Jump to content
Ани

I. ПЪТ СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО НА ЖИВОТА

Recommended Posts

I. ПЪТ СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО НА ЖИВОТА

Казвам се Тодорица Панталеева Карастоянова и съм родена на 7 март 1901 г. в София.
Баща ми се казваше Панталей Карастоянов, роден в гр. Свищов. Майка ми се казваше Екатерина Николова Илиева, родена в гр. Дупница. Баща ми беше счетоводител, а майка ми бе домакиня. Той е дошъл в София много рано, живял е тук. Бил е сираче и е бил принуден да печели сам. Дядо ми, баща на майка е работил в пощите и той идва в София. Ние бяхме три деца, аз, сестра ми Анастасия - родена 1905 г. и брат ми Борис, роден 1903 г. Детските ни години минаха в София. Всички завършихме музикалното училище. Подтикът дойде от мен. Майка ми пееше много хубаво, много чисто. Приспиваше ни с песен.
Аз бях в гимназията до VII клас и оттам постъпих в музикалното училище, специалност Пеене и Пиано. Беше четири години обучението. Завърших към 16-17 годишна и постъпих в операта, понеже трябваше да се прехранвам сама.
Отначало ходих в православната църква, после се прехвърлих в католическата църква, после в протестантската. На бърза ръка преминах навсякъде. Преминах и през теософския курс на Софрони Ников. Това беше вътрешен подтик. Търсех подред нещо, което ми трябваше, но не го намирах никъде.
Един ден тръгнах тук-там та отидох на ул. „Опълченска" N 66. Чукам на вратата, предната врата, отидох при Учителя и Той ми говори, говори. Толкова много ми говори, но всичко съм забравила. Впоследствие узнах, че така не се влиза при Него, че трябвало да се предупреди. Бях към 16-17 годишна, след като преминах всички църкви отидох при Него. Беше много мил и много ми говори. Задържа ме в приземния етаж на обед. Каза ми кога ще има беседа и аз започнах да ги посещавам отвън в двора. Учителят седеше до прозореца, а ние в двора стоим прави и слушахме. Няма зиме, няма лете - а само стоим и слушаме. В стаичката имаше много малко хора насядали на пейка. В неделя беседата беше от 10 часа сутринта.
После ходихме в салона на Маркова, пак да слушаме Учителя. Аз при нея учих френски език. Тя беше белгийка омъжена за българин.
Иван Радославов, мой учител по история беше дал мястото си за салона на ул. „Оборище" N14. Синът му не беше добре с нервите, а дъщеря му Люба беше епилептичка. Имаше и една учителка по география Мата Ковачева, тя също ми правеше впечатление.
Така минаха години, влезнах в школата. Веднъж бяхме се събрали около Учителя и го разпитвахме за преражданията. Всеки се интересуваше кой какъв е бил в миналото, за разни величия и царе. Аз през цялото време мълчах. Учителят добави: „А Теодора е била амазонка". Когато бях ученичка, един от компанията ме покани да яздим коне. А тогава това беше удоволствие за аристократи. Отидох и яхнах коня, препусках го като опитен яздач. Никога преди това не бях се качвала на кон. Всички ахнаха. И на мен ми беше много интересно. После, когато Учителят ми го каза, че съм била амазонка ми стана ясно, защо изведнъж станах опитен яздач. А това беше се случило да ми се докаже наистина, че съм била амазонка. Но нищо не можех да си спомня за онази епоха. Завесата е спусната и забравата е пълна в съзнанието ми.
Постъпих като хористка в операта, връщах се късно у дома. Учителят беше казал да не се вечеря след залез слънце. И аз Го попитах, какво да вечерям. А Той ми каза вечерно време да пия прясно мляко, след като се върна от операта. Така и правех.
Един ден, беше слънчев ден, бяхме на Изгрева. Учителят се разхожда по полянката, а до Него е Стоянка Илиева. И аз отидох при тях. Тогава Учителят каза: „Стоянка, стои, а Дора - дарява". А Стоянка, като чу това, като тропна с един крак. Не беше съгласна. Една беше Стоянка, друга нямаше като нея.
