета.

Като обущарски работник през 1948 г. бях просветник в профдружеството на 4-ти район. Сам направих 7-8 стенвестника, изнесох 12 беседи и 14 прегледа и с това районът спечели съревнованието с 5-ти район. Бях обявен за ударник.

Написах 8 беседи за хората на труда, занесох ги в редакцията на вестник „Труд". Харесаха ги, но ми ги върнаха да ги преработя и някои термини напиша на по-понятен на работника език, като поставя заглавие: „Кратки беседи по политическа икономия." Не ги преработих, защото в 1947 г. от улица „Бузлуджа" №59 се преместих на ул. „Доростол", сега „Шандьор Петьофи" №5 и тук не ме приеха за член на новоучредената ОФ организация. Председателят Христо Тупев повече от 15 месеца държа молбата ми в папката си, гледайки ме отвисоко, понеже редовно аз посещавах събранията, макар и да не съм член. Той вероятно се е поддал на клеветнически сведения от ул. „Бузлужда" №59, които нищо не знаеха за моето минало, а само че съм запасен подполковник.

Тия клеветнически сведения попречиха на по-малкия ми син две години да не бъде приет в университета, понеже аз не знаех за тях. Като научих, веднага подадох молба до градския комитет на ОФ с кратко изложение на горното. Оттам веднага предписаха в квартала: Веднага да се разгледа молбата ми и бъда приет за член на ОФ.

Завеждал съм кръжок, а сега съм агитатор.

Освен изнесеното има още много случаи от 1908 г. досега, които ясно очертават чувствата ми към партията на комунистите и как безкористно съм работил за чистата социалистическа идея.

Подчертавам, че от 1908 г. съм във връзка с партията на комунистите.

Никола Гръблев, (Подпис)

Забележка на редактора: Спомените на Никола Гоъблев са публикувани в „Изгревът", том VI, стр. 137-157, като настоящият материал да бъде допълнение след стр. 157 с номер 12 за поучение и нагледно помагало за слугите на Кесаря и служителите Божии.