Jump to content

96. ПОСЛЕДНИТЕ ЗЕМНИ ДНИ С УЧИТЕЛЯ


Recommended Posts

96. ПОСЛЕДНИТЕ ЗЕМНИ ДНИ С УЧИТЕЛЯ

След 9 септември 1944 г., приятелите, които бяха из провинцията и в Мърчаево започнаха да се завръщат по домовете си. Учителят остана в Мърчаево, както през септември, така и през октомври и към края на този месец, се завръща на Изгрева.
Пак бляскват лампите в ранните утринни часове - отбелязва брат Жечо Панайотов. Школата се поднови. Учителят започна наново лекциите
*Беседите на Учителя по време на последния събор на хижа „Еделвайс" и „Брокс" са публикувани в „Заветът на любовта" - I, II, III том от 1945 г, а по оригинал през 1999 г. с ISBN 954-9589-45-5. в сряда, петък, както и утринните слова в неделя сутрин и неделните беседи в десет часа. Наглед имахме някакво затишие. Всички спокойно се нагласяваха към настъпилите по-други условия на живота. Само Учителят е знаел какво предстои. Защото едва, когато си замина, онези пред които беше казал по нещо още в Мърчаево, започнаха да си спомнят казаното.
Политическият живот в страната ни следваше своето развитие, на един мълчалив и преднамерен план - към ликвидиране на миналото и всичко друго, което е извън партията и партийните директиви на комунистите.
Октомври и ноември бяха използувани за създаване на подходяща атмосфера, в която да се разгледат, създадените дела в тъй нареченият „Народен съд". Да се осъдят виновниците от миналия режим. Арестуван беше и Любомир Лулчев, обвинен като съветник на цар Борис.
Учителят през това време, говори беседите и лекциите отпечатани в третия том: „Завета на Любовта". Но явно се забелязваше неговото телесно отслабване, нямаше апетит, не се хранеше добре. Явни признаци на бързо идваща отпадналост бяха на лице. Въпреки това състояние, Той направи няколко екскурзии до онези любими места свързани с делото Му. През тези ескурзии, както отбелязва Борис Николов, който всякога го е съпровождал, Учителят често спирал, стоял по няколко минути и с усилия на волята си продължавал пътя*. Понякога си слагал ръката на сърцето. Явни бяха признаците на отпадналост и голямо изтощение и все пак намери сили да посети тези за Него и на нас любими места, навярно за да си вземе сбогом с тях. Около това време - продължава Борис - бяхме отишли за малко с моята другарка Мария Тодорова в провинцията. Като се върнахме Учителят беше наредил да отида при Него. Отидох веднага, беше вече доста отпаднал, но ми каза: „Може ли да отидем до Мусала?" - „Разбира се може", отговорил Борис. Учителят посочва няколко души, които да поканим, не искаше голяма група. По онова време имаше и можеше да се наемат само частни коли, но трябваше разрешение за бензин, а това ставаше трудно. Трябваше да има сериозни и оправдателни причини за разхода му. Какви причини да посочи Борис? Притиснат от необходимостта и наредбата, той казал не дотам вярната причина. Получава разрешение и се връща на Изгрева доволен, за да каже; че всичко е уредено. Но още преди да почне, Учителят го погледнал строго и му казал: „Аз на кола, получена с лъжа не се качвам". С наведена глава и засрамен Борис се връща при милиционерския началник, който давал разрешенията и му казал точната истина, че Учителят Петър Дънов иска да отиде с кола до Чам кория. Началникът без възражения разрешил. Така уредено ние тръгнахме с леките коли до Чам кория, оттам нагоре пешком, с багажите на гръб, нямаше коне, които да наемем, нито магарета даже. Бавно с много спирания и почивки стигнахме до хижата. На другия ден по същият начин до върха. След като се върнахме оттам, прощална екскурзия направихме и до Черни връх, Витошкият първенец. След тези екскурзии Учителят все повече и повече отпадаше.