Омъжих се през 1937 г. за Николай Дойнов. Значи бях омъжена и пътувахме за Рила с колата. Пристигаме някъде над с. Говедарци. Беше придошла реката и наложи се да слизаме всички от камиона. И таман се каня да слизам. А Той - Учителят ми каза да остана в колата, заедно с него и шофьора. А през целия път се питах, как да го попитам дали съм бременна. И тогава разбрах, че това беше неговия отговор, че съм бременна.
След като стигнахме на седемте рилски езера до второто езеро седнахме горе на поляната. Учителят взе една праскова, разряза я с ножчето на резенчета и на всички раздаваше по едно резенче. А на мен даде накрая резенче, закачено за костилката на прасковата. Тогава аз разбрах, че имам плод в себе си и че съм бременна. Аз се срамувах да питам, но се безпокоях същевременно. А Учителят ми отговори първо със слизането от колата и после с костилката. Тези важни моменти за мен бяха скрити за останалите около нас. Те не разбраха нищо.
Вечерта като седяхме около запаления огън и пеехме Учителят ми даде едно одеало да се завия. Това означаваше, че трябва да се пазя, защото не съм вече сама, а съм с плод.
Обикновено на връх Харамията при езерото на Чистотата имаше пътека за изкачване на върха. Ама аз съм луда глава и се изкачвах от другата страна между крилата, нагоре. Катеря се, катеря и после друс - смъкна се надолу. И аз продължавам, приближавам върха. Как така да не се кача на върха? Катеря се, катеря се и втори път - друс и се смъкнах надолу. И като ме тупнаха „отгоре" втори път си казах „Не!" А бях бременна 2-3 месец. А горе имах едно любимо място, нещо подобно като кресло, седях и си провисвах краката надолу. А бе много опасно.
Бях още момиче, работех в операта и на 13 август трябваше да бъде в София. И бяхме на Витоша, горе си изкълчих коляното и не можех да вървя. Куцук, куцук, куцам. С големи мъки слезнах долу. Тогава Учителят изпраща брат Ради да вземе току-що одрана агнешка кожа оттам, където колят животните. Отиде, донесе кожата и аз я сложих на коляното. Но така мирише, отвратително тази кожа. Беше август, топло бе времето и тя се беше разложила. Отивам при Учителя да му се оплаквам: „Учителю, много мирише". А Той ме пита напълно сериозно: „На какво мирише?" И аз оттогава не посмях нищо да кажа. Но коляното ми мина след налагането с току-що одрана агнешка кожа.
Бяхме една година на Рила, на езерата.
Аз бях малко като „луда Мара" и скачах с една върлина, засиля се с нея и така прескачах разни препятствия. Сега така скачат спортистите на овчарски скок. Скок-прескок, но накрая паднах и се контузих, секнах кръста си. И ме сложиха в палатката да лежа. Една сестра - Зяпкова, вместо да ми слага топли компреси, тя слагаше студени компреси и така се влоши състоянието ми. Казаха на Учителя и Той препоръча да ме налагат с топли компреси. Но за сестрата каза: „Понеже тя не е знаела и не го е направила нарочно - то и се прощава". Аз бях писала писмо на брат ми Борис, че съм пострадала. И той тръгва с влака от София през Дупница, през Сепарева баня и се качва до петото езеро. Като стига до него се стъмва и той вижда оттам запаления лагерен огън. Тръгва направо към лагера, понеже смятал, че може лесно да стигне до запаления огън на второто езеро. А там са едни пропасти, страшни и пропада в тях. Ни напред - ни назад. И тогава е запалил огън, а е имал кибрит със себе си понеже е бил страстен пушач. Хем да се топли, хем да сигнализира, че е в опасност. А през това време, аз се оглеждам в огледалото и в него виждам огън отразено в него. Изведнъж извиквам „Брат ми!". Предчувствие. Развиках се. Съобщиха на Учителя и Той изпрати няколко братя с фенери, стигнаха до него и го спасиха. Доведоха го в лагера. А на другия ден като видяха къде е бил всички се учудиха, че е останал жив.
