Jump to content

8. ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА - ИЗПОВЕД НА ЕДНА ДУША


Recommended Posts

8. ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА - ИЗПОВЕД НА ЕДНА ДУША

А. Увод

Онези, които изучавайки живописта на художника Цветана Щилянова през следващите векове и особено проучавайки изваяния от нейните ръце образ на Мировия Учител, ще търсят съответствие между нейния житейски път и нейното творчество. Ще търсят и ще искат да съпоставят личности, събития и времена, които да пасват и да се покриват едно върху друго. Но те няма да открият такова търсено съответствие. И ще изпаднат в противоречие. Обяснението за това ще намерите в изваденото Слово от нейните бележници, които ние предоставихме и в чиито извадки ще намерите изказвания на Учителя за съдбата на великите художници и за техния житейски път. Там ще намерите, а и в Словото на Учителя, в Неговите беседи, ще намерите отговора за онези сътресения, през които минават съдбите на великите живописци, портретисти от времето на Историята на живописта. Така че за нас нещата не са в противоречие, а в прекъсване връзката с космическото съзнание на онези художници, които търсеха общение с това космическо съзнание, за да могат да влезнат в онзи свят на хармония, който е свят на образи и музика. А за да се предадат чрез палитра и бяло платно, е необходимо да има една непреривна връзка между онова космическо съзнание, до което се добира художникът и между неговото съзнание, когато пресъздава въпросния лик и образ. А тук се отнася ликът на Мировия Учител и за онова свръхсъзнание, до което се докосва една човешка душа, а това е душата на Цветана Щилянова. И когато в житейския път на художника не се проектира тази невидима линия от светлина, дошла от свръхсъзнанието в нейния умствен, а след това чувствен свят и накрая не се проектира чрез волята й на физическия свят, то се проектират противоречията в нейния живот. А тези противоречия се дължат на прекъсване на светлината, дошла от космическото съзнание в нейното човешко съзнание.
Тези противоречия и тези страдания и мъчения, които идват за нейната личност, са нещо закономерно и представляват част от нейната житейска карма.
Това ще бъде обект за поучване от други изследователи. За нас бе важно да отделим този раздел като „Изповед на една душа". Само душата носи в себе си си светлината от общението с Божественото съзнание, дошло в нея във вид на виделина и проектирайки се в човешкия у.м като светлина. Изповедта е необходима, за да се прокара онзи път между прекъсване на светлината от космическото съзнание към човешкото съзнание и да се възстанови връзката между свърхсъзнанието и светлината, слизаща в човешкия ум като чисти мисли и слизаща надолу в чувствения свят като чисти чувства, и проектирайки се чрез волята у човека като добри постъпки. Това е целта на тази изповед.

Марийка Марашлиева Д-р Вергилий Кръстев

5.03.1990 г.

Б. СЪПРУГЪТ ЕМАНУИЛ

Картичка до Марийка Марашлиева

22.03.1987 г.

Мила Марийка,

Благодаря Ви за хубавата картичка и благопожеланията!

Нека новата пролет донесе и на Вас своите щедри благословения - здраве и радостни слънчеви дни, изпълнени с поезия и красота!
Целувам Ви сърдечно,

Цв. Щилянова

Картичка до Марийка Марашлиева

14.01.1988 г.

Мила Марийка,

Честита Новата 1988 г.!
От все сърце Ви пожелавам тя да бъде за Вас изплънена със здраве, вдъхновение, много радости и всяко щастие!
Вашата картичка получих отдавна, благодаря Ви много за вниманието! Тя много ме зарадва.
Простете, че едва сега Ви пиша, но излизам рядко, поради навехнатия крак. Еми пазарува и се грижи за всичко, но съм свикнала сама да си избирам картички и ги изпращам.
Завинаги с най-мили спомени, сърдечно Ваша

Цв. Щилянова

Първо писмо до Марийка Марашлиева

6.03.1988 г.