През месец декември, отбелязва Жечо Панайотов, двама с другарката ми го посетихме. Прие ни любезно както винаги, имахме кратък разговор. Видяхме, че действително е отслабнал. На следният ден Му приготвихме и занесохме закуска, трахана, каквато още през есента сами си бяхме приготвили. Учителят обичаше трахана. Впоследствие разбрахме, че Той от тази закуска, въобще не е вкусил, както е ставало с всичко, което братята и сестрите са му донасяли. Тревогата, около здравето и положението на Учителя растеше с всеки изминат час. Ние посещавахме салона редовно, в дните когато имаше лекции и беседи. Последният път Учителят говори на 20 декември, но беше толкова слаб... Чудно, как толкова изнемощял, говореше онези ценни мисли записани в беседата: „Последното слово" - том трети от „Завета на Любовта".
Онези, които бяха най-близко около Учителя, прибягнаха до всички възможности, за да му помогнат и внесат известно облекчение в положението му. Повикаха наши приятели лекари, братя и сестри, повикаха и външни лекари за да го прегледат. Те се произнесоха, че Учителя страда от пневмония, а други - че от сърце. Положението на Учителя беше някак сложно, усилено казват онези, които бяха около Него. Той ту полягваше на кушетката, ту сядаше на канапето, ту се разхождаше из стаята за малко. Виждаше се, че му е много тежко. През една от последните нощи, както беше Той полегнал имаше вид, че не ще може да стане вече, изведнъж скочи, изправи се всред стаята, с целият си ръст, лицето Му, като че ли грееше, вдигна ръката си, като че ли да благослови и каза със силен глас: „ЕДНО Е ВАЖНО, ЛЮБОВ КЪМ БОГА - това е всичко, това е всичко!" След това огъня, като че ли угасна и Той си легна. Този е завета, който ни остави[1]. Това е златният ключ, който отваря всички врати. При друга една пак от последните Му нощи Той каза:
„Обичайте всичко, което аз обичам и на което Аз се радвам. Служете на всичко, на което Аз служа. Любете всичко, което Аз любя. Азотивам за вашето добро и за доброто на България. Не смущавайте Духът Ми, радвайте се и се веселете за Мене. Не се обличайте в други форми, освен в която съм ви облякъл. Времето е кратко, будни бъдете и не се отчайвайте. Всичко ще тръгне с по-голяма ревност. Моето дело не е само тук, то ще продължи и горе, верни бъдете на призванието си. Мир ви давам на всички и го приемете. Една малка работа се свърши!"[2]
Така отлиташе един велик живот, живот отдаден в служба на БОГА, в служба и помощ на всяка жива форма, стремяща се към светлината.
Явихме се и на 27 декември, сряда, ден на Общия клас. Но само изслушахме прочетената беседа. При разотиването ни, минахме край прозореца на приемната Му. Завесите бяха вдигнати и ние хвърлихме по един поглед, към лежащият ни Учител. Това ни беше последното СБОГОМ С НЕГО. Малко след това, като чудовищен подземен тътнеж, се разнесе шепота: „Учителя почина".***
Сутринта аз съм легнал в стаята си. Сънувам ли или беше видение, не знам, но просто виждам, че идва при мене Учителят и ми казва: „Николай, няма смисъл"! Учителят бе официално облечен и след това с енергични стъпки отива към един мост. А моста представлява една греда над една вада с вода. На моста са двама човека, един по-висок, който е отпред и един по-нисък, колкото е ръста на Учителя. Високият човек му подава ръка, Учителят енергично стъпва на гредата, която в случая е мостчето и отминава нататък. Това видях и го запомних. После го проверих. Беше същото събитие, което се случи. Учителят почина!
Старшите братя: Тодор Стоименов, Боян Боев и други приятели, уведомиха с телеграми Братските кръжоци в провинцията, за станалото събитие. За погребението беше определена датата 31 декември. Малка отсрочка за да могат да дойдат в София, желаещите братя и сестри от провинцията. Същият ден, 27 декември, тялото на Учителя облечено в бял костюм, грижливо подредено, бе поставено в салона, където Той беше държал беседите си.
