Hristo Vatev Posted January 3, 2013 Share Posted January 3, 2013 ВЪВ ВАРНА ПРЕЗ 1926 ГОДИНА Никола Гръблев* Веднъж през лятото на 1926 г., когато отивах към осми пост, чух глас, който ми каза: „Тръгни веднага за Варна". Конят ми вървеше ходом и аз си тананиках в момента мотив от нашите песни. Щом чух гласа, веднага се стреснах, пришпорих коня и оставащите до поста три километра ги взех много бързо. Слязох от коня и викнах на войниците: — Момчета, идвах при вас за по-дълго време, но сега трябва веднага да се върна. Затова само ще се разпиша в книгата и се връщам. Войниците много ме обичаха и винаги ме очакваха с радост и нетърпение. Приказвахме за различни неща: носех им новини, те ми се оплакваха за нещо - изобщо, радваха се много, когато отивах на поста. За разлика от румънските граничари, които със страх и трепет посрещаха своите началници, понеже ги строяваха, ругаеха ги, за да си спечелят „авторитет" пред тях. Капитан Ене, например, командир на румънската гранична рота, се отнасяше така зле с войниците, че веднъж в мое присъствие взе пушката, насочи я срещу един войник и му викна: „Сега ще те застрелям!" Оня започна робски да хленчи: „Домнуле капитан!" и да се оправдава на румънски пред него... Върнах се от поста в щаба и веднага по телефона помолих началника на участъка да поиска разрешение от началника на сектора да отида във Варна, уж да си ушия нов костюм. Той ми отговори: „Няма какво да го питам, защото ми е казал за теб: „Гръблев е подивял в Делиор-мана, гледай сегиз-тогиз да ходи във Варна, в Шумен, да се среща с хора. Пущай го без да ме питаш!" Това и чаках. Веднага заповядах да впрегнат каруцата и почти без багаж тръгнах за Каспичан, за да хвана нощния влак и сутринта към 6 ч. да бъда във Варна. Така и направих. Когато минавах през площад „Мусалла" във Варна, отбих се при една будка, продавачът в която беше наш брат. — Здравей, какво правите варна-лии? — Учителя е тук - отговори ми той. — Затова нещо ме накара да дойда! — Довечера у брат Калудов Учителя ще държи беседа. Братът от будката ми посочи адреса на Калудов, след което аз отидох и се настаних във Военния клуб. Явих се при началника на сектора да му се представя и той ме посрещна с думите: *Никола Христов Гръблев - роден на 11 май 1893 г. в Габрово, артилерийски офицер, ученик на Учителя от ок. 1920 г., участва в Арбанашката комуна, завършва земния си път на 25 май 1968 г.в София (бел. състав.) — Ха така, бе, да те видя и теб между хората! Има дансинги, има курортистки. Подивя там в този Де-лиорман. Идвай си от време на време!... Вечерта отидох рано в дома на брат Калудов. Събраха се над двеста души слушатели и Учителя държа беседа. След свършването и Учителя излезе до изхода на салона и край него се струпаха много хора. Понеже съм малко познат във Варна, останах най-назад. Учителя, след като отговори на въпросите на няколко души, каза: — Я да дойде офицерът при мене! Тези, които бяха пред мене, се оттеглиха, направиха ми проход и аз отидох при Учителя. Целунах му ръка демонстративно и той ми каза: — Утре в 11 ч. ще дойдеш при мен у брат Жеков. Къде си на квартира? — Във Военния клуб - отго-ворих. Той се обърна към брат Калудов и му каза: — Ще му дадеш стаята за гости! После се обърна отново към мен: — Ще си вземеш багажа и ще дойдеш тук да се настаниш! Още вечерта платих във Военния клуб, прибрах си багажа и отидох у брат Калудов. На другия ден точно в 11 ч. отидох при Учителя. Той веднага ме прие и разговаряхме по разни въпроси, част от които записах в една тетрадка, но не знам къде е сега... Към 11.30 ч. Учителя каза: — Хайде да обядваме! Той беше на квартира у д-р Жеков. Присъстваха и сестра Милева с дъщеря си. Тя беше красива и аз често я поглеждах - нали в Делиормана не бях виждал хора. Сложиха я да седне срещу мене. Обядвахме. След обеда Учителя отиде в са-лончето и ме повика при себе си. Говорихме по разни въпроси. Дори му задавах някои въпроси само мислено, а той и на тях ми отговаряше. Стана около 4 ч. и вече чувствах, че отвън група от двадесет-тридесет души