Jump to content

16. КОНЯТ ПОЗНАВА СТОПАНИНА СИ


Recommended Posts

16. КОНЯТ ПОЗНАВА СТОПАНИНА СИ

През време на Европейската война бях ветеринарен подофицер в 29-и ямболски полк и участвувах на Добро поле в качеството си на ветеринарен фелдшер. След пробива на Добро поле цялата българска армия бе пленена и закарана в Солун. Бе пленен и 29-и ямболски полк начело с командира му.

Нестроевите роти, които поддържаха фронта, за две седмици с денонощно вървене стигнахме до гр. Ямбол. Завърши войната, народът си развзе добитъка и нямаше нужда вече в гр. Ямбол от ветеринарен фелдшер. Бях изпратен в гр. Елхово да бъда главен артелчик на войниците, които поддържаха защитата на българо-турската граница.

Понеже беше пленен главният полкови командир на 29-и ямболски полк, затова от гр. Русе бе изпратен нов полкови командир в гр. Ямбол. Новоназначеният командир ме повика и ми поръча да се кача на влака, да отида в гр. Русе, да взема от казармата неговия кон и да го доведа в гр. Ямбол. Даде ми 80 лв, с които да плащам на семействата, които ми дават зоб за коня по пътя. Разреши ми, като мина с коня през родното си село Водица, да престоя там 5 дни.

Като пристигнах в Горна Оряховица, в посока към гр. Русе влаковете се командваха от англичани и вагоните бяха пълни с английска войска. Тя преследваше германската, която отстъпваше към Румъния.

Аз се качих на вагоните от гара Иваново за гр. Русе. А духаше силен, зимен вятър. Докато стигнем до Русе, мен ме втресе. В града през нощта всичко спеше. В една болница вратарите ме пуснаха да преспя на пода.

Сутринта отидох в казармата, за да получа коня на полковника. Войникът-конегледач ми предаде коня, след като бях представил на полковия заповед за това. Качих се на коня и потеглих. Като стигнах до края на гр. Русе, в нареченото селище „Долапите", срещна ме един взвод френски войници. Френският офицер заповяда на своя войник да дойде и да вземе от мене коня. Като взеха коня, аз заплаках с горещи сълзи. Колкото знаех френски, успях да кажа на френския офицер, че конят е на моя полкови командир и му го водя от Русе в гр. Ямбол. Френският офицер даде заповед да ми върнат коня и войниците ми го дадоха. Тръгнах си радостен, че ми върнаха коня, за който вече отговарях.

Където преспивах по селата, хората не ми взимаха пари. А хранеха коня със сено и зоб. Като стигнах в Ямбол, в казармата, то полковият командир излезе да си приеме коня от мене. Конят, като видя стопанина си, силно изцвили и живо се раздвижи, като че ли танцуваше. Разбрах какво нещо е кон да обича стопанина си.

Когато следвах за ветеринарен фелдшер, учехме и за арабския кон. Спомням си следния случай. Един арабски кон бил открадната от разбойници. Стопанинът арабин започнал да го търси, намерил коня си, но разбойниците го хванали и го вързали. Конят, като видял как е вързан стопанинът му от разбойниците, сграбчил го със зъбите си за дрехите, вдигнал го и хукнал да бяга с него към селището на арабите. Стигнал там и го сложил пред палатката на жена му. От силната умора конят умрял тутакси. Арабите оплакали умното животно и там, където го погребали, на същото място направили паметник на коня.

По моето време, до 1944 г., конят бе едно много важно животно. Той служеше за езда, впрягаше се в конска каруца, с него се ореше, с него се вършееше на хармана. Той, конят, бе най-главното впрегатно животно. След него идваха воловете, кравите и биволите. Аз живеех в свят, населен с едър и дребен рогат добитък. Животът на човека зависеше изцяло от добитъка.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...