Мила Марийка,

Много ми е тежко, че огорчих Вас и милата Дина, Вие, които сте тъй мили и добри към мене, с които имам толкова хубави спомени! Моля Ви да ми простите! Но положението е много по-сложно, трудно е да се обясни в едно писмо.
Душата, която ми е поверена, към която имам свещен дълг, човекът, за когото съм единствен близък на света, който най-предано се грижи за мен - не ми допуща съвестта да го тревожа. Казва се Емануил. Отдавна някой беше ми казал, че той някога си е бил мой син, когото съм изоставила, отрекла съм се от него, че сега ми е изпратен, за да изкупя греха си.
Когато се запознах с тяхното семейство, веднага пожелах да го осиновя. (Бях богата, неомъжена, и току-що бях изгубила последната си близка, моята прекрасна сестра, починала след седем години мъчително боледуване.)
Проверих чрез адвокат - по възрастови причини осиновяването бе невъзможно. Той трябваше да бъде на 18 години, а беше на 22 години.
Единствено чрез брак той може да ме наследи. Бракът нарекохме „фиктивен" поради нашата разлика и си обещахме че всеки, щом пожелае, ще получи своята свобода. Но ние станахме големи приятели, както казваше майка му - той винаги е обичал да дружи с по-възрастни хора.
Изкуплението на моя грях вече ред години ми костваше много страдания, но ние страдаме заедно и това укрепи нашата привързаност един към друг. Освен това моята немощ и навехнатият ми крак увеличиха грижите и вниманието му към мене. Аз излизам сама само един път месечно, за да получа пенсията си. Той всяка сутрин пазарува, донася пощата и заедно разглеждаме писмата - нищо не може да остане тайно!
Още ще Ви кажа, че е привилегия за мене общуването с един толкова издигнат, умен, интелигентен, чист и благороден човек. А той се грижи за мен като истински роден син.
Нося отговорност и за това, че за неравния брак, който е причина за сегашното положение на нещата, почти цялата вина е моя - не е бивало да се реша. Но сега гледам на всичко като на определена съдба.
Моля Ви, разберете ме правилно и не ми се сърдете, а ако някога ми пишете, в писмото да няма никакви намеци или загадки.
Моля Ви също, не ми отказвайте една среща веднъж в годината, макар само на прага горе у нас (за домофона знаете, че не работи.)
За Новата пролет приемете за Вас и Дина най-сърдечни благопожелания.
Целувам Ви,

Цв. Щилянова

В. ПЪРВАТА ЛЮБОВ

Второ писмо - 15.04.1988 г.

Част от второто й писмо без дата, с клеймо от 15.04.1988 г.

Мила Марийка,

Използвам свободното място тук, за да Ви разкажа първата част от моята изповед (простете, ако това е неуместно).
Бях на 17 години, когато обикнах мой далечен братовчед, Коста, 5 години по-възрастен от мене. Учителят го наричаше „Костадине".
Ние се обичахме, но никога не си казахме това, само понякога си отправяхме топъл поглед. Под влияние на познатото ни учение за абсолютна чистота, отношенията ни един към друг бяха необикновени, на завидна висота.
Роден под Козирога, също като моя Емануил, притежаващ същото благородство, висок морал, и духовна чистота, а аз - родена под Телец - най- подходяща за приятелство, хармонична, а и в по-дълбока връзка с Козирога. Коста идваше всеки ден у дома, носеше ми хубави книги, четеше ми избрани за мене страници за размишление, импулсираше ме да уча и музика. Той също беше студент, но учеше и музика при професор Цибулка. Но заболя тежко, цели две години се бори с болестта, посещавахме го с мама у дома му. За последен път го видях няколко дена преди да угасне. Неговите близки ме обичаха, казваха: „Ако Коста беше жив, Цветка щеше да бъде наша." Той почина на 13 декември 1925 година.
Дълбоко потресена, аз все чувах гласа му, стараех се да изпълнявам всичко, което той ме поучаваше. Минаха години. През 1929 г. заминахме за Париж със сестра ми и съпруга й. Всичките 4 години прекарани там чувствах, че Коста им помага, пази ме, ръководи ме, постоянно го сънувах, пишех стихове за него. Запознаваха ме с някои млади хора, но никого не харесвах, сравнявах ги с Коста - моят идеал.
По това време, на 26 декември 1929 г. в София се родил Емануил. Родителите му били близки със сестрата на Коста - Пенка и съпруга й. Пенка станала кръстница на Емануил.
Когато почина моята мила сестра, беше тъй остра жилищната криза, че ние не посмяхме да отпечатаме некролози, а живеехме в обширен четиристаен апартамент. Щом се яви някъде некролог, нуждаещи се нахълтват, внасят и багажа си... Тя почина на 22 декември 1951 г. Веднага телефонирах на Пенка, дали познава някои културни хора, които да ни изпрати. Тя каза: „Тъкмо мои близки продадоха къщата си и търсят квартира - майката е интелигентна жена, а синът е мой кръщелник." На другия ден тя ги доведе. Взаимното впечатление беше много добро, веднага направихме постъпки за настаняването им. Така се започна всичко, връзката ми с Емануил.
Потънала в мисли за поведението ми към хората и за грешките ми към тях, реших още веднъж да помоля и Вас и Дина за извинение. Виждам, че всичко в живота ми е било предопределено, колко много се нуждая от работа над себе си. Как да не греша, като съм толкова, толкова несъвършена! Простете, че Ви занимавах тъй дълго със себе си, но чувствах потребност да се изкажа пред някого, избрах Вас, защото зная, че ще запазите в пълна тайна моята изповед, нито ще намекнете дори за нея в писмо към мене.
Оставам завинаги с най-хубави чувства,

