Jump to content

Recommended Posts

ТРИТЕ ТЕЧЕНИЯ В ПЪРВИЧНОТО ХРИСТИЯНСТВО

Както се вижда от изложението на Деянията на апостолите, в развитието на първичното Християнство се очертават три центъра, от които се развиват три течения на първичното Християнство. Християнството се роди и получи първото си развитие сред еврейския народ, който се отличаваше с един консерватизъм и фанатизъм както в религиозно, така и в национално отношение. Те не приемаха нищо ново, откъдето и да идеше то. Защото те вярваха, че са избран народ и са най-правоверните, и притежават най- висше откровение, към което не може да се допълни нищо. Това се отнася за юдеите, а не за целия Израел.
На второ място еврейският народ влиза в състава на грамадната Римска империя, която в религиозно отношение бе възприела култа на цезарите и в практическо отношение се е стремяла към световно господство. В Римската империя е съществувало узаконено робство и всички покорени народи се ползували с много малка свобода. Римската империя се е крепяла на военната сила на Рим и на неговия организаторски гений.
На трето място сред обширната Римска империя проникнала гръцката култура, която имала зад себе си една богата философска мисъл и древните елевзийски Мистерии. В тази сложна обстановка на разбиране на живота се ражда и развива Християнството. Неговите първи апостоли излизат от средата на еврейския народ, повечето от Галилея, а по-малко от Юдея, но все пак от еврейски произход. Също така някои от тях, особено след Възнесението, били възпитаници на гръцката култура. Така че, Християнството се роди и разви всред водовъртежа на три култури, на три народности. В тази разнородна почва то трябвало да посее семената на Новото течение на Любовта, което по дух бе универсално като римския дух, израснало на основата на еврейското еднобожие и притежаващо широчината и дълбочината на гръцката философска мисъл.
И затова виждаме, че първите апостоли гледат на Учението като на едно продължение и разширение на юдейската религия и затова отначало искали всеки от езичниците, който приеме Християнството, преди това да приеме юдейската религия с всички нейни разбирания, и най-вече закона на обрязването. Това становище поддържал отначало даже и апостол Петър. Но когато Павел и другите с елинска култура навлезли в Християнството, когато много хора с елинска култура станали християни, те приели
Новото учение, но не искали да приемат юдейската религия. Това породило спор и раздвоение между последователите. Юдеите държали на своето, езичниците държали също на своето и се стигнало, както видяхме, да се отнесе въпроса до събора на апостолите, който станал в 51-ва година в Ерусалим по предложение на Павел и Варнава. Те донесли възражението на учениците от Антиохия против искането на някои юдеи, езичниците, които са приели Християнството да приемат преди това юдейската религия. Апостолският събор решил въпроса в полза на езичниците, т.е. всеки езичник, който приеме Новото учение, не е длъжен да приема юдейската религия. Видяхме че Петър, който бил голям фанатик и консерватор, кръстил римския стотник Корнелий.
Така още в началото на Християнството се очертали три центъра на християнска дейност, които постепенно се развиват. Първо като главен център на християнската дейност е бил Ерусалим. Вторият голям център на християнската мисъл и дейност се развива в Антиохия и след това в Ефес, където са работили Павел и Йоан. Ерусалимската общност се е състояла предимно от юдеи. Антиохийската и ефеската общност са се състояли предимно от хора с елинска култура и разбиране. А в последствие, след предприемането на първото голямо гонение от страна на юдейската власт и разпръсване на апостолите, всички се разпръснали по различни страни в света и стигнали чак до Рим. Там, както ни показва традицията, основател на християнската общност е само апостол Петър, а след него вече там работи и Павел. Понеже те работили там, в сърцето на Римската империя, естествено, че работили в една среда, заквасена с римската култура, с римския начин на живот, с римския култ. В своето култово разбиране Рим беше повлиян от Египет, от египетската магическа волева култура, а и самите римляни били хора на волята и делото, което се отразило както върху езика им, така и върху техния религиозен култ.