роптаят, че съм се застоял толкова дълго при Учителя. Чувствах техните мисли, че съм нахалник и да не се задържам повече. — Нищо, нищо, нека си пращат такива мисли! - каза ми внезапно Учителя. Говорехме по разни окултни въпроси - за миналото, за бъдещето. Нищо определено не ми каза, никакви задачи не ми даде и аз не можех да разбера защо ме държи вече около седем часа. В 6 ч. ми каза: — Никола, можеш вече да си отиваш! Излязох от дома на брат Жеков малко замаян и тръгнах без посока - където ме водеха краката. По едно време видях офицерските бараки, където офицерските семейства и ергените-офицери ходеха на лету-ване. Още в първата барака видях капитан Георги Пенчев от Силистра; викахме му „Компенсацията". — Ей, Компенсация, какво правиш тук? — Дойдохме тук да прекараме хубаво във Варна - ми отговори той. Наистина тук хранеха по двадесет-тридесет дни безплатно или много евтино и офицерите летуваха чудесно. Компенсацията ме запозна с приятеля си - един поручик, също ерген, и седнахме на приказки край една маса. В това време от бараката излезе едно момиче на около 22-23 години, седна на табуретка недалеч от нас и започна да ме гледа съсредоточено. Аз я поглеждах от време на време, много ми хареса. Георги я повика: — Ела - каза той, - да те запозная с един мой другар! След това тя се върна пак на табуретката, като продължаваше да ме гледа. В това време разговаряхме с Георги Компенсацията. Не минаха и десетина минути и тя каза на Георги: — Ела, нещо ще ти кажа! Влязоха в бараката и нещо разговаряха. Дочувах нейния глас, но не можех да доловя думите. Георги излезе и ми каза: — Харесала те е и, ако искаш, влез вътре при нея! — Георги, ти знаеш какви разбирания имам, тъй че и да ми се плаче за жена, няма да отида! Той отиде при нея и го чух да и казва, че не се занимавам с жени. Тя излезе и пак започна да ме гледа. Била държанка на един богат евреин, който отпътувал за Русе, а тя дошла да спи при тях - ту при единия, ту при другия. Смятам, че Учителя ми устрои тази среща, за да види дали ще издържа изпита. Прибрах се у брат Калудов, защото бяха съобщили, че сутринта в 3 ч. ще тръгнем към Ташла-тепе -една височина край Варна, където имаше останки от старо укрепление. Още в 2 ч. през нощта бях в дома на брат д-р Жеков и в 3 ч. тръгнахме. На върха заварихме други братя, дошли по-рано. Когато се появи първият лъч на изгряващото слънце, Учителя се изправи и застана като войник с устремен към слънцето поглед. След четири-пет минути излезе напред и започнахме молитвата. Присъстваха повече от двеста души и всички бяхме обърнати към изгряващото слънце. След молитвата започнахме Шестте гимнастически упражнения. По едно време от върха на могилата, където се намираше самият люнет (военно укрепление), се появиха двама стражари, насочиха пушки към братята и сестрите и извикаха: — Всички сте арестувани! Аз стоях сред лявата половина на групата, която се оказа по-близо до тях. Изтичах веднага, изправих се пред стражарите и, както бях във военна униформа на капитан, им казах: — Няма да позволя никого да арестувате! Но още в момента, когато тръгнах към тях, Учителя ми каза тихо: — Има шпиони! Щом се изправих пред стражарите, те насочиха пушките си към мене. Казах им: — Не можете да ме уплашите, гърмели са по мене три години, не се плаша от вашите пушки! Те настояваха, че всички сме арестувани. Попитах ги: — Кой ви прати? — Градоначалникът - отговориха те. — Ще дойда с вас при градоначалника и ще му кажа, че аз съм ви попречил да ги арестувате. Иначе, само ако минете през трупа ми, можете да ги арестувате, но знайте, че заради моя живот ще отидат и вашите животи! Те се позамислиха малко и най-после, като видяха, че не отстъпвам, казаха: — Добре, ще дойдете и вие с нас при градоначалника! Аз се обърнах към хората: — Братя и сестри, отивайте към шосето! Тръгнахме. През цялото време аз наблюдавах стражарите и не бях забелязал, че Учителя се беше отделил с четири души и тръгнал през лозята. Когато сметнах, че братята вече са се изтеглили, казах на стражарите да ме