19. ПЪРВОТО МИ ОТИВАНЕ НА МУСАЛА

[Dela]

19. ПЪРВОТО МИ ОТИВАНЕ НА МУСАЛА

През 1922 г. Учителят бе дал нареждане братята и сестрите, които имат възможност, да посетят Мусала. Методи Ж. Марков бе евангелски пастор в гр. Попово. Той живееше в същата квартира в гр. Попово, където и ние: Георги Събев, Станко Ненов, Никола Мисирджиев от село Паламарица и Александър Кояджиков, също от село Паламарица. Бяхме образували една братска група. Свирехме, пеехме, четяхме беседи. Методи посети Мусала сам това лято. Даде ни упътване как да пътуваме и как да постъпим.

Аз се реших и потеглих сам от Водица за Мусала, Минах през София, през Изгрева, и взех автобуса за Боровец. От Боровец чрез питане потеглих по река Бистрица за Мусала. Стигнах до първото Мусаленско езеро - тогава там нямаше никаква постройка. Събрах сухи дърва и накладох огън. Приготвих си за нощуване покрай огъня. Първо, докато е светло, се ориентирах за пътеката, водеща за върха, та през нощта да не се лутам да я търся. Легнах и съм заспал.

Към 10 ч вечерта пристигнаха един баща с двете си дъщери от гр. Самоков. И те отиваха за връх Мусала. Легнаха и те покрай огъня, заспаха.

В два часа след полунощ аз станах и потеглих нагоре. Нощта бе ясна, небето звездно. За около два часа, значи към 4 ч сутринта, бях на върха, Небето бе осеяно с безброй звезди. Тук звездите изглеждат по-едри, светят с по-голяма светлина. От запад духаше студен вятър. Понеже изстинах, слязох по-ниско от източната страна, на завет зад една скала. На изток не се забелязваше да се зазорява никаква зора. Студът ме скова, а изгревът още го нямаше. Тъкмо вече Слънцето се показа и застанах на молитва, ми причерня пред очите, изгубих съзнание и паднах в несвяст на земята до скалата. Поседях там малко време и се свестих. Станах и си направих молитвата.

Изгревът бе величествен. Широка гледка, чудна панорама се разкри пред взора ми на всички страни. Пирин планина изглеждаше ниско, Витоша изглеждаше като копа сено, а зад нея веригата на Стара планина се губеше от запад към изток. Небесният простор на север се губи над белия Дунав. Родопите се ширнали на юг до Бяло море, като развълнувано море. Вятърът престана да духа. Върхът се обгърна като с топла пелерина. Закусих и съм заспал дълбок, лек, приятен сън. Топлото слънце така ме унесло, че се събудих чак в десет часа. Станах и дълго се любувах на хубавите гледки и на приятната лекота и радост, която изпитах на най-високия връх на Балканския полуостров. Маричините езера и Мусаленските езера блестяха, рефлектиращи слънчевите лъчи. Сбогувах се с върха и потеглих надолу към Боровец. По извиващите се серпантини на лъкатушната пътека срещнах бащата-самоковец с двете си дъщери - отиваха и те към върха.

Тъкмо пристигнах в Боровец, ето, изви на площада автобус, идещ от София и от него слязоха 25 души братя и сестри, отиващи на Мусала. Като ме видяха, те ме поканиха да отида с тях пак на Мусала. Аз не се двоумих. Купих си хляб и нещо друго за ядене и потеглих нагоре. Имаше сестри, които едва си носеха раниците. Взех раниците на две сестри и ги изнесох до първото Мусаленско езеро, където щяхме да нощуваме. Събрахме много дърва и накладохме буен огън. Братята носеха два петлитрови чайника. Дадоха заповед всеки да си върже на раницата по някое дърво, за да може сутринта на върха да си направим чай.

Станахме пак рано и посрещнахме изгрева на Слънцето на върха. След молитвата накладохме огън и възварихме водата в двата чайника. Пихме всички чай, но се чувстваше, че на всеки му се иска да пие още чай, защото 10 литра вода за 26 человека на връх Мусала бе недостатъчна да ни уталожи жаждата. Аз извиках, че ще отида да донеса още вода с двата чайника от Маричините езера, които ми се виждаха близо. Че за късо време ще прибягам и да донеса вода в двата чайника. Брат Русчев, гимназиален учител в София, ми изкряска да не правя тая лудория, че езерата изглеждат на очи близо, но всъщност са много далече. Аз не обърнах внимание на виковете му. Съблякох горната си дреха, грабнах двата чайника и полетях надолу към Маричините езера.

Стръмнината беше голяма и езерата - далеч. Срам ме бе да се върна. Продължавах да бягам с дълги скокове надолу. Стигнах един водопад. Напълних чайниците и както съм ги напълнил и съм приседнал при водопада, съм заспал. Понеже предната и тая нощ не бях спал достатъчно, съм заспал дълбоко. Братята и сестрите дълго ме чакали и като не съм се върнал, групата потеглила да слиза от върха, а Колю Нанков и Елиезер Коен тръгнали да ме търсят. Предполагали, че съм паднал от някоя скала и съм се убил. Вървят те по стръмния склон към Маричините езера и викат.

Чух виковете им като изпод земята и се пробудих. Слънцето се бе извило на запад. Грабнах пълните чайници и забягах нагоре към двамата. Като отидох при тях, те едва не ме набиха. Изляха чайниците, грабнаха ги и забързаха нагоре към върха. Групата бе слязла. Стигнахме ги при първото езеро.

Преспахме и тая нощ покрай огъня и на следващия ден потеглихме през Боровец, село Радоил, Долна Баня, за гара Костенец-баня. На сестра Олга Славчева краката й се набиха от тесни обуща. Събута боса, едва пристъпваше. Аз си носех цървули и навуща в раницата. Накарах я да седне и й обух краката с цървулите и навущата. Така стигнахме гара Костенец и се завърнахме в София.