Jump to content
Ани

8. ПОСТРОЯВАНЕ НА ИЗГРЕВА

Recommended Posts

8. ПОСТРОЯВАНЕ НА ИЗГРЕВА

В ул. „Опълченска" N 66, както обикновено наричаха жилището на Учителя, имаше дворче, където заварихме и други наши братя и сестри, дошли при разни случаи при Него. Учителят беше излязъл на дворчето. Там се видях с Него, но тъй като бях едно мълчаливо и стеснително момче, не говорихме нищо. Поседях малко там. На излизане се изненадах от обстоятелството, че тази къща на ул. „Опълченска" N 66, под един общ покрив приютява две напълно симетрични жилища, от сутерен и етаж, жилища „близнаци", както ги наричат. В едното от тях живееше Учителя, заедно със своите хазаи, наши съмишленици, които бяха го поканили да живее у тях, а в другата както разбрах, живееше Георги Димитров, водачът на комунистите в България. Случайност? Интересно съвпадение, за което дълго след това мислех. Учителят е казвал: „Случайности в Природата няма, те са закон от един друг свят."
Така започна новата ера в моя живот.
Второто нещо беше „ИЗГРЕВА". Когато за първи път чух тази дума, почувствувах голямата топлота, с която приятелите я произнасят. В ранно, чудно хубаво, ясно утро, тръгнахме през Орловия мост, по алеите покрай обсерваторията, къпалнята, която има сега близо до нея, тогава я нямаше. Минавахме по тесни, пълни с очарования и романтика пътеки, след това покрай разсадника и отново по пътечка, било всред борова, било всред широколистна млада гора. Накрая се озовахме в една чудно красива поляна. Тази разкошна поляна от около десет декара, намираща се на най-високата точка на Софийското поле, заобиколена от север, запад и отчасти от изток с млада борова горичка. Тя ми се видя като кът от Райската градина. На юг към Витоша се разкриваше величествена панорама, от леко нагънатото потънало в зеленина, на нивите, ливадите и зеленчуковите градини, Софийско поле. А в дъното на тази омайваща гледка се издигаше с чудния си релеф величествена Витоша. По-късно, когато пролетта дойде и времето се затопли, чистия въздух, напоен с аромата на младата борова гора, полските и горски цветя, топлите галещи лъчи на слънцето, приятната свежест и зеленина, всичко това създаваше от „Изгрева" усета, че наистина човек се намира в някакъв кът от Райската градина.
Всички братя и сестри, биха се намерили в затруднение да изкажат своето възхищение от впечатлението, което са имали при своето посещение на Изгрева.
Ето как описва брат Методи Константинов своето първо отиване на „Изгрева".*: „В 1922 година през месец март, отидох при Учителя в пределно скромната му квартира, жилище на улица „Опълченска" N 66. След приятни и полезни разговори, които имах беше станало късно и Той ме покани да нощувам там. На сутринта, в ранни зори, тръгнахме заедно. Пресякохме града и се насочихме към зеленеещата се в далечината борова гора. Когато стигнахме до нея тръгнахме по хубави и живописни пътечки минаващи през млада горичка, където за първи път минавах. Славеите разнасяха своята чудна песен, въздухът беше така чист и ароматен от горски и полски цветя, аромат на борова смола. Гърдите дишаха свободно, мисълта се извисяваше високо над прозаичното всекидневие. Учителят бавно пристъпваше, мълчалив и сериозен. Най- после пристигнахме на една чудно красива поляна, обсипана с утринните росни капки, които блестяха като брилянти, разхвърляни от щедрата ръка на природата, безкрайна по своето богатство, върху зеления килим на свежата трева. Поспряхме се за малко и Учителят ми каза: „Тук е мястото, където всяка сутрин посрещаме изгрева на слънцето". На поляната вече имаше много мъже и жени, които помежду си се наричаха братя и сестри. "
В заключителното си Слово през този ден Учителят казал: „Наближава първият ден на пролетта, пригответе се да го посрещнем, защото Той ще внесе във вас, онзи жизнен ток, които е необходим, не само за вашите тела, но и за вашите умове, сърца и души. Всяга година пролетта носи нещо ново, нещо неизказано дотогава. Животът е във възходящ и непрекъснат процес."
През това посещение в Методи Константинов, тогава млад, пълен с живот и енергия, се заражда идеята, да си построи тук палатка и да остане да живее там. Тъй като преди това в разговора Учителят му е казал, да остане в София, за да се запише като студент по философия. Наистина след три дена, в първия ден на пролетта - 22 март, както отбелязва той, кацнала една бяла палатка на „Изгрева". Тази палатка е била подарена от италианеца Бертоли, вече наш съмишленик, на братството. В тази палатка Методи е останал да живее до месец ноември, когато силна буря през една нощ му разкъсва палатката. На сутринта отива на ул. „Опълченска" N 66 и Учителят го прибира там. След два-три дена прекарани там Методи се настанява в дома на наши съмишленици. При този случаи Учителят му казал: „Досега изучаваше законите на светлината, а сега ще слезнеш да учиш законите на тъмнината".*
За посрещане първият пролетен ден на 22 март 1922 година Методи отбелязва: „В ранната утрин при първите блясъци на зората, мълчаливо с тихи стъпки, пристигаха братя и сестри. Те идваха на вълни от спящия град. Наредени в полукръг, чакаха със затаен дъх странната осанка на Учителя. Не след дълго пристигна и Той, наметнат с пелерина, застана в центъра на полукръга. Небето беше ясно като кристал, утринният хлад действуваше ободрително. Този ден, първият ден на пролетта, всяка година се очакваше с неизразимо ожидание, с най-голяма радост и внимание, като се прекарваше с подобаваща тържественост, като най-голям наш празник. В момента на първите лъчи на изгряващото слънце се чу тих напевен шепот на молитвите, излизащи от устата на братята и сестрите. Изгревът на слънцето беше величествен. След молитвите се изпя песента „Изгрей, изгрей ти мое слънце". След това чухме Неговата беседа. Тихите му Слова се разнесоха наоколо като шепот на дълбоко шумящи води. Словата му разкриваха за душите все нови и нови истини, ценни правила и методи, за един нов и красив живот. След беседата всички изпълнени с надежди и упования, тръгнаха обратно към равнините."
Особена и приятна, и с неземна красота беше гледката от „Изгрева" към Витоша, сутрин, когато слънцето изгряваше и вечер при залеза. Косите слънчеви лъчи, някак особено се плъзгаха по гънките на планината и леките възвишения пред нас. като създаваха чудна феерия от приятно преливащи се багри в тъмни и по-светли тонове. Тишината и спокойствието нарушавано само от звънките тонове на пойните птички, допълваха красотата му. Градът със своите пушеци, изпарения и миризми, беше далеч. Хора почти не се мяркаха наоколо. Този чуден кът, стана постоянен обект на разходките ми, когато бях свободен.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×