И всички тези култури и разбирания за живота и техния характер дали своя отпечатък върху новоразвиващото се Християнство. Защото средата е фактор, макар и не първостепенен, но все пак фактор. Както слънчевата светлина през различните среди претърпява различни пречупвания, така и Божествената Светлина на Християнството преминала през различните културни среди, все ще приеме техния отенък. Затова в развитието на първичното Християнство наблюдаваме три различни течения, оформили се всред три народности, в които се развива Християнството.
Юдейските християни са оцветени от еврейския национален дух и юдейското религиозно разбиране. Докато тези, които са минали през елинската култура, носят печата на тази култура - широк демократичен дух и философско разбиране на Учението. А течението, което се развива в Рим носи отпечатъка на сложния култов живот, който се развива в Рим. Там Християнството се среща с течението, което беше проникнало в Рим от Египет, с неговите магически церемонии. Животът в катакомбите бил един вид възраждане на живота, който се бе разиграл в пирамидите на Египет, разбира се в Светлината на Новото учение и в голяма степен профанизиран, в смисъл, че се взимало само външната страна, буквата, без да се разбира вътрешното съдържание на това, което се извършва.
Церемониалната страна на юдейската религия идвала също от Египет. Но, както вече казах, в различните народи под влияние на местните култури, Християнството добива различни оттенъци. Така в Гърция и Мала Азия, която била един вид гръцка колония, първо християнският живот се явява, в повечето случаи, в неговото външно изражение като едно продължение на това, което е живяло в гръцките центрове на Мистериите.
Но това не показва, че Християнството е нямало собствен характер, който да наложи на дотогава съществуващите разбирания за живота. Напротив, то промени из основи живота на тогавашния свят. То разруши всички граници и форми, в които се изливаше живота на тогавашното човечество. Затова първото нещо, което отличава първичното Християнство, било неговата всеобгръщаща широта и топлота. То сближавало хората и народите, и ги правило да се чувстват братя, близки, деца на един Баща, човеци с общи интереси. Затова виждаме, че първоначалното Християнство започва с братски общежития, първата и най-естествена форма, в която се излива общия живот на първите християни.
В Римския свят се борят две течения - пробудилата се човешка мисъл и култът на цезарите. Умственият елемент на човека, който по това време се заражда и укрепва, създава гордостта на личността, която живее в римляните. От този мисловен елемент, който придава сигурност на отделната личност, е произлязла и републиканската държавна форма на римляните. Култът на цезарите, който се противопоставя на това течение, е бил продължение на култа на царете-посветени. Цезарите минавали през едно декаденско посвещение, през едно изродено посвещение, което продължавало като се започне от наследниците на Александър Македонски - Селвекили и Птомеидите и се стигне до Юлий Цезар, след когото се изреждат цяла плеяда римски цезари, които задушавали свободната и прогресивна човешка мисъл. Този цезаров култ, както вече казах, се състоял в това, че чрез едно извратено посвещение те влизали във връзка с демоничните същества на света, които се проявявали като богове пред хората, и цезарите искали да бъдат обожавани като богове. Този култ е съществувал и между юдейските царе, които вървели по линията на Селвекилите, наследниците на Александър Македонски. Такива са различните Иродовци, за които се споменава в Евангелието и Деянията на апостолите.
В 12_
та
глава в Деянията на апостолите ни е описан един такъв Ирод. В началото на главата виждаме как Ирод обезглавява Яков и хвърля Петър в тъмница. В края на главата виждаме Ирод да говори от своя престол.
Народът, който практикувал култа към цезарите, спонтанно признава, че Ирод черпи от Божествените сили. Когато той говори, народът извиква: Това е глас Божи, а не глас на човек. Непосредствено след това Лука описва ужасната смърт на Ирод, която е отговор на съдбата към претенциите на Ирод, че е Бог. Ирод започва гонението на християните като представител на тъмните сили, което се продължава от римските цезари, както видяхме от предишното изложение.
