Jump to content

3. ЖИВОТЪТ НА СЕМЕЙСТВОТО НИ В ГР. КАРНОБАТ


Recommended Posts

3. ЖИВОТЪТ НА СЕМЕЙСТВОТО НИ В ГР. КАРНОБАТ

Защо пък сега преместиха баща ми на служба в Земеделската каса в гр. Карнобат? Тогава можеха да гонят някой чиновник по партизански причини. Баща ни беше русофил, знаеше великото дело, която руският народ извърши като ни освободи от турците. Той не се занимаваше с партизанство; такова е съществувало в България, много хора са страдали от промени в управлението и идването на власт на тази или онази партия. Ще опиша това, което помня за живота ни в Карнобат. Повече личеше, че баща ни пак е предпочетен за някаква особена служба. Затова го преместиха в клона на Земеделската каса в този град. Пак го повишиха - знам че впоследствие вече е получавал по 150 лв. месечно. Тогавашните пари бяха още по-ценни - хубави златни наполеони!
И така, покъщнината ни от Сливен пак бе натоварена на кола - „чит" и отправена по шосето от Сливен за Карнобат. Ние, вече шестчленно семейство качени във файтон-лондо, поехме към новите условия, които живота ни предлагаше. Настанихме се в доста хубава къща, близо до центъра на града, самостоятелен двор, едноетажна, две стаи и кухня. Хазяите бяха от видната фамилия Коларови, които заемаха друго помещение в двора. Помня, че тогава беше останал само един млад човек от семейството. Беше добър към нас момчетата и ни помагаше с брат ми да си правим хвърчила. Записахме се с брат ми в училище, аз в трето, а той в първо отделение и така нашето ежедневие тръгна благополучно в новите релси. Тук баща ми пак бе използуван в службата си, да обикаля някои села в Карнобатска околия, да провежда политиката на Земеделската каса; просвещавал е селяните как да ползуват кредити от същата, вместо да плащат високи лихви на лихварите в града. Така баща ни е опознал живота на българските селяни, помагал им е да си запазят имотите. Заради ползата, която са виждали от неговите напътвания и съвети, много са го обикнали.
Грижите на майка ни не са били малко. Да отглеждаш къща с четири деца, във време, когато всичко е минавало през ръцете на домакинята. Всеки месец в къщи се донасяше един чувал с хубаво брашно, от което майка ни месеше два пъти в седмицата хляб. Хлябът се занасяше за изпичане в махленската фурна- така ние имахме винаги хубав хляб. Баща ни и доведе за помощница едно момиче от Ачларе - Карнобатска околия; така майка ни насмогваше в шетането. Оставаше и време и да чете ония книги, които тогава се отпечатваха, а това бе нейното любимо занимание през свободното време. Помня, че тогава излизаше на брошури романа „Гарибалди", пълен с приключения; в този роман се описваше живота на италианските революционери и техният водител Гарибалди. Впоследствие и аз открих тези брошури и прочетох увлекателният роман.
Доколко баща ни беше оригинален, се вижда от един такъв домашен режим, необичаен за гражданите на гр. Карнобат. Не обръщаше внимание какво ще кажат хората, а го провеждаше през лятото, с целокупното наше семейство. Вечер, като се връщаше от работа, ние малките и майка ни го очаквахме и всички тръгвахме да излезем на разходка вън от града. Майка ни завързваше в някаква голяма кърпа вечерната храна /обикновено остатъка от обедният гювеч с месо, или друго ядене/, даваше я на нас с брат ми, тя повеждаше двете ни сестричета, и през центъра на града, се запътвахме към близката височина наречена „Дядо Димчовият баир". Спирахме там на някоя хубава полянка, разполагахме яденета и се нахранвахме на чист въздух, сред природата. Градът се стелеше долу под нас, ние децата играехме нагоре-надолу, а родителите ни се разговаряха. И така, при настъпване лятната вечер се завръщахме пак тържествено в дома, за да прекараме нощта. Карнобатска идилия.
