22. ИМАШЕ ВРЕМЕ, КОГАТО... (бр. 7, 4.ІІІ. 1924 г.)

[valiamaria]

22. ИМАШЕ ВРЕМЕ, КОГАТО... (бр. 7, 4.ІІІ. 1924 г.)

(В. „Ратник на свободата”, бр. 7, 4.ІІІ. 1924 г., София, стр. 2)

Така ни се иска да почнем както приказки се приказват. Защото нашата действителност приказка стана, странна приказка, пълна с кошмари, кървави съновидения и невероятни факти... Имаше време, когато престъпниците пълнеха тюрмите, а честните хора ги пазеха и съдеха. Това бе някога отдавна, отдавна. Но сега хиляди българи пълнят занданите, гният по затворите, тънещи в мръсотия, ядени от въшки. И новият министър на правосъдието, потресен, види се, от тази картина, е издал разпореждане да им се подобри положението и им се даде възможност да пазят по-голяма чистота. Това бе дълг не министерски, а общочовешки, на всекиго, който бе повикан да пази и изпълнява закона. Но в нас всичко това е тъй рядко, че ний с радост отбелязваме тази човешка черта.Но имаше време, когато... нам се иска да продължим - когато екна тръба бойна по всичките полета балкански, народ призова в кървави боеве юнашки, подвизи и славни страници на историята да пише със собствената си кръв... „Вървете, юнаци, орли балкански, смажете врага! Тоз, който падне, той не умира, за него”... хм, за него... Знаете ли какво става за него? Който е умрял, той е виновен за катастрофата, а който пък е имал късмета да окуцее, или стане нещо инвалид, за него... „певците пеят за него песни”... Да, пеят, но знаете ли кои певци? Елате да ви ги покажа. Ако имате ботуши, обуйте ги, а ако не сте застраховани в някое дружество, застраховайте се за всеки случай, знаете. Ако сте министър - не идвайте с автомобил, защото три чифта биволи не могат го изтегли от двора, т. е. не от двора, но от блатото в двора на Инвалидния дом. Там, зер, там ви каня. Не е толкова страшно. „Светците на България”, „героите с лаврови венци”, „орлите балкански” и пр. и пр., колко патерици са оставили в тази кал досега, но, нали са храбри хора, газят я и не се отчайват. Още в двора ще ви посрещнат аромати, знаете, не от розова долина, а от нещо по-друго, да извините...Едно здание и 4 ÷ 6 картонени барачки с изпочупени стъкла, залепени с книга, с под, приличен на селски мегдан след пазарен ден, а въздухът се дезинфекцира посредством пушека от пералнята,прекаран, види се, нарочно, а може би и по собствено вдъхновение дошъл да надникне над парализираните юнаци, лежащи в леглата - гробове. А светците на България? Те са вътре, „спят юнаците на своите лаврови венци” - така се декламира на банкети, когато се яде и пие за тяхна сметка - а всъщност? Хм..., всъщност те се занимават с разни гимнастики, измислени от г-н професор Нужда. Ще видите героите без крака, турили легени или кофи на гърди, цапат бельото си (пардон, мадам - но „черното” си е по-отговаряща дума за тия отрепки, които те плискат из легените и кофите!) Вместо конфети -- помия хвърка на всички страни по юнашки гърди... В мазето ако слезете, там ще намерите същите чешити герои, но с малко по-друга гимнастика: хванал един триона с една ръка, а другият, с отрязани ръце, хванал с крак от другата страна - режат дърва за пушещата печка. Просто цирк ти не трябва. А в барака № 3... хм,... там именно са ония певци, които „песни за тях пеят”. Но с позволението ви, тази барака е на два етажа. В горния обитават, знаете, „светците на България”, „Героите, Орлите” и пр,, а отдолу - певците. Малко непочтено, но най-после, на героите привилегия трябва. Па и не е голяма тая привилегия - понеже подът е тук-там продънен, та певците често си провират зурлите в помещението на юнаците и грухтят просто от удоволствие, виждайки блаженото състояние на безсмъртните юнаци, лежащи направо на голите дъски, заобиколени от рой... какво мислите - ординарци, прислужници! - вятър - ескадрони въшки, които тъй много са се навъдили, та дори свините долу започнаха да се безпокоят... А когато не стигне грухтението, зимният вятър им изпълва всевъзможни симфонии през многобройните дупки, с които той е отдавнашен приятел,.. Храната на тия герои... че какво да ви кажем? - тя е също безподобна, амавистинската смисъл безподобна - даже четирикраките „певци” понякога отказват да ядат киселото мляко... Братя, окаяни братя мои, искам да се посмея не на вас, братя, но душата ми се къса... Господа министри, погрижете се за затворниците, защото хиляди невинни българи гният при най-мръсни условия; направете още по-добре - пуснете ги по родните им огнища, гдето жални сърца ги чакат и ще посрещнат с отворени обятия; но погрижете се поне толковатолкова, колкото за затворниците, и за наказаните от съдбата осакатени инвалиди. Там никой не може върна осакателите членове и загубеното здраве, ами поне малко по-сносни условия дайте, та последните си, останали малко, дни да прекарат по-човешки! Идете и вижте със собствените си очи - ний казваме малко, твърде малка част от действителността... Имаше време, когато песни се пееха, обещания даваха, речи държаха... не е ли време да се изпълни поне хилядна част от обещаното... Че утре пак ще трябват герои, но отгде ще ги вземете? Те с пари се не купуват, а за един ден не се създават...

Един от многото

МОТО

„Добре е малко да приказваш, още по-добре е нищо да не говориш, щом не си съвсем уверен, че онова, което искаш да кажеш, е истинно, добро и полезно.”