Цветка.

Г. ВТОРАТА СЪПРУГА

Шесто писмо -18.09.1988 г.

Писмото е без дата, с клеймо от 18.09.1988 г.

Мила Марийка,

Благодаря най-сърдечно на Гради! Колко много ме зарадва неговия подарък!
А Вашето вдъхновено лице след хубаво прекараната ваканция ми подейства тъй благотворно, че се почувствах по-добре. То излъчваше особена, неизразима красота.
Простете ми, ако твърде много си позволявам, но имам да Ви помоля за една голяма услуга: като почина сестра ми, нейният съпруг Данко Симеонов се ожени за Надка. Гради знае всичко. Тя - много по-млада от него, с много красиви очи, свежа, много чиста, за първи път вижда братството, веднага става вегетарианка, с уважение към всички, и специално към мене и към паметта на сестра ми. Дребничка на ръст, но пълна, умее сама да си шие, обличаше се с голям вкус. Тя подари на Данко години на радост и успокоение, а също и за мен, защото той жестоко страдаше от самотата, в която бе останал.
Но като почина Данко, тя много изстрада. Към мене постъпи сестрински - подари ми скъпи мебели, килимчета, скъпи спомени от майка ми и сестра ми. Отчуждиха имота на Изгрева, представиха се наследници - тримата братя на Данко, взеха й всичко, каквото можаха, най-безпощадно. След време получи в квартал „Диана бад" малък апартамент. Тя има по-възрастен брат, който се е погрижил за обзавеждането, а също и да получи телефон. Той най-предано се грижеше за нея, навестяваше я, а също и за общия гроб - Данко е погребан между сестра ми и мама. Най-редовно посаждаше цветя, разчистваше, поддържаше според сезона. Но преди около две години той получи инфаркт! Едва го спасиха. Сега е у дома си, жена му го гледа, но за Надка вече нищо не може.
Много Ви моля, спомнете си някоя наша сестра, която би могла да навестява Надка. Тя ми се обади снощи по телефона, много е отчаяна, защото в момента й се вие свят, не може да излиза, отслабнала е, просто гладува - няма кой да й помогне. Пенсията й е малка - не може да заплаща услуги. Но без тя да знае, аз ще заплащам - някак чрез Вас - аз съм й тъй много задължена, всичко ще направя. Важното е да се намери честен човек.
Придумват я да отиде в старчески дом. Моля Ви не й говорете за това! Тя ще преодолее сегашното неразположение и ще запази това чисто, тихо и спокойно кътче още дълги, дълги години. Техният род са здрави и дълголетни. (По образование - тя е завършила немска търговска гимназия. Работеше някъде като счетоводителка.)
Моята молба към Вас: Дано можете веднага да отделите време, да я посетите - така ще се ориентирате за всичко. Дано можете да й купите нещо малко да си хапне, щом отидете - но качествено, считайте, че го правите за мене - аз ще Ви се реванширам,
Моля Ви, не ми пишете, а само ми телефонирайте за резултата.
Между моят съпруг Емануил и Данко избухна страшна вражда поради неравния ми брак, затова пазя в пълна тайна от него, че Ви пиша. И до днес той не може да забрави тежките обиди, които Данко му е казал на времето.
Ето адресът на Надка:
Надежда Симеонова
Ж.к. „Червена звезда" (Диана бад)
Бл. 22, вход А, етаж 6, ап. 16, тел. 62-65-35.
С дълбока благодарност, целувам Ви сърдечно,

Цветка

Добре е да я предупредите по телефона, ако Ви е възможно.

Д. БЕЛЯЗАНОТО ИМЕ НА ВЪЛЧИЦАТА

Четиринадесето писмо - 5.09.1989 г.