почакат да си взема мушамата, но щом се върнах, видях, че ги няма никакви. Помислих, че са отишли да догонят братята и хукнах в тази посока. Настигнах голямата група и попитах къде е Учителя. Някой каза, че с четирима братя поел направо по пътеката през лозята, а друг добави, че стражарите са тръгнали подир тях, водени от два попа, за да ги арестуват. Тогава разбрах защо Учителя ми каза „Има шпиони." Веднага слязох у брат д-р Жеков, взех си сабята и оттам бегом - у брат Калудов. Преоблякох се в друга куртка, отидох бързо пред кабинета на градоначалника и казах на старшия стражар, който стоеше до вратата: — Влез и кажи на градоначалника, че искам да говора с него по важна работа. След като излезе, стражарят ми каза: — Заповядайте. Влязох, ръкувах се с градоначалника, който ме покани да седна и да почакам. Седнах в един фотьойл. В това време той се обърна към една жена, която беше в кабинета, и каза: — Разбрахме се: вземете телефона и съобщете в София да ви пратят дрехи и пари! Тя, плачейки, му думаше: — Ами защо ме измъкнаха пос-ред нощ и ме интернираха? — Аз не съм виновен. Сега имам работа с капитана! Когато жената излезе, аз се понадигнах от креслото и, както стоеше зад бюрото си, размахах му показалец: — Не само Вие, но и Вашето семейство и Вашият род ще пострадате! Това дойде като гръм от ясно небе за градоначалника: — Но какво има, какво става, г-н капитан? — Защо сте пратили двама пияни стражари да арестуват г-н Дънов? — Ами, идва във Варна без да ми се обади. По-късно разбрах, че градоначалникът лъже и че две седмици преди да дойде Учителя, д-р Жеков го е уведомил, че ще бъде на квартира у него. — Ето писмо от Савов - продължи той. - Пише му „Учителю благи!" Какъв учител е, Христос ли е Дънов!? — Пък може и да е Христос, ние не знаем! В това време се почука на вратата и се показа муцуната на старшия стражар, който беше на Ташла-тепе. — Докарахме ги, г-н градоначалник! Веднага изскочих на вратата и застанах от лявата страна на Учителя. В този момент стражарят пред вратата на градоначалника извика: — Да влезе г-н Дънов! Аз тръгнах с Учителя, но пред вратата разбрах, че не трябва да влизам и останах отвън. След двадесет-тридесет секунди Учителя излезе и аз се удивих, че са приключили толкова скоро. По-къс-но от Учителя разбрах, че градоначалникът казал единствено: „Исках само да Ви видя. Извинявайте, свободен сте!" Тръгнахме заедно, но едва бяхме излезли от двора на Градоначалството и един стражар извика: — Да остане само Савов! По-късно научихме, че Савов е интерниран по етапен ред от Варна за София. А от четиримата братя, които бяха с Учителя на връщане от Ташла-тепе, научих, че стражарите се държали много грубо с Учителя, насъсквани, а може би и почерпени от поповете: когато минавали покрай къщата на д-р Жеков, Учителя помолил да влезе за момент да си вземе меката шапка, защото носеше една, плетена от лико, но стражарите не му позволили, дори един го блъснал с приклада на пушката си и го подкарали напред. За тази постъпка разказах на адютанта на началника на сектора, който беше и адютант на началника на гарнизона. Помолих го да издири кой е бил този стражар, който арестувал и блъснал Учителя, и да проследи дали до един-два месеца няма да му се случи нещо лошо - някакво нещастие или да заплати с живота си. Не се мина и месец и адютантът ми телефонира от Варна: — Глъблев, същият този стражар, който на Ташла-тепе арестувал Учителя и после го блъснал с приклада на пушката си, вчера бил пробо-ден с нож и починал веднага. Бил изпратен в с. X да пази реда на тамошния събор. Някакви се сбили, той отишъл да ги разтървава, един от тях забил ножа си в гърба му и го убил на място. — Брей, интересна работа, Гръблев - продължи по телефона адютантът. - Ти каза, че може да му се случи нещо, и виж какво стана! Аз мисля, че всичко това е станало по силата на Възмездието. Учителя не си отмъщава, а това е естествена последица от човешката постъпка: хвърляш един камък - той пада на земята. В случая Учителя може да се сравни с канара, о която се блъска