Когато говорим за римския свят като историческа основа на първичното Християнство, не трябва да гле-даме изключително на цезарството. Последното не е истинското римлянство, което дължи своето възникване на пренесените в Рим декаденски мистерийни култове на миналото. И забележително е, че в изложението на Деянията на апостолите Лука гледа със симпатия на римляните, като има предвид истинските римляни, а не култа на цезарите. Това е показано с образа на Корнелий с Фест и Феликс, римски управители в Юдея. Също така и командирът Клавдий Ливий и военачалника Юлий при закарването на Павел в Рим, които се явяват като съзнателни или несъзнателни съюзници на Павел срещу юдеите, които искали да го убият. В тези истински римляни Лука вижда, че те са предопределени да приемат Християнството.
Когато се обърнем към ролята на юдейския елемент в раждането и развитието на Християнството, трябва преди всичко да знаем, че първите апостоли, които бяха ученици на Христос, бяха предимно мъже от Галилея, която коренно се различава от Юдея. В Галилея се кръстосвали различни идейни течения и галилеяните не били хора консервативни и фанатици като юдеите. Те били готови да приемат новото, което Христос донесе. И затова той започна своята проповед от Галилея. Галилея и Самария, които се намират в северната част на Палестина, се населявали от десетте израилеви племена, а Юдея на юг се населявала от двете племена - Юдиновото и Вениаминовото.
Царството на десетте племена се е състояло от хора, които са имали много по-голямо родство с езическите природни култове на предно-азиатските народи. Напълно последователното и строго отделяне на всяко езическо естество било извършено само от двете южни колена. Така се образувало юдейството като противоположност на езичеството. И ако има нещо вярно в сравнението, което се прави между дванадесетте апостоли, това ни показва, че и всред самия кръг на апостолите специфично юдейският елемент отстъпва назад пред галиео-израилския елемент. Както само две от племената били юдейски, така и само двама от 12-те апостоли били юдеи.
С положителност се знае за Юда Искариотски, че е от юдейски произход и за евангелист Матей, но неговото юдейство е, така да се каже, притъпено от принадлежността му към есейството. Също и по-младият Яков, за когото се говори в Деянията на апостолите, че е бил епископ на Ерусалимската църква.
Обикновено се мисли, че в юдейството е съществувало единно схващане за идването на Месия. Можем да различим най-малко 3-4 коренно различни схващания за Месия, които са се култивирали в три-четири различни юдейски групи. Първата от тези групировки е била тази на фарисеите. Те вярвали във възкресението на мъртвите като едно еднократно велико чудо, за което вярвали, че те отиват към него и го свързвали с великото чудо на идването на Месия. Те си имали свои тайни, свои Школи за занимание и членовете на тези Школи е трябвало да минат девет степени на вътрешно развитие. Целта на това развитие е била виждането на Бога. Но същевременно те имали девиз: Който види Бога, трябва да умре. Затова те се стремели към виждането на Бога, но същевременно се страхували от този момент. Затова те говорят за страх Божи. Този основен възглед бил пренесен върху очакването на Месия. Фарисеите са били проникнати от убеждението, че някога Месия, т.е. самият Бог ще застане видим пред човеците.
Обаче, да види човек Бога, значи човек да умре. Затова те можели да си представят идването на Месия само под формата на последен съд. Месия ще дойде като съдия на света и като го видят хората, ще умрат. Но същевременно с очакването на Месия е била свързана мисълта за чудото на възкресението от мъртвите. От великото загиване на света, така вярвали фарисеите, ще се издигне веднага новият Еон, новият цикъл на развитие, към който обаче тогава ще бъдат причислени само онези, които ще издържат изпитанието на Божия съд. Така вярвали фарисеите и така очаквали Месия. Затова те се страхували и се стремели да водят морален живот от страх, за да не бъдат отхвърлени от Месия.
