16. ЧЕРНИ СЛЪНЦА

[Ани]

16. ЧЕРНИ СЛЪНЦА

Този път се спряхме, на онези ярки, трепкащи светила по небесната сфера - звездите, които и с най-силният телескоп, поради своята грамадна отдалеченост се виждат само като светли кръгчета. Те са Слънца, като нашето слънце. Небесни тела, които дават и само дават, светлина и потоци сили, които носят живота. Около тях, както и около нашето Слънце, повече от сигурно е, че има планети, които получават и използуват тези дарове, с което да се оправдае тяхната дейност. И наистина благодарение на прецизността на новите фотографски методи, може да бъде установено през 1943 г. присъствието на тъмни спътници, планети, около сравнително близки звезди. В една от тях, бе открита планета с маса 16 пъти по-голяма от масата на Юпитер. Открити бяха и друго по-малки планети. Астрономите са си направили труда, като са изчислили, че ако имаме един наблюдател, който би се намирал върху най-близката до нас звезда Praxima Centaurus то той не би могъл да види Юпитер и с най-силните телескопи, с които сега разполагаме на Земята. Така само с помощта на фотографията се потвърждава напълно приемливото твърдение, че и около другите звезди - Слънца има планети макар, че това още чрез непосредствено наблюдение да не сме могли да видим. Отправяйки поглед именно към този звезден мир Учителят казваше: „В небесното пространство виждате тези Слънца, но там колкото светли Слънца има, толкова и тъмни слънца има. Тези тъмни Слънца в мировото пространство са тела, които нито дават светлина, нито отразяват такава, когато върху тях падне светлина. Планетите, кометите и някои от мъглявините, отразяват част от светлината, която пада върху тях, благодарение на което ние можем да ги видим". За такива, тъмни небесни тела, ние не само, че не бяхме слушали, но и не можехме да имаме представа за такава възможност. Върху това казано от Учителя често мислех, то остана така някак, като нещо далечно, отдалечено без възможност за неговото реално съществуване.

Минаха годините, науката и техниката направиха своя грамаден успех. Явиха се изкуствените спътници, които донесоха нови сведения за света, който ни заобикаля и за звездният мир. Отбеляза се, че един от тези спътници е донесъл голяма изненада. Открито е небесно тяло, в съзвездието „Центавър", което нито свети, нито отразява светлината. То обаче излъчва лъчи от рентгеновият спектър. Тези лъчи не могат да се долавят от нашето зрение.

Известно е, че човешкото око, възприема само много малък дял от вълнообразните движения, които изпълват пространството. Всъщност, не някакво движение, вибриране на еднородна среда, а са частици от специално състояние на веществото, както приема известният френски физик Луи Деброил, които хем са вещество, хем вибрират. Тези частици се движат с грамадна скорост, носят могъща енергия и вибрират. Когато дължината на вълната им е 8 милионни части от милиметъра, тогава нашето око ги долавя, като червена светлина, когато те пък вибрират с дължина на вълната от 4 милионни части от милиметъра, тогава нашето око ги долавя като виолетови тонове. Между тези две граници се намират вибриращите частици, които ние долавяме като оранжево, жълто, зелено, сиво и синьо. Оттук ние виждаме, колко е тясна границата на възможностите, за възприемане на вибрации, от най-съвършеният човешки орган окото. Тези частици, които излъчват по-дълги и по-къси от тях вълни, не се долавят от нашето зрение. Зад виолетовият цвят, идват вибрациите с още по-къси вълни, тези на ултравиолетовите и чак след тях следват рентгеновите. Такива частици, с дължината на вълната от рентгеновият спектър е излъчвало това невидимо за нас небесно тяло. Тези тела учените решават да ги нарекат „Черни дупки". Дупка е ограничено празно пространство, в което няма нищо, а нищото не може да дава нещо. Следователно там има нещо, което Учителят нарече „Черни Слънца". То пулсира, излъчва частици и то такива, които носят грамадна енергия. Защото е установено от физиката, че колкото дължината на вълната е по-къса, толкова и силата, която те носят е по-голяма. Тези черни слънца имат грамадно по своята сила гравитационно поле, което привлича и поглъща всичко, каквото им попадне в своя път и светлината и живота, които светлите слънца дават. Една могъща обсебваща сила имат те. Тази обсебваща сила е изразена и в човека и носи името „Егоизъм".