Баща ни и майка ни имаха практика да ни приучат на полезен труд. Всеки от нас трябваше да върши някаква работа, за да облекчим родителите си. Аз например, помня как се потех да изчистя обущата всяка сутрин, да ги намажа с „вакса"- боя за обуща, да ги излъскам с четка, така че излезе ли баща ми или ние на улицата, да сме прилични. Други случаи на трудолюбие. Градът нямаше добро водоснабдяване. Вода носехме за пиене и домакински нужди, от една градска чешма, на около 200 метра от жилището ни. Дойдеше ли време за пране, ние с брат ми бяхме длъжни да напълним един голям казан, с около двадесет литра вода, както и други съдове с вода за пиене. Напълвахме на чешмата един котел от десет литра, който нанизвахме на кобилица и така, аз отпред, брат ми отзад - занасяхме водата до дома. Така няколко пъти, докато напълним съдовете. Като подарък получавахме от майка ни един „гологан" / тогавашна монета от 20 стотинки/. Така спечеленото богатство използвахме да купим канап за пускане на хвърчила. Такива хвърчила правеха всички момчета от нашата улица, пускахме ги да хвърчат нагоре; който имаше най-много канап, хвърчилото му стигаше по-голяма височина, а това беше нашата момчешка гордост през лятото. Дойдеше ли зимата, падне ли сняг, излизахме на пързалките. До нас имаше една височника, наречена „боклучката"; От тази височинка се спускахме с шейни, получаваше се известна бързина, а това състояние е много приятно за всички момчетии. Не липсваха падания, приятно търкаляне из снега, пак ставай, тичай - до насита. В Карнобат правеха и едни по-особени шейни, високи като столче - около 20 сантиметра; може би чрез тях имаше друго удоволствие, наричаха тези шейни „казак".
Искам да подчертая, че на нас децата, баща ни никога не ни даваше пари за харчене, да си купуваме закуски или сладки за училище. Помня един път, като отивах на училище, застигнах баща ми по пътя и му поисках: „Тате, дай ми някоя пара, да си купя нещо!" Той не ме запита нищо, но извади от джоба си една монета /петаче, или десетаче/, даде ми я и аз продължих по-нататък към училището.
Как се разви по-нататък службата на баща ми в неговата Земеделска каса? Тогава е излязъл закон, всички земеделци да заплащат данъка си към държавата, с така нареченият „десятък" - даване в натура една десета от произведеното жито. Земеделската каса в градовете, бе натоварена да приема в свои складове донесеното от земеделците жито. Ето, че работата в тази област бе възложена на баща ми. Предадоха му големи складове за жита, а от сутрин до вечер пристигаха селяни с коли, предаваха житото и получаваха документ, с който се справяха по-нататък. Разбира се, службата е организирана да се върши от много хора, но главен отговорник е бил баща ни, като представител на Земеделската каса, съответен владетел на това народно богатство. След запечатване склада вечер, когато работата е била привършена, баща ми се прибираше извънредно изморен. Имаше случай да ни покаже как си е изгорил пръстите при поставяне печатите с червен восък върху вратите на склада.
Това продължи изглежда само една година. Правителството като видя, че няма смисъл от тази практика, отмени закона за десятъка. Този закон засегна всички търговци на жита, тъй като не можеха да купуват от селяните. Все пак, Земеделската каса е трябвало да продаде някому тия складирани жита; естествено, ще ги закупят пак търговците, за да ги изнесат за странство, а складовете се опразвали, за да се отвори място на новите постъпления. Какво се е виждало? - Всеки склад давал известен не малък излишък. Това се е дължало предимно на тогавашния обичаи, при мерене житото с шиник, на всеки 40 шиника, единият се дава „доврук", т.е. пресипан над мярката с жито и така се е изсипвал в склада. Ето тогава, на какво изкушение е бил поставен баща ни, от един търговец, който често закупувал храни от складовете. Казва на баща ни: „Тези излишеци, които остават, ще ми ги даваш без да влизат в сметката, а на тебе ще давам някаква сума да се ползуваш". Ето где проявява баща ми честността си! Пропъжда изкусителят с думите: „Предпочитам да ме похвали началника на Земеделската каса, без да ми даде възнаграждение! Твоите пари не ги искам! Ще оставя на децата си моето честно име".