Едно второ течение има в юдейството, което очаквало Месия, това са садукеите. Те са били една династическа общност, потомци на едно семейство, от което са вземали първосвещеници на народа. Ето защо те още повече от фарисеите са били обърнати към миналото и пазенето на традициите на предците. За тях е било важно запазването на теократическия Принцип и най-високите служби се предавали на родствениците по кръв. Те, както и владетелските течения, които били завършили с култа на цезаря, живеели с прастари мистерийни принципи, които човечеството отдавна е надрастнало и затова те водили борба с всички живи Мистерии и са били против всякакъв вид езотеризъм. Според тях човек след смъртта продължава да живее в душата на своите потомци. Затова те са вярвали, че един човек, който остане без наследници, изгубва своето безсмъртие. Те придавали на идването на Месия народно- политически характер, което се среща в епохата на първото Християнство. От тях Месия бил очакван като политически освободител и възстановител на юдейското царство, което ще се разпростре върху цялото човечество.
Едно трето течение в юдейството от тази епоха е било това на есеите. Обаче есеите не са се ограничили само между юдеите, между тях имало хора от всички 12 племена. Очакването на Месия за тях е имало чисто религиозен характер. Това е било очакването на хората от народа, настроението на които е било насочено повече към приятелство с Бога, отколкото към страх от Бога. Затова есеите очаквали раждането на Спасителя по скромен начин, сигурни, че последният съд, който е бил свързан с Неговото идване, би намерил своето изпълнение в един по- дълбок слой на съществуване.
Сега да видим как се изявяват тези три течения между 12-те ученици. Политическият оттенък на представата за Месия намира свой представител в Юда Искариотски. По- рано говорихме за неговите схващания за Христа.
В Яков, по-младият представител на Принципа на юдейското християнство, имаме застъпника на фарисейската представа за Месия. Преданието казва, че той бил облечен във висок чин в езотерично отношение от ерусалимското юдейство. В кръга на учениците той е застъпник на морализма и на придържане към Мойсеевия закон.
В Матей виждаме един представител на есейските възгледи и с това излизаме от границите на чисто юдейския кръг на учениците.
Преди събитието при Дамаск Павел е бил изпълнен с голяма вяра в Месия. И той вярвал, че идването му е близко. Но той не можел да признае, че Месия е бил въплътен в Исус от Назарет. След срещата, която има с Христос пред Дамаск за Павел става ясно, че Месия е вече дошъл. Но той вече разбира, че външният свят няма да се разруши и външно възкресение няма да има, както вярвали фарисеите, но старият свят вътре в човека ще се разруши и човек ще възкръсне вътрешно.
Петър беше от Галилея, от Витсаида при Генисаретското езеро. И неговата душа като че е обладана от природните сили, които го карат да избухва отведнъж и отново да се оттегля в себе си. В тези центрове на Галилея трябва да са били живи още дълго време природните култове, сродни с тези на друидите, които си служили с природната магия. И ако Юда очаквал Христос като освободител на народа, а
Яков като миров съдия, можем да кажем, че Петър гледаше на Него като на Велик Маг. Когато дойде Великият Маг, тогава Той ще пренесе хората във велико изстъпление и екстаз. Копнежът към екстаз характеризира душата на Петър. Екстазът не дойде върху него като блаженство, той нахлу с гетсиманската мощ в неговото съзнание. Когато той не беше в състояние да се справи със силите, които нахлуха в съзнанието му при събитието в Гетсимания и когато се намираше в дома на първосвещеника, не знаеше вече действително какво става. Между Гетсимания и Петдесетница неговото съзнание мина през умиране и възкресение. Интересното е, че в Деянията на апостолите след Петдесетница Петър почва да се появява, но заедно с него винаги върви и Йоан, без да прави нещо или да говори. Той просто придружава Петър. Това не е случайно написано така. То си има свой дълбок смисъл. И Христос след Възкресението при един случай