Мила Марийка,

Писмото Ви получих днес, сащо тъй удачно, както предишното. Благодаря Ви, но трябва да призная, че малко ме разочаровахте, отделяте повече думи за начина как да си припомня, а въпросите Ви са съвсем малко.
Междувременно намерих предишните Ви две писма, връщам Ви ги с молба да отбележите на кои въпроси вече имате отговор, на кои предстои да Ви отговоря. Моля подчертайте цифрата, на кой да отговоря и задраскайте цифрата на всеки въпрос, на който съм отговорила.
Жалко, ча изгубихме време - от 11.09.1989 ще ни спрат топлата вода за цели три седмици, през което време не ще мога нито да пиша, нито да събера мислите си, време твърде мъчително за мен.
От сестра ми Роза имам едно завещание, затуй, че предано съм я гледала 7 години, докато е била болна. Тя се разболя пак, от скръб за брат ни, изчезнал безследно след 9.09.1944 г. За него и аз дълбоко скърбя - той правеше за мен всичко, повече от силите си, а аз нищо, нищо не можах да сторя за него!
Асен бе роден с един недъг - урината му постоянно тече, неговата участ е била постоянна мъка за мама. Живеехме в Дупница (сега Станке Димитров) у богата вдовица, хаджи Фота, хаджи Златка. Баща ми заведе Асенча във Виена да го оперират - 7-годишен. В университетската клиника е бил 4 часа под упойка, опитали да му присадят мускул, изваден от дясното му краче, отвесно, който да затяга урината. Сутрин се събуждал с ужасни болки, резултат никакъв, в съседно легло лежало момченце на име Йосиф, двамата плачели: „О, Йоси! О, Асенчо!" На тръгване му дали скъп апарат, привързан за кръста, снабден с гумена торбичка и кранче, още помня как апаратът нараняваше крачетата му. Срокът изтекъл, тате се връща с Асенча, с незатворена рана! Помня болките, когато мама го превързваше, помня сълзите на двамата!
Тате ни изпращаше всяко лято във Варна. На главната улица живееше заможно, видно семейство Гюлмезови. Навремето те са кумували на мама, всички наричахме г-жа Гюлмезова „кръстница". Тя не позволи да отидем в хотел - къща голяма, има много място. Дъщеря й Роза, на чието име бе кръстена сестра ми, е омъжена и живее в София. Мама изплаква мъката си за Асенча. Тя я завежда при един старец, отшелник, далеч извън града. Турна Асенча на колене да се помоли, молил се и той, дал му да гледа в един съд с чиста вода, после казал: „Направих, каквото можах - не ми плащайте!" Мама била щедра, но резултат - никакъв! Тогава кръстницата казала: „Сийка, ще те заведа при един лекар, който лекува чрез хипноза, руснак, емигрант, тукашните лекари му забранили да лекува, щото правел чудеса!"
Д-р Теодоров ни посрещна усмихнат, прегледа Асенча, пита го дали вярва, че ще му помогне. Очите му светло-сини, зеницата ясно се вижда, погледът твърд. Показа на Асенча едно синьо стъклено топче и му каза: „Гледай в него и мисли, че заспиваш." И той самият повтаря: „Заспиваш, заспиваш!" Асенчо заспа. Внушава му, че е здрав, събужда го, той не помни нищо, но поглежда в апаратчето - няма нито капка урина. „Сега ще отидеш и ще хвърлиш апаратчето далече в морето! То не ти трябва вече!" Сълзи на радост у всички, и Асенчо, и лекарят, и мама, и кръстница, а и аз, разбира се, а на тръгване лекарят тихо казва на мама: „Сега ще внимавате с какви хора го срещате, след като е бил хипнотизиран веднъж, той лесно ще се поддава на внушение!" Друго важно нещо: с операцията във Виена д-р Теодоров казал, че са лишили завинаги Асенча от способността да бъде баща.
