Jump to content

5. ТРУДНИ ДНИ ЗА СЕМЕЙСТВОТО НИ, ЗА ДА СЕ ОТВОРИ ПЪТ КЪМ НОВИЯ ЖИВОТ


Recommended Posts

5. ТРУДНИ ДНИ ЗА СЕМЕЙСТВОТО НИ,

ЗА ДА СЕ ОТВОРИ ПЪТ КЪМ НОВИЯ ЖИВОТ

Майка ни - млада вдовица и ние край нея четири сирачета! Двете ми сестричета още не ходеха на училище, а двама с брат ми продължихме да учим в гимназията. Грижите за издръжката на нашето петчленно семейство не бяха малки - това бе товар за роднините ни. Явно участие вземаха леля ни Анастасия, мъжът й - свако Андон Царев, и двата ни вуйчовци - Димитър и Александър. Според тогавашният закон за пенсиите, баща ни не е имал право за пенсия, не му е достигало една-две години стаж. Въпреки всички постъпки, представяне документи и молби до учреждения, на майка ни не се отпусна никаква пенсия. Дадоха й само една малка помощ, която чиновниците на Земеделската каса в Сливен са събрали помежду си. Помня, с какво съжаление ме поглеждаха тия бивши колеги на баща ни, когато с майка ми отидохме да получим събраната от тях сума. Започнахме един тъжен живот, прикътани край майка ни. Жалко, че аз не се учих добре! Ходех редовно на училище, но знанието не проникваше у мен, получавах в края на учебните срокове слаби бележки. Върна се от училище, а след обяда, изваждам учебниците, прехвърлям ги един по един, па си казвам: „Това няма какво да го уча, това също и т.н." На другият ден ги вземах и отивах на училище неподготвен. Самият аз нямах съзнание, а нямаше и кой да ме подхване и приучи на дисциплина при ученето. Разбира се, в края на учебната година, когато класният наставник ни раздаде книжките с бележки по успеха, като взе моята книжка, каза: „Панайотов Жеко остава да повтаря класа!"
Един ден, дойде да ни посети вуйчо ни Александър, които живеше в Бургас; като е говорил с майка ми, запита ме: „Искаш ли, вместо да ходиш на училище, да постъпиш на работа? Ще отидеш да живееш при свако си Андон в Стралджа и ще му помагаш в неговата работа". Това предложение ми се хареса. Така и стана. Не само аз отидох, но цялото ни семейство се преместихме при леля ни Анастасия в Стралджа, чийто мъж, както казах по-горе, бе свако ни Андон Царев. С една дума, те поеха издръжката ни. Това е било изходното положение - вместо да живеем в чуждият за нас град Сливен. Благодарение, че майка ни и леля ни се обичаха много, живяли са заедно, леля ни живееше в новото семейство на сестра си докато се ожени, така че и сега съдбата ги приобщи да са заедно.
Тук спомените ми са бледни, не знам кога и как майка ни и децата наново се озоваха в Сливен. Двете ни сестричета започнаха училище, а брат ми твърди, че той продължил да учи в сливенската гимназия. Аз обаче, останах в Стралджа, един вид на работа, а живеех в семейството на леля ни; те нямаха деца. В какво се състоеше работата ми? Свако ми Андон, като търговец на жита закупуваше такива от селата в района на с. Стралджа, докарваха ги и складираха в наети складове на гарата; от време на време натоварваха по един вагон жито, който се изпращаше в Бургас. Свако ми имаше съдружник, на име Евангел Макриополус /грък, дошъл в България за да работи търговия - житарство/. Техен представител в Бургас беше пак Криона Триандафилов, за който вече споменах по-горе. Аз, разбира се помагах в цялата работа, като извършвах каквото ми изискваха. Свако ми имаше кон, с който ходеше по селата да купува храни: жито, ръж, ечемик, овес. Като се върнеше от път, поемах конят му, развеждах го както му е реда, за да се отмори и тогава го настанявах в обора. Грижех се да го назобя с ечемик, да го напоя. Същите грижи имах за коня и когато не е на път, като един два пъти на ден го извеждах да го разходя. Чистих обора му, постилах му слама за да легне през нощта и т.н. По едно време имахме и талига, в която впрягахме коня и свако ми ме вземаше със себе си по селата. Някога преспивахме в село, но се прибирахме в Стралджа. При тези пътувания, като спрем край кръчмата на селото, виждам закачени суджуци и казвам: „Свако, купи малко суджук!" Той разбира се правеше това и на обяда си похапвахме. Когато дойдеше ред да се товари вагон с жито, беше нещо като празник. Идваха хамали, те бяха арменци, емигранти от Турска Армения, постилаха голяма кеневирена черга, поставяха на единият й край машина-веялка. Няколко души започват да изнасят чували с жито, сипват го в улеят на веялката, един върти с ръка механизма, а житото като премине, пресява се, очиства се от прах и излиза от другата страна; там друг работник го прехвърля с лопата, постепенно се натрупва голям куп. От мен се искаше да измитам с метла сламки и осил, които са пристигнали с житото. Най-после започваше с крини /шиници/ житото, един след друг да се пълнят празните чували до горе. Взимаха чувалите по един хамалите и изнасяха житото с чували до вагона. Като се напълни, обикновено с 15 тона жито, предаваха го на гарата, пломбираше се и още вечерта заминаваше за Бургас. В близките дни ни се съобщаваше по каква цена е продадено житото и каква сума е мината на сметката при фирмата в Бургас. Радваха се, когато е имало повишение на цените и са доволни, че са спечелили 300-400 лева. През цялата година, може би се изпращаха така 40-50 вагона с жита и други за Бургас.