казва на Петър, че други ще го опасват и други ще го водят там, където той не иска. Така ние виждаме Петър между своя демон и своя гений. Петър беше удостоен с едно висше ръководство, което е олицетворено при първите събития след Петде- сетница в образа на Йоан. Те са посочени заедно и в първите три Евангелия, когато те подготвят идването в Ерусалим и Тайната вечеря. На Тайната вечеря Петър се обръща към Йоан да научи кой ще предаде Христос. След хващането на Исус Йоан е този, който се застъпи за Петър да влезе в двора на първосвещеника. В утрото на Възкресението Петър и Йоан тичат заедно към гроба. И при виждането на Възкръсналия при езерото Йоан е този, който казва на Петър: Това е Господ. При поръчението, което Възкръсналия възлага на Петър, Петър, посочвайки към Йоан, запитва: Защо Йоан ги следва? Тогава Христос изговаря загадъчните думи: "Ако искам да остане той, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви след Мене. И разнесе се между учениците тази дума, че този ученик нямаше да умре". Както казах, това придружаване на Петър от Йоан е олицетворение на висшето ръководство, което той е имал. При освобождаването от тъмницата, за което се разказва в 12_
та
глава в Деянията на апостолите, на мястото на Йоан застава Ангелът. Той го замества и поема грижата и ръководството за съдбата на Петър. Едва тогава Петър се е домогнал до пълна самостоятелност.
Седемте чудеса в Евангелието на Йоан са същевременно седемте степени в Пътя на Ученика. И апостол Петър преминава последователно през тези степени. Последната степен Петър изминава в Рим, където той е вече напълно самостоятелен и където той противопоставя магията, към която неговото същество било предразположено от Га- лилея, като изблик от проповядването на Христос, на магията на цезарството и на пренесения в Рим египетски елемент.
Павел е бил така устроен още от началото на своя живот, че съдбата предварително го довежда до голяма универсалност. В него се сливат трите велики течения на тогавашното културно човечество. Езотеричното юдейство определя неговия духовен произход. Чрез майка си той изучил гръцки език и добил гръцка култура, а от баща си притежавал римско гражданство. Сливането на юдейството с гръцкото и римското естество било станало още в самото начало в него и то намери после своето изпълнение чрез това, че неговите дела се извършват в трите велики столици - Ерусалим, Атина и Рим. Той е бил един от най- образованите хора на своето време, макар, че упражнявал занаята правене на палатки. Пред Дамаск Павел изпита великото изцеление на сляпородения. Очите му бяха отворени за сферата, в която Христос пребиваваше.
В Пътя на своето духовно развитие Павел измина и седемте степени от Пътя на Ученика, за които говори и Евангелието на Йоан, за които споменах, когато говорих за Петър. В неговата съдба изживяването пред Дамаск отговаря на изцелението на сляпородения, което отговаря на шестата степен. Биенето с камъни в Листра показва, че сега вече започва умирането и Възкресението на Христос, което в Евангелието на Йоан е описано като възкресение на Лазар. Отсега нататък Павел е вече напълно свободен за своето дело.
Така че, в първичното Християнство се развиват три главни течения, които произхождат от тримата апостоли - Яков, Петър и Павел. От Яков води началото си юдейското християнство в Ерусалим. Павел е основател на гръцкото мирово християнство, а Петър, който взема средно място между двамата, е основател на римското християнство. В по-нататъшния ход на развитието на историята се запазва само Петровото течение, обаче скоро то е било изопачено чрез египтизирания цезарски Рим. Павловото течение, както и дейността на Йоан намират своето място в езотеричните християнски кръгове. Павловите послания и днес се четат в различните църкви, но се разбират само по буква, а Духът е отлетял от тях. А те са дълбоко езотерични, за което ще се спрем отделно по-нататък.
Такъв е историческият път на Християнството от неговото основаване до неговото признаване за официална религия.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...