46. БАГАЖИТЕ, КОНЕТЕ И СВОБОДНИТЕ МИ РЪЦЕ

[Ани]

46. БАГАЖИТЕ, КОНЕТЕ И СВОБОДНИТЕ МИ РЪЦЕ

За отиването ни на Седемте Рилски езера, за което нещо по- нататък ще се каже, отначало минавахме през Сепарева баня и хижа „Скакавица". Точно под хижата има баир много стръмен, по който до хижата почти нямаше пътека, само някакви следи от такава. Това място беше най-трудното за конете, натоварени с багажите. Натоварените коне на малка дистанция вървяха пред нас, една не голяма група, в която беше и Учителя, братя, сестри и аз. Някои от сестрите си носеха малко ръчен багаж. Моите ръце, бяха свободни, нищо не носех в тях. От добро чувство, няколко пъти посягах да поема ръчния багаж на някоя сестра, но Учителят така ще направи, че аз не успявах. Това ме изненадваше, не можах да си го обясня, но го приех и повече не правих опит. Като стигнахме точно до този баир и конете почнаха да го изкачват, те не можеха да вървят другояче, освен с един лек скок с предните си крака. При този скок, обемистият багаж,, вързан на самарите се залюляваше и заедно със самарите падаше. Янко, нашият опитен коняр, го нямаше и беше изпратил двама свои роднини, да изкарат с конете багажите. Те уж опитни, но в случая, не бяха имали опита и умението в пренасяне на багажи от такъв характер, обемист, „авале". Конете един по един събаряха багажите със самарите и плахо се озъртаха, готови да се подплашат. Стигна се до тревожно положение. Аз бях най-близо до конете и разбрах причината за тези провали. Тя беше в това, че долните колани на самарите не бяха добре притегнати, бяха хлабави. Конярите почнаха да ругаят конете. Аз изтичах до тях и им казах: „Спрете конете, те не са виновни, вие сте виновни. Да се затегнат долните колани на самарите!" им наредих аз. Спряхме всички коне. Тези, които бяха съборили багажите, най-напред претоварихме отново, като здраво притегнахме, тези долни колани на самарите. Такова притягане направихме и на останалите коне. Така реорганизирани, те тръгнаха отново, но никакво произшествие не стана повече. Те изнесоха багажите догоре леко и без каквито и да било неприятности. Горе пред хижата беше Учителят, погледна ме и по леката му усмивка разбрах: „Видя ли, защо трябваше да ти бъдат ръцете свободни!" Оттам до бивака на второто езеро, аз бях неотлъчно до конския керван. Стигнахме там благополучно без произшествия.

Така през цялото време Учителят правеше да ми бъдат свободни ръцете. Този керван беше на десет коня. Ние тръгвахме от Сепарева баня нагоре през Паничище и по една едва видима пътека до хижа „Скакавица".

А от София до Сепарева баня пътувахме с камиони или с рейсове. А първият път, когато отидохме, пътувахме с влака от София до Дупница. Багажа го натоварихме и го таксувахме, като багаж, стигнахме, разтоварихме го, наехме камион да го закара до Сепарева баня, а хората тръгваха пеш след нас. В Сепарева баня се разтичвахме да търсим магарета и коне, да пренасят багажа срещу заплащане. По-късно се намери този Янко, който имаше десет коня, който се занимаваше с прекарване на дърва от горите.

По-късно Славчо Печеников проучи и друг път - през Самоков, Говедарци, Гюлечица до хижа „Вада" стигаха камионите с багажите. Там на хижа „Вада" ни чакаха вече конете на Янко, изкачваха багажа до „Седемте езера".

А причината за прехвърлянето бе следната. Една година сме стоварили багажа си от камионите, търсим коне от Сепарева баня, а те се бяха уговорили да ни искат двойно за превоз от предходната година. Казахме на Учителя. Той бе ядосан и каза: „Платете им, но друга година ние оттук няма да минем". Затова бе потърсен друг път през Говедарци. А Янко бе много хубав човек, с изработено правилно лице и се отличаваше от своите роднини. Приехме го като брат, а той ни считаше за братя.