Дойдеше ли Нова година, фирмата в Бургас, изпращаше големичък колет с подаръци - мандарини, смокини и други редки плодове, този колет се разпределяше на семействата на съдружниците и се чувствуваше празника по домовете им. Идвала е и годишната сметка, за да се види какъв капитал е образуван при фирмата в Бургас - каква е ползата от годишната работа. Общо казано, живееше се скромно, защото не всякога се е печелило!
Друг спомен от ония времена. През лятните месеци, преди селяните да приберат реколтата, свако ни вземаше отпуск, така да се каже, и ни качваше с леля ми на каруцата, па хайде чак на сливенските минерални бани. Престояваше се там не повече от седмица, защото удобствата не бяха добри. Връщахме се пак в Стралджа и трудът продължаваше.
Измина 1907, дойде 1908 година. А тази 1908 стовари върху нас нови нещастия. Докато баща ни беше въздържател, то свако ни Андон обичаше алкохола. Всяка вечер, след работа си купуваше ракия или мастика, около 200 грама и си я изпиваше малко по малко. През септември 1908 година се обяви Независимостта - отхвърляне зависимостта на България от Турция, както бе постановил Берлинският договор през 1878 година. България се опасяваше да не би Турция да ни обяви воина, затова мобилизира войските си. Свако ни Андон също постъпи войник в запаса. Война, разбира се нямаше, свако ни се върна, но ето че заболя от болестта „червен вятър". Отиде на лечение в Сливен, гдето живееше негов роден брат. Там набързо почина от тази тежко-излечима болест. За тази му съдба допринесе тревогата при мобилизирането му, неудачи през годината от неговата търговия и т.н. Може би и организмът му отслабна от употребата на алкохол, не можа да противостои.
Ето ти вече и леля ни Анастасия вдовица - едва бяха минали две години от вдовството на майка ни. Разрешението на въпроса бе, да се прибереме всички в Сливен. Една помощ ни остави само свако ни Андон, които се беше застраховал при застрахователно дружество „Балкан" в размер на 2000 лева. Като наследници на застраховката, беше определил леля ми и мен. Падаха ни се по хиляда лева. Моята част получи майка ми, като моя настойница. Благодарение на тези пари, преживя се една-две години.
Аз, обаче, пак останах в Стралджа. Сега вече в семейството на леля ни Зоица и нейният мъж - свако Димитро Шивачев. За тях описах доста в страниците, когато ме водиха на освещаване на Бургаското пристанище. Те ме приеха пак поради тия хуманни съображения спрямо семействата ни - майка ни, леля ни и ние четири деца.
В новата обстановка, пак бях на прехрана и отглеждане при тези мои роднини. Бях вече в шестнадесетата си година и ми се възлагаше по- сериозна работа. Моят свако Димитро, от време на време ме изпращаше до близки села, да придружавам две-три талиги, заплащах на селяните закупената храна и като натоварвахме житото, завръщахме се в Стралджа. Имах даже един случай, когато сам докарах една талига жито - това беше важно „кръщение" в работата. Каква беше заплатата ми? Освен че бях при роднините ми на пълна издръжка, но в края на всеки месец ми се отпущаше един чувал жито, което се смилаше на близката моторна мелница. Брашното веднага отиваше на гарата, за да отпътува за Сливен, с това се осигуряваше поне хляб на моите близки в Сливен - майка ни, децата, леля ни.
За да се очертае морала на хората от онова време, ще опиша какво се случи с леля ни Анастасия, как се отнесе с нея братът на свако ни Андон. Казваше се Димитър Царев. Той изглежда, че не е гледал със симпатия на леля ми а сега го беше яд, че тя наследява брата му, че тя и майка ми получиха две хиляди лева от застраховката. Така, решава и завежда дело за наследство от имуществото на брата си. Леля ни не се е противила на това, той спечелва делото и взема изпълнителен лист. Съдебният пристав се явява у дома, описва някаква скромна мебел и покъщнината на леля ми; едно вехто писалище-бюро и една черга от „чеиза" на леля ми. Тя и тук не обжалва, за да запази правата си. Той взема тия неща като свои дял и с това се задоволил. Това поведение на леля ни, вече подсказва, че е примирена със съдбата си, имала е нов мироглед. С една дума, станала бе „набожна"! Нейният девер, който така постъпи, също напусна този свят. Не е разбрал как трябва да се живее. Но Провидението бе определило нещо друго за две от дъщерите му! В следващите години, пак покрай леля ми се запознаха с Бялото Братство и членуваха в сливенския кръжок на Братството. Те от своя страна обичаха леля ни и я уважаваха като близък човек. Може да се каже за онази преходна епоха: „О време, о нрави!"
С написаното дотук, може да се каже, че стигнах до другата част на спомените ми. Ще добавя, че в годините 1909, 1910, 1911 и 1912, майка ми и леля ми бяха ревностни християнки - „набожни", както ги наричаше народа - посещаване на църквата беше необходимо за тях, но вече слушаха за новото, което изгряваше в света! Леля ни беше по-ентусиастка, възхищаваше се от разговорите водени от хора запознати с новите идеи; когато се върнат в дома, започва да споделя с майка ми за срещи с такива хора. И впоследствие, когато са се срещнали с души от света, но жадни за по-възвишени прояви, казваше на майка ми „Казвам ти Русо, това са готови хора!"
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...