От семейството ми само аз имах контакт с Учителя. Майка ми се радваше много. „Радвам се, че поне Учителят ви научи да ставате рано". Понеже майка ми ставаше рано в 4 часа сутринта, направи си кафе и започваше да работи. А ние децата спим през това време.
Когато реших да се омъжа за Николай Дойнов, ходих при Учителя да го питам. Ходих, но Учителят не ме прие. Беше събота, а в този ден Той никого не приема. Отидох в събота, защото в неделя трябваше да се венчаваме. Ние бяхме го предрешили, бяхме обявили венчавката и аз отидох все пак да питам Учителя. Но не ме прие. Ако беше казал „Не!", аз щях да се откажа. Но той ме остави сама да си реша задачата. В събота не приемаше, беше за Него ден за Бога. А в неделя имаше беседа. Учителят приемаше по различен начин. Понякога го запитваха, взимаха разрешение, а понякога направо приемаше.
След като се омъжих, живеехме на Изгрева в една много хубава барака. Отвън беше бяла, в платно. А вътре бяха две легла. Отвън беше палатка, а отвътре барака с дъски. Във второто легло спеше сестра ми Анастасия или наречена Сийка. После направихме барака зад къщичката на Боян Боев. Един ден както влизам, изведнъж нещо ми блесна долу на пода, между дъските. Беше вода. Но там родих първото си дете Ина.
Преди известно време ме среща една сестра и прочела в беседа, че Учителят карал една сестра да ходи да вземе уроци при Морфова, но тя не е ходила от мързел. Това бях аз. Не беше от мързел. А случая беше друг. По това време Катя Грива взимаше уроци при Морфова. А аз работех, за да живеем. Брат ми и сестра ми работеха, но си харчеха парите за себе си, а аз поддържах къщата и домакинството, и с моите пари се хранеха у дома. Учителят ме прати при Морфова да вземам уроци. Тя ме прие. Отлично работех с нея. След известно време трябваше да си платя за уроците и занесох не всичката сума, понеже я нямах. Тя взе една част от сумата и каза: „Не ща повече. Достатъчно". Но аз не отидох, когато Учителят ме пращаше, защото все си мислех с какво ще си плащам уроците. Накрая Учителят пак ме подсети и аз нямаше как трябваше да отида при Морфова да взимам уроци. А тя не всекиго взимаше за ученички. Прослушваше и трябваше да имаш глас, дар и талант. Та бях се разколебала, защото с моята заплата издържах цялата къща. Учителят е знаел, че Морфова ще ми вземе някаква символична сума, но аз умувах, а не послушах Учителя. Умувах и изпуснах влака. Един ден научихме, че след катастрофа с колата, както пеела „Мила Родина" умира на място. Така изпуснах влака и се разделих със световната певческа кариера, която ми предстоеше. Това ми беше предсказал Учителя. Аз, ученика, трябва да имам послушание, а не да си правя оглушки и да умува по човешки. Предстоеше ми кариера от рода на Аделина Пати. Веднъж отивам при зъболекар и докато чаках ми попада едно списание, разгънах го и видях портрета на Аделина Пати - една черноока италианка. И изведнъж почувствувах една вътрешна близост, бяхме от една и съща духовна верига и имахме един и същ Учител. Да, ама тя е имала послушание към този Учител, а аз го нямах. Там е работата.
Отначало посещавах Младежкия клас, но като се омъжих започнах да посещавам беседите в неделя и Общия окултен клас в сряда. Животът на Изгрева беше интензивен, помагахме в устройването и поддържането на Изгрева - чистехме, копаехме градината, метяхме двора, поддържахме ред и порядък на двора и на поляната, където играехме Паневритмия.
Музикалният живот на Изгрева беше много необикновен. Асен Арнаудов сядаше на пианото. Учителят каже някоя музикална фраза и Асенчо я изсвири. Ние слушахме и след това запяваме.