За съществуването на тъмни тела в мировото пространство отбелязва в 1962 г. аржентинският астроном Харолд Шепли. Той приема, че в необятното мирово пространство около нас има тъмни масивни тела в размер поне десет пъти по-големи от Юпитер, които тела не принадлежат към никоя Слънчева система и не обикалят около никакво Слънце. Те се движат по свои, неизвестни и непознати за нас пътища из „Мировият пустош", както той се изразява и ги нарича „Тъмни самостоятелни планети".

Ние трябва да приемем, че в природата нищо не е без смисъл и цел. Виждаме, че светлите слънца дават, подхранват живота с изтичащите от тях тъй наречени потоци от елементарни частици, които те непрекъснато излъчват. Каква е обаче задачата на тези тъмни слънца? Каква им е службата във Вселената? В това отношение път към отговор на този въпрос, може да ни даде казаното от Учителя: „Злото е първичната енергия, тя създава материалните светове, видимите форми, а доброто, вторичната сила ги организирва и облагородява". В подкрепа на това, ето и една старинна поема за сътворението на света, изнесена в символична форма. Тя е написана на седем плочки, някога в дълбока древност. Тези плочки написани хилядолетия преди нашата ера са намерени при разкопките на древният Вавилон. Успешно разчетени, там се казва: „В началото на създаването на света, се намирало една тъмна хаотична материя, която се е наричала „Тиамат". Боговете гледайки тази неустроена, пуста и безжизнена среда решават да създадат в нея един правилно устроен и носещ живот свят. Тиамат е чудовищен дракон със седем глави. Пламнал от възбуда, разбирайки решението на Боговете, този дракон им отворил война, като с ръмжене и пухтене се готви за люта битка. Всички Богове трепват от страх, се казва по-нататък в поемата. Само Мардук, Богът на Светлината се решава на борба. С това негово решение Боговете му признават правото на първенство. Мардук, простира грамадна мрежа на Изток, Запад, Север и Юг, за да не може нито една частица от тази тъмнота да се промъкне. Тогава той величав, пълен със сила и могъщество сяда в своята бляскава и добре въоръжена колесница впрегната с четири огнени коня, изпратен от възхитителните погледи на Боговете, се спуща със стихиен устрем срещу чудовището. Див смъртоносен рев се изтръгва от седемте зинали до крайни предели уста на чудовището. Но преди още те да се затворят за да сдъвчат Мардук той хвърля в тях копията на светлината и успява да внесе живот в смъртта и светлина в мрака". „И светлината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе", казва по-късно, ученика на Христа Йоан.

Тази поема, написана в тъй отдавнашни времена, от хора с дълбоко прозрение за света, който ни заобикаля, ясно ни посочва съществуването на един свят, нещо съвсем различно от това, което ние виждаме и отчасти познаваме. Слънцата, които светят, са светове, извори на живота. Планетите са светове на живота и смъртта, а ето и черните слънца - светове на смъртта, покоя, светове на крайното вцепенение, светове, които ограничават и определят формите, в които ще се влее светлината, живота. И наистина, всяко тяло пред нас не е ли форма, изпълнена с елементарни частици, които сега учените наричат, електрони, протони, мезони и ред други подобни имена. Те не са нищо друго, освен светлина, сила, движение - Бог Мардук.

Гледайки звездния мир в тихата топла лятна вечер, един по- пробуден човек, не може да не изпита едно благоговение, едно смирение, пред тази величава и импозантна гледка и да се запита къде е началото и как е произлязло това?

Учителят казваше: „Земята е създадена от една клетка". Наистина, едно по-внимателно проучване, на всичко което ни заобикаля ще ни убеди по един безспорен начин, че в природата има закони, които са валидни, както за най-малкото, така и за най-голямото. Така например като почнем от кристалите, които са в ръцете ни и стигнем до гигантските Слънца във Вселената, трепкащи над главите нито в нас не може да не се промъкне мисълта, че каквото е началото на един кристал, както той се е образувал, такова е и началото, и по същият начин е ставало всяко небесно тяло.

Всички небесни тела са кристали, образувани по същия начин, по който са образувани и кристалите пред нас. Как? Там е работата, че учените все още не са разбрали, не знаят как се образува един кристал. Как започва той и с какво започва? Когато това разбере човешкият род, повече от сигурно е, че ще му стане ясно създаването на небесните тела. Всичко това е плод на сила, но смешно е да делим силата на естествена и свръхестествена, защото ние все още не знаем какво нещо е Сила. Силата е все още нещо, необятно, могъщо, разумно, изпълнено с грижа. Един път създаден кристала, ние вече можем да наблюдаваме и да разберем как той расте.