Може би сме взели нещо в наследство от честността На баща ни. В мен никога не е минала мисъл да обсебя чужди пари, макар че през живота, макар че в службите ми в разни предприятия, много пари са минавали през ръцете ми, бил съм доверено лице. И в мен надделяваше чувството, да бъде похвален за честността ми, а не да взема чуждото и да го употребя за охолен живот. Така бяхме възпитани от деца - не познавахме сладостта на парите.
Баща ни, със своята заплата ни гледаше добре. Бяхме нахранени, обути и прилично облечени. През лятото, вземаше мен и брат ми, завеждаше ни в дюкяна за обуща и ни купуваше по един чифт „еминийки" /леки обувки от тънка кожа и подметки/, та с тях прекарвахме лятните месеци; бяха и евтини - около два лева. През зимата, купуваше ни друг вид леки обуща, наречени „местюфи", топло подплатени за да топлят. Тях обувахме с гумени галоши и така прекарвахме до идване на пролетта. Такива гумени галоши се внасяха у нас от гр. Рига, гдето имаше фабрика, а производството имаше марка червен триъгълник. Бяха добре, елегантно изработени, беше приятно да се носят; дълго време в ония години, интелигенцията се ползуваше от тоя вид галоши.
В Карнобат изкарах трето, четвърто отделение и първи клас. Не бях от много силните ученици. Никой вкъщи не се занимаваше с нас, как сме с уроците. Грижите на родителите ни са били в друго направление. Имам един спомен, как в урок по български език, учителят в клас ни препитваше. Запитваше ни за разни граматически правила, та запита и мен - думата „клещи", съществително име ли е или собствено. Аз отговорих - собствено! А учителят се изрази насмешливо: „Като че ли само един циганин има клещи! -Това е съществително име!". Благодаря, че оттогава правя разлика между собствени и съществителни имена!
През тия години, баща ни е имал други тъжни преживявания. Трябвало е да загуби къщата ни в гр. Ямбол. Как е станало това нещо? Още докато сме живяли в гр. Ямбол, той е станал гарант на някой свой приятел, заемащ служба с парична отговорност. Но така служил, че бил „начетен" за липса на суми, като нямал имот, посягат на баща ни като гарант. Обявяват къщата ни за продажба чрез съдия-изпълнител. Баща ни ядосан от всичко това, не помръднал пръст да отхвърли отговорността или да откупи той къщата. Единствено се е съветвал и споделял грижите си със своят „баджанак", мъжът на леля ни Анастасия. Той му е предлагал да откупят поне къщата, трябвало да се платят около 1200 лева; баща ни, за да покаже известно презрение към целият тогавашен порядък и към хората, които го опропастиха, отказал да се интересува. Та сме останали без къщата. Тия преживявания, обаче са изтормозили баща ни, вътрешно не се е успокоил - започна да се оплаква и от болки в стомаха.
Ще опиша един случай от онова време, от който се вижда, че баща ни имаше тънко чувство за роднински отношения. Най-големият син на леля ни Баласка, мой братовчет - Панайот Георгиев, беше вече завършил юридически науки и работеше в Сливен, като адвокат. Така се наредило, че се ожени за мома от Бесарабия - гр. Болград. Тогава ние живеехме в Карнобат. Братовчедът на връщане от Болград, с младата булка идва до Бургас с параход, а оттам с влака минаха през Карнобат за Сливен. Баща ни е бил известен кога точна ще минат, та ние нея сутрин - цялото семейство, родители и деца, бяхме на гара Карнобат! Влакът разбира се пристига по разписанието си, слизат от вагона братовчеда с булката и се поздравяваме; те и ние, сияем от радост! В това време, продавач на хубави топли бюреци, донесе две тавички, сложи ги на стол, наряза майсторски тези лакомства, а баща ни покани гостите и нас да направим закуска. Приятна изненада! Повече поднасяне към устата топлият бюрек, а по- малко говорене. Влакът не може да ни чака да изядем всичко, както бе тогава редът, зачу се третият звънец, а това значи, след минута влакът продължава пътуването. Така щото, нашите скъпи гости побързаха да се качат, изпращани от нас с усмивки и благопожелания. Това събитие направи впечатление и на други, които бяха на гарата - не всякога минават такива сватбари през Карнобат и да направят чест да слязат и закусват! Прибрахме се у дома, под впечатленията от тази среща, майка ни се радваше, че племенникът на баща ни си е довел такава млада, хубава булка. Научихме че булката е българка, има образование, името й Мария, но галено я наричаха Маричка. След две-три години, мен съдбата ме отправи в Сливен и преживях у братовчета ми две години, като ученик в сливенската гимназия. По-долу ще опиша и този период от юношеството ми.