Често в Салона на Изгрева се даваха концерти, някои декламираха (Колю Каишев), други пееха. Мама водеше и нас. Междувременно Асенчо порастна, баща ни, уволнен поради съкращение на армията, замина за провинцията по обява във вестник, че се дават трактори за обработване на земи, раздадени на семейства македонци, избягали от Турция. Но оказва се, че тракторите се нуждаят от ремонт, а за управляването се иска специална подготовка. Асенчо имаше голям технически талант. В същата къща на бул. „Евлоги Георгиев" 51 той сковава маса и с една малка преса започва да прави кабърчета за украса на хамутите на конете (преса за обличане на копчета). Измисля автомат, който да сплесква здрав тел и да го отрязва на определена дължина. Изпраща мостри, от провинцията започват да валят поръчки, принуден е да ангажира една работничка, а после и повече. Имаше един клиент от Шумен, Сабри Солаков, който лично правеше поръчки, а после пращаше сина си Исмаил. Асенчо вече беше женен. Баща ми вижда пакети с кабърчета и отпечатано името на Асенча. Един ден пристига: „Защо ти са работнички, аз ще ти помагам." Асенчо веднага го настани в отделна стая, защото от радост започва да бъбри с работничките, те се спират, порязват се, а след години баща ми забравил всичко, казваше, че фабриката двамата са я създали, а след изчезването на Асенча искаше 1/2 дял от наследството, не се сещаше, че подлата снаха си послужи с него като с марионетка. Детето, което тя роди, приличало на леля си Цветка, а то страшно дебело, с много дебели и големи крака, майка й я тъпче с много храна, за да бъде умна. То знаеше за своя произход, затова гледаше хората с присвити очи.
Майката, Евдокия Вълчанова, наричана Кичка, много висока на ръст, пееше в салона, виждаше ми се много красива, само врата й дето е адамовата ябълка така грозно се издуваше, че разваляше впечатлението. Венчавката стана у дома, няколко черги, докарани с каручка - „вдовишко", каза майка й. Но преди това тя цял ден спи при брат ми в работилницата, а той ме пита: „Как намираш: „О Beine" или „X Beine" е за предпочитане?" Не знаех какво да му кажа, сетих се, че е за Кичка, краката й бяха изкривени - тя се стараеше да ги покрива, но цяла се люшкаше като върви. Един ден отива у тях гостенка, заварва Асенча на обед у тях. Той се смутил, а Вълчанова: „Сготвих да нагостя Асенча, че майка му цял ден заета с молитви, не успява, а и не му дава да яде месо, а той е слабичък, трябва да напълнее." Гостенката много възмутена, извикала: „Сийка готви чудесно, ти лъжеш, а още и с вино го поиш, сещам се защо, засрами се!" Плюла и затръшнала вратата. Задържат Асенча да спи. Живеят в сутерен, прозорецът разкъртен, оттам са влизали разни заможни посетители при „любвеобилната" Кичка. Понякога се е продавала за един чифт чорапи. В скромна барака на Изгрева живееше Игнат, тя нощем му чука на прозореца. Като отваря, я подгонил и извикал: „Да се махаш, кучко проклета!" А тя се изкискала и казала: „Ще съжаляваш!" А по-късно с ужас казвал: „За нея ли се оженил синът на добрата сестра Щилянова, защо не питаха мене!"
Учителят казал: „Асенчо, хората са белязани с името си, всеки си го е заслужил, но агънцата трябва да пасат далече, далече от вълците." Когато Асенчо поискал да се ожени за Кичка Вълчанова, мама му казала: „Не бързай, чедо, млад си, може да следваш в чужбина, ще вземеш диплома." А Вълчанова разпространила между свои познати, че мама иска да развали любовта на двама млади! Така се разделят на два лагера, едните са за мама, а другите против нея, а тя само мълчи и преглъща сълзите си. А тате най-лекомислено: „Ожени се, сине, и баща ти млад се ожени." Моята стая добре ремонтирана наредихме за младото семейство, аз останах да спя в мамината стая, но през нея се минава