Един ден Учителят даваше една песен и никой не я записваше, а по слух я научихме. Учителят я изпяваше. Малко съм била при такива случаи, защото повече съм била на работа. Друг път Учителят идваше с цигулката си и ни изсвирваше новата песен или тя се раждаше по време на клас. Различни бяха случаите.
Как се даваше Паневритмията? Сутрин имаше беседа. После играехме гимнастиките на поляната. Хората си отиваха по работа. После се събирахме и Учителят показваше на някои онези упражнения, които не се играеха добре, за да се усвоят както Той искаше.
Между другото Учителят каза, че всички трябва да бъдем облечени в чисто бели дрехи, не препасани. Много силно впечатление ми направи, че трябва да бъдат непрепасани. И по този начин да се играят и то правилно упражненията, а не така както сега се играят.
Учителят играеше в средата, а ние в кръг. В средата свирят музикантите. Като диригент на оркестъра беше брат Калудов от Варна, бивш военен капелмайстор. Много симпатичен човек, имаха къща на Изгрева, а дъщеря му Живка беше много музикална и хубаво пееше до стари години.
Асен Арнаудов беше много добър музикант, внимателен, възпитан. Беше най-талантливия. Защо станаха недоразуменията между музикантите по времето на Учителя и след него? В песнарката има песни, които не са записани правилно. Това мога да го кажа. Има песни, които аз съм пяла и знам как са въобще и не са записани както трябва. И в двете песнарки има грешки - тази на Кирил Икономов и тази на Мария Тодорова, издадена след Учителя. И в двете има! В бъдеще, ако ги има оригиналите, могат да се коригират грешките. До днес музикалната ми памет е запазена и знам как се пеят. Мога да ги изпея и да се коригират. Но трябва някой да го направи.
Всички деца на родителите ми станаха музиканти. Брат ми Борис, сестра ми Анастасия, или Сийка и аз Дора, работихме в операта и бяхме хористи в хора при операта. Преди да завърша гимназията постъпих в Музикалното училище. И дори го сънувах нощес онзи, който бе причина да постъпя в Музикалното училище. Издържах изпита като хористка и ме приеха. Но тогава изгоря театъра и си помислих, че щом е изгорял, значи работата спира. Веднъж ме среща хор-майстора и ме пита: „Карастоянова, защо не идваш?" - „Къде да идвам, нали операта изгоря?" - „Ама, ние работим". И аз повторно отидох при тях. И там останах 20 години, докато се пенсионирам.
Един път бях на концерт. И там Богето, на Голов сина, който имаше голяма книжарница до двореца ми каза: „Дора, ти не си за всякъде, иди там на ул. „Опълченска" 66 при г-н Дънов". И аз отидох и влезнах направо, почуках и Той ми отвори. Впоследствие разбрах, че никой така не влизал при Него. А аз направо. Държа ме много дълго време и мило ми говори, което най-много си спомням това, което е характерно за мен „да ходя срещу течението на реката". Когато една река извира и тече, а аз да вървя срещу нея. Това много силно впечатление ми направи и аз още го помня. Това е била програмата на живота ми. Значи трябва да ходя срещу течението на реката. И така премина живота ми. Имах си собствен път. Учителят ме задържа на обед. И оттогава не съм мръднала на никое друго място. Останах при Учителя оттогава, от 17 годишна, до края на живота си. Непрекъснато досега съм при Него. Град, дъжд, сняг - хубаво, лошо време винаги съм била в двора на ул. „Опълченска" 66 и слушах беседите на Учителя. Тогава се пееха песни, молитва се казваше и Учителят говореше. След това отново пеехме песен, молитва и така завършвахме. И след това сядахме в трапезарията долу в сутерена да ядем общо.
Учителят беше много внимателен към всички. Веднъж на Рила, бях бременна с Ина и тръгнах да изкачвам Харамията. Учителят изпрати един брат да ме доведе. И после ми се скара. Беше много строг. И нали ходя все срещу течението, реших да се катеря. Паднах първия път, свлякох се втория път, в подножието на върха. Скара ми се. Каза: „Да не заангажирате невидимите същества да ви пазят, когато вие предприемате необмислени действия. Тези същества тук имат друга работа, а не да ходят след вас и да ви изваждат от пропастите". След това го каза на другите на всеослушание. „Някои сестри, хукнали да се катерят по скалите, вместо да стоят мирно и да се занимават с полезни неща за лагера".