Непрестанно прииждаха и престояваха там братя и сестри от Изгрева, София и тези, които идваха от провинцията, за да Го видят за последен път, Който на всеки от тях беше помагал със съвети за лекувания и уреждане на трудни моменти в живота им. Дойде 31 декември, всичко беше приготвено за погребението. Всеки влак довеждаше в София, братя и сестри от разни градове и села. Кой, кога научил, било от телеграма или от среща с приятели, вземаше влака и пристигаше за да се сбогува. През своят живот на Изгрева Учителят, обичаше често да си почива на една пейка, която бяхме поставили под една малка лоза разперила своите клонки на лек чардак на съседно до Изгревската поляна място. Там именно старшите братя определиха за място, да се погребе тялото на Учителя. Два дена преди да стане погребението природата ознаменува това събитие, като постла Земята с бяла снежна покривка. Наваля пухкав, чист сняг на дебелина 15-20 сантиметра. В деня на погребението небето се изчисти, беше тихо, показа се и слънцето. Ковчегът с тялото бе изнесено навън, образува се процесия от братя и сестри и тръгнахме да обиколим местата, където Учителят се е движил. Минахме покрай приемната, към чешмата със Зодиака, навлязохме в поляната, където играехме гимнастическите упражнения и Паневритмията. Така стигнахме до мястото. Ковчегът бе сложен и като пристигнаха всички братя и сестри, се пристъпи към изпълнението на определената програма: песни, молитви, съзерцание. Без други церемонии и прощавания, ковчега бе похлупен с капака и внимателно спуснат - погребението бе извършено.
Разрешението погребението на Учителя, да стане не в градските гробища, а в района на Изгрева, каквото бе желанието на всички ни, беше една сериозна задача на старейшините от Братството. Въпросът сериозно се обсъди и се стигна до заключението, че е добре да се поиска съдействието на Георги Димитров, който по това време беше още в Москва. Разчиташе се на неговото близко познанство с Учителя още от времето, когато са били непосредствени съседи на улица „Опълченска" N 66. Още повече, че Учителят го беше спасил, от едно преследване на полицията през бурните времена на миналия режим. Братята решават да се подаде телеграма от името на д-р Иван Жеков, наш брат, което нещо той веднага е направил. Отговорът на Георги Димитров за съгласието му, Учителя да бъде погребан на Изгрева, дойде навреме и министерството на вътрешните работи изпрати писмено разрешение. Оригиналът на това разрешение е останал у Никола Антов, който по това време беше председател на Отечествено-фронтовският комитет в квартала. За получаването на това разрешение навреме има един интересен, едва ли не мистичен, елемент: Съдействие от Невидимия Свят, нещо като малко чудо. Телеграфистът, който бил дежурен и предал телеграмата за Москва разказва: „Телеграфните връзки по това време за там не бяха много удобни. Приема се и се предава само определени минути. След това Москва спира и когато след време се наложи, пак повикват София, приема и предава. В такова едно предаване, продължава разказа си телеграфиста, тъкмо предадох телеграмата за Георги Димитров и Москва прекрати приемането. Свърши се дежурството ми и си отидох. Бях забравил за тази телеграма. Но в една от близките ми следващи смени, пак приемам от Москва. Това продължи в обичайните минути, през което време се предава телеграмата от Георги Димитров до Министерския съвет, да се разреши погребението на Учителя Петър Дънов на братско място в Изгрева. Веднага след тази телеграма Москва прекрати работата с нас, с България. Изненадах се продължи телеграфиста, как така стана, че приемането и предаването Москва извърши в крайното време. Зарадвах се и аз, че се получи благоприятен отговор".[3]
„Останахме сираци" - отбелязва един брат. Задачата на братята старейшини на първо време беше, да укрепят надеждата у всички нас, да оформят реда, по който ние ще се подвизаваме за в бъдеще. Това те извършиха в събранията си през следващите три дни. Място за тези събрания беше определено домът на брат Жечо Панайотов на Изгрева. На първо събрание, присъствуваха ръководителите на братските кръжоци в страната, като от по-големите кръжоци в страната по един или по двама помощници на ръководителите. Събранията бяха „при закрити врата", както се казва. На тях не присъствуваха други братя и сестри".
 
---------------------
[1]Виж „Изгревът", том II, стр. 323.
 
[2]Виж „Изгревът", том I, стр. 316-322.
 
[3]Виж „Изгревът", том I, стр. 480-482.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...