за Кичка. Банята е горе. Вечер късно през нас минава някакъв гол мъж, мама скаче: „Кичке, човекът е гол!" - „Не се безпокой, ние сме близки!" В същото време Асенчо работи във фабриката на ул. „Граф Игнатиев", имали са бърза поръчка, тя е знаела това. Тръгва да посещава Академията, всяка сутрин закусва рано, мама е приготвила всичко. След три месеца идва съобщение, че ако продължава да отсъства, ще бъде изключена! Мама й го показва. „А, станала е грешка, не се отнася до мене!" И го скъсва. Мама се скрива в зимника и горко ридае, никой да не я чува. Тогава на Кичка й хрумва друго: щяла да получи наследство от чичо си в Горни Лозен, та Асенчо да си построи там фабрика.
Мястото се нарича „Куру-Баглар", което значи сухи лозя и никак не е наследство, а решили да излъжат Асенча. Той го купува, щом Кичка иска. Няма никаква вода. „Асенчо, ще изкопаеш кладенец!" А тя е абонирана за ложа в Операта, нали е толкова музикална! Долу, към входа на казармата живее нейна приятелка Фроска, тя има красив брат. Докато Асенчо копае кладенеца, през почивката тя му поръчва какво да пазарува, че Ваню такова обича, а те с Фроска ще сготвят и той ще дойде да обядва. Но става късно, Фроска тъжна, с наведени очи му донася обяда, а той казва, че тъй се увлякъл, че даже забравил за всичко, да извиняват! Един ден той се разболял от скарлатина. Тя отдавна не разговаря с мама, поръчва да й телефонират, тя не може да го гледа, ами ако се зарази? Мама бързе се приготвя, взима си най-необходимото и тича при Учителя. Той й казва: „Иди, сестра, даже твоето присъствие ще му действа лечебно. Не се ли страхуваш от зараза?" - „Не, никак не се страхувам."
Когато тихо се изкачва горе, той казва: „Мамо, какво значи това?" Тя му обяснява всичко. Карантината е 40 дена, той се стопил, никой даже храна не му е давал. Посяга да запали печката, вътре хилядарки! Кичка ги е крила и не е успяла да си ги вземе. Асенчо трябва да се къпе всеки ден. Долу сгорещяват вода, подават я на мама, подават й кофа със студена вода, тя го къпе всеки ден и благодари на Бога. На същата печка му сготвя и пита от вратата: „Кичке, искаш ли храна?" А тя грубо: „Разбира се, няма да ям камъни!" А сетне казвала, че мама нарочно искала да я зарази.
След като устройвали различни клопки, а брат ми още живее, идват немците, окупират България, падат бомби, брат ми идва тревожен: „Бърже намислете къде да ви заведа, няма време!" Роза се сети за своя съученичка в Самоков. Дадоха ни две гостни стаи, висок партер. Асенчо ни посещаваше всяка неделя. Една неделя идва: „Познайте какво ви нося? Свирете си, живейте спокойно, като стане хубаво в София, ще ви прибера." Но беше тъжен, някой го наклеветил, че е агент на Гестапо. Нощем е спал в къщичката на свои работници Гошо и Анка, негови кумци. Той остави колата си, „Мерцедес" в двора на хазаите и много тъжен си замина. Видяхме го за последен път! Със сестра ми като чуехме бомбите, ставахме на молитва, а сестрата на приятелката, майка на 5 деца, ни прегръщаше и плачеше с нас.
Сестра ми постоянно чакаше на спирката вест от София, сънува мама, че завряла глава зад пианото и горко ридае. Изведнъж идва писмо, че Асенчо е арестуван от някакви каскетлии посред нощ и откаран с камион. Тя тръгна веднага. „Ще го намеря!" И със сълзи ми сочи два пръста - ще се върнем двама!
Ето защо, когато след години Кичка ме намери на Паневритмия и се хвърли на врата ми: „Прости ми", аз грубо я блъснах и казах: „Махай се, престъпнице!"