Брат ми Борис беше певец и голям хубавец. Беше решил да се жени. Аз бях най-голямата, грижех се за тях и им бях съветник. Кандидатката бе една артистка. Дойде при мене сподели и ми каза, аз да реша дали да се жени за нея. „Ако ти не дойдеш на сватбата ми, то аз няма да се оженя". И аз тичам при Учителя да го питам дали да се жени брат ми за тази жена. А Той ми каза: „Ти ще решиш". Хайде де сега. А това е карма. А след първата му брачна нощ брат ми Борис се връща, идва при мен, целия облян в сълзи и плаче. И плаче, плаче младоженеца, но нищо не каза. Беше потен, потен. Дадох му да се преоблече. Плака, но нищо не каза. Отиде си отново при нея. Какво му беше правила тая артистка и красавица не узнах през първата брачна нощ. Този брак беше нещастен. Абсолютно нищо не каза. Тежък семеен живот. Разведе се. Ожени се за втори път. Също нещастен брак. Имаше тежък семеен живот и в двата си брака. Беше един красив мъж, жените му се радваха и го харесваха, а се зароби с два нещастни брака. Но никога не се оплака, нито от първата си жена, нито от втората си жена. Никога от никоя. От първата жена имаше едно дете, а от втората - две деца. Умря на земята при една страхотна мизерия. Голяма карма имаше брат ми с тези жени. Умря в мизерия.
Учителят ми каза аз да реша. И аз реших, да се ожени. И аз отидох на сватбата му. И нали там обикалят младоженците, а аз го виждам, че е умрял и го носят на катафалка. А съм уж на сватба в църквата, където има църковен ритуал. А аз плача, плача, непрекъснато. По едно време идва една жена и ме пита: „Защо плачеш. И ти ще се ожениш". Тя мислела, че аз плача понеже ме е преженил, понеже аз бях по-голямата. А тогава такова нещо не се позволяваше. Българите следяха да се задомяват децата им подред, така както са родени. Ако някое дете избърза, казваха му, че е преженил по-голямата сестра. И тогава преженената плачеше. Ама аз плаках, виждах катафалката и усещах голяма, голяма мъка. И се сбъдна това.
След като се върнахме от сватбата на брат ми, влизам вкъщи и какво виждам. Заварих паднал портрета на майка ми Екатерина, на земята. Беше разделен хоризонтално на две. Беше рисуван от художничката Топенчарова. След това си легнах. А след това чувам, че се тропа на вратата и дойде брат ми целия потен, след първата му брачна нощ. Не това бе в самата брачна нощ. Беше оставил булката в кревата и беше дотърчал при мене. Този случай го разказвам, защото беше свързан с една родова карма, при което Учителят ми каза „Ти ще решиш". И така го решихме. А какво излезе от всичко това? - това го разказах. А първата му съпруга се казваше Милка Ставлийска, която беше драматична артистка в Народния театър. Какво му прави, що му прави та го побърка, не се узна и досега.
А сега ще разкажа за моята рождена сестра Анастасия. Казвахме я Сийка. Порасна, израстна като много голяма красавица. По-красива нямаше в София. Това художници, това артисти, това поети - всички припадаха пред нея. Беше музикантка. По едно време отиде в Германия и премина през няколко брака. Но все бяха неудачни. Върна се в България. Но мъжете се въртяха около нея до нейните стари години. Не беше само много красива, но беше много артистична, с голямо излъчване и привличаше мъжете, и се лепяха по нея като мухи на мед. А беше много музикална и с много красив глас, с красива стройна фигура и привлекателна като фигура и жена. При толкова много качества и талант - не можа да направи музикална кариера. Но това не беше само до характера, но имаше и нещо друго. Оказа се неудачница. А се канеше да стане кинозвезда, уж да стане артистка в този или онзи театър, или да бъде солистка в операта. Всички останаха като хористки в операта до пенсия, а нея я изгониха. Беше недисциплинирана, закъсняваше на репетиция, своенравна, не се подчиняваше. Където отиваше след преслушване я приемаха с охота, но след време тя се проваляше поради своя характер. А хората, с по-малки качества от нея, успяваха и правеха кариера. Тогава отидох при Учителя и Го попитах защо всичко това се случва с моята сестра Сийка. Учителят ме изгледа строго и каза: „Тя е един океански параход, с една малка дупчица". И ми показа с пръст, колко е голяма дупчицата на парахода, през която влиза вода в парахода. Незабелязано от никого влиза вода в парахода. Накрая парахода потъва!