една бутилка; много естествено, бутилката ще се счупи. Или когато една пеперуда лети над пламъка на свещ; много естествено е, че ще си изгори крилцата. Делото на Учителя е Божие дело и не може да се спре. На другия ден след инцидента на Ташла-тепе следобед ме срещна адютантът на началника на гарнизона. Казах му, че искам да вляза направо при началника, без да му докладва. Аз бях любимец на началника и полковникът беше издал заповед, в която имаше специален параграф за моя подучастък. По негово мнение той във всяко отношение беше пръв в целия граничен сектор, а аз - най-младият капитан, но с най-добра домакинска и строева организация. Когато отиваше при другите офицери, караше им се, ругаеше ги, а дойдеше ли при мен, не му се тръгваше. Стоеше по два-три дни, разговаряше с майка ми и и казваше: „Тук ми е много хубаво, чувствам се много добре!" А тя баница ще му направи, хубаво ядене ще му приготви. Само един ми бил кусурът - дето не искам да се оженя... Отидох пред кабинета на началника, почуках на вратата и влязох: — Здраве желая, г-н полковник! — Ех, че не можаха да те арестуват тези стражари - извика той, -че какво щяхме да правим! — Още не са се родили такива стражари, които да ме арестуват! -отговорих му аз. — Аз мислех, че Гръблев е дошъл да види свят, дошъл да се повесели, а то било, защото Дънов бил тук! Идват вчера двама журналисти от вестник „Варненска поща" и ме питат: „Станал един инцидент на Ташла-тепе с един ваш офицер, да го опишем ли?" - „Няма нищо да пишете!" Хайде, махай се! - продължи той. - Веднага да си вървиш в Делиормана! Направи скандал, вмес-то да отидеш да се веселиш. Тръгнал ми с Дънов! — Още утре заминавам, г-н полковник! — След тази случка ще те представя за уволнение. Макар да си добър офицер, си фанатизиран дъно-вист! — Много ще Ви благодаря, г-н полковник! - му отговорих аз. И действително, той ме представи за уволнение, но в това време ме преведоха в Бургас. Бях прекарал три и половина години на границата - достатъчен стаж за пограничен военен - и ме превеждат като офицер в Бургас. Знаейки, че съм представен за уволнение, аз занесох багажа си в Арбанаси, където мислех да остана, и заминах само с един куфар за Бургас, за да чакам заповедта. Чаках, чаках, но никаква заповед за уволнение не дойде. Намерих си квартира и започнах работа. След една година, когато бях в София, отидох във Военното министерство и попитах защо не съм уволнен, след като полковник Пантоф-чиев ме е представил за уволнение като дъновист. Отговориха ми, че министърът на войната, генерал Вълков, поискал да му се докладва какъв съм като офицер, а не, че съм дъновист. Полковник Пантофчиев най-честно и добросъвестно описал каква е моята служба и подчертал, че съм отличен като офицер, че е издал заповед, в която е посочил, че моят подучастък е пръв от всичките девет подучастъка, че във всяко отношение съм добър, но съм фа-натизиран дъновист. Върху това му писмо министър генерал Вълков сложил резолюция: „Такива офицери са необходими за армията!" Преписката била отнесена „към дело" и никаква заповед за уволнение не последвала. Десет-петнадесет години след случката на Ташла-тепе научих чрез братя и сестри от Варна, че градоначалникът попаднал в затвора, а дъщерята, синът и брат му нещо пострадали. Сбъднало се беше това, което му казах: че не само той, но и цялото му семейство ще пострада. Един-два дни след инцидента Учителя си тръгнал за София, но на гара Шумен го свалили от влака и го отвели в града. Там някои братя и сестри се застъпили и на другия ден заминал за София... Доколкото можах по вътрешен път да разбера, Учителя е бил тогава във Варна със специална мисия, свързана с насочване на някои космически енергии върху България и върху цялото човечество. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Create an account or sign in to comment
You need to be a member in order to leave a comment
Create an account
Sign up for a new account in our community. It's easy!
Register a new accountSign in
Already have an account? Sign in here.
Sign In Now