Интересно е да ви кажа, че мама веднага спечелваше доверието и симпатиите на всички. Исмаил, настанен в скъп хотел, докато изчака готовата поръчка да я отнесе в Шумен, неочаквано се втурва при мама, пада на колене и с горещи сълзи й каза: „Много съм грешен, отивам направо в ада, молете се на Вашия Бог за мене!" Мама пита: „Какво има, какво се е случило?" И го погалила по главата. Той още повече се разридал и казал: „Срам ме е да ви кажа, извинявайте, но Вашата снаха нощес спа с мене, аз я блъсках, борих се с нея, но тя ме сграбчи с ръце като клещи и ме подчини." Какво е преживяла бедната мама! Затова в романа си, който пишеше като болна, „Един живот", посветен на мама, изменила имената, уж да не личи кои са, нарича мъжа си Добрин, после имала идея да нарече Кичка „Капка", но веднага се отказала. „Тя не е никаква Капка, а огромна, гадна, мръсна локва." В такиза моменти тя от гняв се закашляше и поискваше да й дам да пийне водица. През сълзи ми се усмихваше и казваше: „Хайде, не се плаши, ще мине!"
Връщам се пак по времето, когато Асенчо боледува. От стълбите се чува сладък глас: „Аско, хайде оздравявай по-скоро, че ми се стегна сърцето без опера, че там стои празна нашата ложа." И той грабва нож и започва да стръже дланите си, така че почва лимфа да тече. „Чедо, какво правиш? Ще се осакатиш, моля ти се!" И заплаква. Това донякъде го успокоява. Нали при скарлатина признак на оздравяване е избелването на цялата кожа. Още нещо: Престъпната жилка се проявява у нейния брат. Той разигравал „Пианку", което значи, върти се една кръгла маса, на нея наредени предмети с различна стойност, а той тайно с крак побутвал да печели все най-скъпи неща. А можело е нищо да не се спечели. Но един ден го открили, сбили се, той имал тежка ръка, преобърнали маси, столове, изпочупили бутилки, хората се разпищяли, кръв се ляло. Идва полиция, хващат го няколко души и право в затвора. Окован го разпитват, той казал, че съпругът на сестра му е богат фабрикант и той ще плати всичко. Кой е той? - Асен Щилянов. Писали в някои вестници, негови приятели узнали. „Как бе, Асене, не си казал, че за нея ще се жениш? Кой не е чувал за Васил Вълчанката!"
Една нощ звъни у нас, плаче: „Мамо, Кичка избяга! Помогнете ми! Ще се самоубия, не мога без нея!" Тогава аз реших да отида при него да спя. Дълго пътувахме, по пътя все ридаеше и казваше: „Да не съжаляваш?" Леглото беше разгъваемо, денем да прилича на гостна. Настани ме на него, тури дюшек, а той на пода върху надуваем дюшек, през нощта пак ме хваща за ръка: „Цека, тука ли си?" - „Да, тука съм!" - „Остани още няколко дена, моля те!" Тогава отива у дома, взима боите ми, триножник, донася всичко. Помолих го да ми позира. Скиците, които направих за подготовка на портрета, бяха толкова интересни, че една от тях ми послужи за портрета на д-р Стоян Джуждев, музиколог, завършил в Париж, също от нашите среди. Неотдавна го честваха, по телевизията, показаха него и портрета (той си го откупи), по-късно му направих още един портрет, с пастелни бои, той вече възрастен, облечен в бял костюм, като го честваха стоеше седнал, недочуваше, а като става да се поклони, държаха го двама здрави негови студенти. И за този портрет идеята беше от Асенча.
За Гради и Атанас не остана място, ще Ви пиша само, че те са от едно Айтоско село, пак от нашите среди, характерна за тях беше голямата привързаност към майка им и един към друг. Баща им загива на фронта като прост войник, от сътресението тя оглушава, Атанас се научава да шие, беше много сръчен, а Гради започва да работи като комисионер. Печели, носи им подаръци. Тя се радва, целува ги. Дошли са в София, за да са близо до Учителя, за утеха.
Повече в последното писмо. Целувам Ви сърдечно,

