16. ОБРАЗЦИТЕ НА ШКОЛАТА - ТОВА СА ПЕСНИТЕ НА УЧИТЕЛЯ

[Dela]

16. ОБРАЗЦИТЕ НА ШКОЛАТА - ТОВА СА ПЕСНИТЕ НА УЧИТЕЛЯ

През времето на Школата на Учителя 1922-1944 година, аз имах рядката привилегия да бъда съвременник на тази епоха и бях приет от Учителя в Младежкия клас. Всички младежи посещавахме и Общия окултен клас, както и неделните беседи.

Често, както говореше и сваляше Своето Слово от Божествения свят, Учителят се спираше и казваше: „Изпейте ми някоя песен от братските песни!" Той търсеше с поглед някой да стане и да изпее. Но никой не ставаше. А имаше и певици - музикално образовани, с хубав глас, но не смееха, да не би да се изложат пред останалите или да станат предмет на приказки и одумвания. А тези неща ги имаше и затова рядко някой ще се престраши да изпее нещо така, пред всички. А когато имаше концерти, те се подготвяха и пееха с много трепет, вълнение и, разбира се, с известен страх. Защо бе това, аз не можах да разбера. Имат глас, могат да пеят и Великият Миров Учител ги умолява да изпеят не кои да е песни, а онези, които бе дал и онези, които се причисляваха към братските песни. Та това бе цяло благословение - да пееш по молба на Учителя! И досега не мога да си отговоря на този въпрос. Накрая някой се престрашаваше, след известно подканване, но то ставаше измолено, измъчено и не носеше в себе си онзи изблик на вдъхновение, което имаше при общото изпяване от всички на дадена от Учителя песен.

Бяхме се върнали от Мърчаево през есента на 1944 година. Учителят бе на Изгрева и всички, които бяхме около Него, подразбирахме, че нещо ще става, но не допускахме, че Учителят е решил да си заминава. Усетихме, че здравето на Учителя е разклатено в Мърчаево, но не смеехме и не допускахме каквато и да е мисъл, че ще ни предстои раздяла с Него. Бяхме в клас в салона. Учителят отново каза: „Изпейте ми някоя песен от братските песни!" Отново - неловка тишина. Мълчим всички.

Учителят ни огледа с голяма, неподозирана от нас тъга. Ние потреперихме от силата на тази тъга. Накрая вдигна поглед, впери го в нас и каза: „Рекох, аз съм говорил толкова години в България, дайте ми един образец от вас, да бъде Човекът, който аз исках и съм искал да създам." Ние потръпнахме от упрека Му, но видяхме онова, което Той изнесе чрез Своето Слово и онова, което ние представлявахме, седнали пред Него, като величини, които са несъизмерими, неща, които се разминават по време и пространство. Пред нас стоеше бездната на следващите векове, през които трябва да направим онова, което не можахме да направим сега, пред нозете на Мировия Учител.

Дълго време Той мълча и мълча. Гледа ни дълго, оглеждаше ни и накрая изрече най-горестните слова, които съм чувал някога: „Е, това, рекох, може да излезе от вас." И показа разтворените Си леко напред длани на ръцете. Ръцете Му леко потреперваха от напредващото влошено състояние на здравето Му. Значи - каквито сме, такива сме. Значи - няма образец. Каквито сме, такива сме. Беше тъжно за Учителя и плачевно за нас, да видим толкова тъга у Него, заради нашето непослушание. А послушанието на ученика към Учителя е първата връзка между човешката душа и Божествения Дух.

Ние от нас не можахме да създадем и съградим образци. Това бе най-голямата пречка Учението да се разпространи сред българския народ. Народът търсеше образци, защото знаеше от опит вековен, че всяко нещо трябва да се види, опита и пипне. И ако бе видял тези образци у нас, по друг начин би се отнесъл към Словото и делото на Учителя. За нас като души, като образци са Неговите песни, като връзка между човешката душа и Бога!