Още един приятен спомен от Карнобат и влака, който минаваше там. През 1963 година, се извърши освещаването на новопостроеното пристанище в град Бургас. Един ден, майка ми ме облече празнично, натъкми и другите деца, па вкупом цялото ни семейство се отправихме за гарата. Бяха ми казали, че нашата леля Зоица, с мъжът си, които живееха на гара Стралджа, ще минат през Карнобат на път за Бургас, да присъствуват на тържественото откриване на пристанището. Пожелали да заведат и мен, тъй като съм им бил симпатичен, а още повече те бяха бездетни. Дойде влакът, локомотивът изпускаше своите кълбета дим, показаха се на вагона нашите сродници, слязоха за малко да се поздравят с нас. Леля ми Зоица ме пита, ще дойдеш ли на Бургас? Аз разбира се се радвах на такова пътешествие - вече бях десетгодишен, тъй че тяхното благоволение към мен ме изпълваше с радост. Мъжът й - свако Димитро / Димитър Шивачев, родом от Одрин/, беше приятел на баща ни, тъй че роднинските връзки добре се очертаваха и с приятелство.
Качваме се ние пътниците на влака, моите близки ни пожелават добро пътуване и ето ни на път към прославеният Бургас, към морето, за които само бях слушал да се разказва. Моите роднини ме поставиха да седна между тях. Позаговорвахме за каквото ме питаха, но мен все ми е тъжно, че за пръв път се отделям от майка си, баща си и дечурлигата - брат ми и двете сестричета. Вечерта сме в Бургас, имахме запазена стая в хотел близо до пристанището, така че бяхме готови да сме на тържеството.
Самото тържество ще опиша накратко, каквото съм видял и почувствувал. Но следва да кажа предварително няколко думи за свако Димитро. Той беше търговец на жита, живееха на гара Стралджа. Работеше като клиент на голяма експортна фирма в Бургас - големият богаташ Криона Триандафилов. Тази фирма приемаше изпращаните от Стралджа вагони с жито и други храни, продаваше ги за сметка на клиента според борсовите цени, всичко се е отразявало в текущата сметка на клиента; същият е бивал кредитиран от фирмата, когато изкупуването на жита е било в разгара си, а се е очаквало и повишение на цените. Когато станах двадесетгодишен, като чиновник на Търговска индустриална банка в Бургас, минах през всички тези процедури, та ми е ясно да ги опиша.
И така, ние сутринта сме на пристанището, между народа дошъл от цялата страна за необикновеното тържество. Не бях на високо, за да гледам, но разбираше се какво става. Музики гърмят, речи се произнасят, зачуват се и топовни гърмежи. Казаха: „Иде, иде! Ето го крайцера „Надежда", в който се намира княза /Фердинанд/". Широкият вход на пристанището е с опънатата лента, преминава парахода, а князът отрязва лентата! Ура, колкото искаш! По едно време, свако Димитро и леля Зоица решиха, че е по-добре да отидем в хотела, а оттам през прозореца на стаята си ще видим по-добре тържеството. Така и направихме. Какво ще гледаме? Хора и хора - безкрай! Ех, за ония като нас, които живеехме в малки селища, необходимо е такова зрелище, а и на мен самият остави спомен за цял живот. Свако Димитро, в следващите дни се е срещнал със своята фирма, разбира се, такава среща е важна за информация и уговорки по работата. Поехме пак пътя с влака, баща ми ме прие обратно на гара Карнобат и така останаха спомените около леля Зоица, първа братовчедка на нашата майка. В следващите 4-5 години, съдбата е предвидила нови преживявания за мен, в това семейство. Но ще дойде ред и за това описание.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...