Цветка

Е. ДВАМАТА БРАТЯ - ЮРДАН И СИМЕОН СИМЕОНОВИ

Петнадесето писмо - 19.09.1989 г.

Писмото е без дата - клеймо от 19.09.1989 г.

Мила Марийка,

Написах Ви вчера едно писмо, разпределено в два плика. Пиша ви пак, за да Ви помоля да занесете на Дина четиво за цяла година да имам какво да си чета, подобно на това, което получих подарък от Гради.
Питате ме кой е съпругът на Роза и кога се е омъжила. Той е Йордан Симеонов. Произходът на семейството е от град Велико Търново. Бащата е от богато семейство, майката от бедно, но била хубава. Влюбил се той, тя отказвала, казала му, че ще избяга от града, а той: „Само да посмееш да преминеш Дервенито, ще те убия!" (Дервенито е местност, оттам път извежда извън града.) Тя, майката, завършила търновската гимназия, но за учителка по ръкоделие. Цял живот е шила и бродирала. Когато се запознахме със семейството, очите й бяха толкова отслабнали, че често молеше някой да й преброи бримките. Тя му ражда 4 момчета, всички с доста хубави черти. Но бащата охладнява постепенно, влюбва се в младо момиче, развеждат се, при развода момчетата държат страната на майка си. А къде ще живее тя? Казали, където си иска - поняколко дена при всекиго, четирима мъже, ще изхраним една майка. Но всички се оженили, раждат им се деца, само сестра ми няма деца! И така тя идва да живее у нас, на бул. „Евлоги Георгиев" 51, остаряла, напълняла, почти не вижда, за нея има отделна стая, през нея се минава в спалнята на сестра ми. Сега вече новото семейство плаща част от наема, а също и част от продуктите за готвене. Тате сутрин пазарува, бакалинът пише в тефтерче и веднъж в месеца се плаща. Юрдан - Данко, започва да работи повече. В академията като преподавател по кларинет, а вечер - в джазов оркестър - саксофон. Понеже баща им не давал пари за инструменти, те си избират такива, които са собственост на оркестъра. Така той започва да закъснява, а зиме оставят му ключ от входната врата под една керемидка, и когато мама види, че керемидката е покрита със сняг, заплаква. Свири в „Юнион палас" - недалеч от Народната банка. Саксофонът си е вече негов, купил го е на изплащане. А майка му, когато се събуди някога нощем, почва да пее. И така той като се върне няма покой, става, моли я - напразно! Щом времето се стопли - тя отива в градината. Но там няма канализация, изкопават трап, временно ограден и с покрив. Понеже не вижда, изпотъпква цветята, които сестра ми е посадила, намери си ягоди, други плодове - всичко изяжда, а Данко всеки ден й носи храна, топъл хляб. Първият син, Симеон, се оженва за бедно момиче, Цветана - видял я на гарата да пренасят с майка си въглища най-долно качество, за по-евтини. Оженил се за нея и за по-красиво я нерекъл „Фльорет". Оказало се, че тя има талант - рисува. Той купува къща на Изгрева, прави подходящ прозорец и Фльорет рисува.
Неделен ден е, Данко облечен официално, отвън тича брат му Симеон: „Бачка, бързай да изчистиш комина, че пуши!" Данко се смутил: „Росче, ти какво ще кажеш?" - „Веднага да се махаш и да си повикаш коминджия!" А Симеон: „Я виж ти, голяма работа, щяхме да му дадем вехтата престилка на Фльорет, а той глупак. Нали Роза много знай, то се видя, че ще живееш под чехъл."
Когато сестра ми Роза вече много болна, трябваше да бъде на Изгрева, отстъпи на свекървата й по-слънчевата стая, но и там пее по всяко време. Данко тича от града да донесе прясна храна и топъл хляб, и една сутрин я намира издъхнала в леглото. Сестра ми, много зле, бяхме вече се прибрали в града. Никой от синовете, двамата живеещи съвсем наблизо, не е отишъл поне да я навести. Той горко зарида. За Изгрева било отредено гробищата да бъдат далече в Малашевци. Сестра ми каза: „Иди ти, Цветке, аз не мога. Тури си черна шапка и черно палто." Имах всичко от траура на мама. Такъв вятър духаше, че премръзнах.
От този Юнион Клуб бяха харесани от френски импресарио и заминаха за Париж, взеха и мене, ето какво им дължа. А Симеон Симеонов казал: „Каква художничка е Цветка? Трябваше да вземат Фльорет!" А в това време жена му
Цветана Гатева също бе художник. А Данко се запозна с нас чрез Коста. „Все казваш, че ходиш при братовчедките си, заведи ме и мен, да ме запознаеш." Така той се влюбва в сестра ми, Роза и се ожениха по-късно.
Но вече е 4 часа през нощта, трябва да поспя. Останаха още много въпроси. Засега толкава. Целувам Ви сърдечно,

Цветка

Шестнадесето писмо - 28.09.1989 г.

Мила Марийка

Вече 10 дена откакто Ви писах, но отговор нямам! Изглежда някому е направила впечатление тази оживена кореспонденция и писмата ми са задържани. Те бяха 3. Първото, изпълнено с много подробности относно лекуването на вродения недъг на братчето ми и излекуването му във Варна чрез хипноза от д-р Иван Теодоров, руски емигрант, останал да живее в България, до женитбата му за непочтената жена и трагичния му край - това писмо стана тъй дебело, че го разпределих в 2 плика, а и те бяха дебели, даже помолих в пощенския клон да ги премерят, ако трябва да доплатя нещо. На другия ден Ви писах главно, за да ви помоля да оставите при Дина за мен нещо, да мога да си чета през цялата година, подобно на подареното за мен от Гради.
Много съжалявам за изгубените ми писма! Дано не са Ви създали някакви неприятности. Сега пък и телефонът е повреден, тъй че изгубих връзка с всички.
Това писмо ще пусна утре, петък, 29.09. Ще чакам Вашия отговор. Сега всичко ще трябва да започнем отначало. Ако обичате пишете ми само: „Писмата са изгубени!" И да не Ви пиша повече.
Моля Ви, простете ми за всичко!
Целувам Ви сърдечно,

Цветка

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...