А тогава от Европа до Америка се пътуваше с океански параходи за около един месец. Бяха големи параходи, а пасажерите стотици хора. Там имаше ресторанти, оркестри които свиреха, а даже и господа с официални костюми вечерно време танцуваха. Всеки параход имаше по три класи. Екстрена за висшето общество, после втора класа за заможните пасажери и трета класа, която пътуваше във вътрешността на парахода. А за тези стотици хора трябваше да бъдат хранени, развличани, да има забавление за тях. А нощем този параход светеше със стотици крушки и представляваше необикновена гледка. Ние сме гледали на филми тези параходи и ни показваха живота на пасажерите. Беше нещо фантастично.
И така сестра ми беше със своите качества и таланти оприличена от Учителя като един океански параход, който има една малка дупчица, през която влиза вода незабележимо. И понеже този параход пътуваше цял месец, през това време чрез тази дупчица навлизаше в него вода и той потъваше накрая. И така сестра ми където се захванеше след един месец потъваше й кораба. И се проваляше. Проваляше се от нейния характер. Това е страшна опитност. Малка дупчица, нито знаеш къде е, няма кой да я запуши. Накрая парахода потъва. И животът й премина ей така. А качества, качества - да се замаеш от тях. Карма!
Моята майка Екатерина, имаше брат и се казваше Никола Илиев. Беше отишъл в Германия да следва. И живял при хазайката германка, и се запознал с дъщеря й. И имал връзка с нея. Той се върнал в България.
Но майка му казала: „Синко, доведи момичето в България и се ожени за него. Щом имаш любов с него трябва да се ожениш за него". Майка му бе с патриархално възпитание и със здрав морал. Това са морални качества, но при условие, че синът слуша майка си. А аз им пишех писмата. Тогава той я довежда и се ожени за нея. Това е пример за здрав морал и за сполучлив брак.
А сега ще разкажа за кармичната връзка между двата рода на родителите ми и този на съпруга ми Николай Дойнов. Кармична връзка от вековете. И то фатална. Необикновена. И за пример, и за поучение на всички.
Например Николай Дойнов, когато е бил на 19 години, гимназист и баща му Никола Дойнов е бил преуспяващ търговец и построил една дъскорезница в недрата на Стара планина, която е била оборудвана с внесена от странство машини, станове тъкачни, в които той е вложил целият си капитал и всички други инвестиции, които е имал. Трябвало е да се движат машините от водата, която е течала в реката. С биволски впрягове са закарани машините, които трябвало да се движат от пада на водата, от силата на водата като енергия. Пускат становете, но те не мърдат. Всички са в паника. Николай цяла нощ не спи. Проверява цялата документация. Открива грешката. Сбъркано е изчислението с една десетна точка. Трябвало е да има десет пъти по голям дебит от вода, за да се движат становете. И когато отива да се измие лицето сутринта, цялата му коса окапва за една нощ от силното напрежение. Той открива, че инженера, който изчислил дебита на водата е допуснал детинска грешка, в десетичната точка и затова не могат да се задвижат турбините. И всичко се обърква. Баща му фалира. И от преуспяващ търговец става на просяк. И трите му деца са принудени да се издържат - а това са Борис, Николай, Стефан и то с правене на мозайка при италианеца Бертоли. И накрая на този финал се разбира, че този инженер, който е изчислявал дебита на водата и е сбъркал с една десетична точка е бил моят вуйчо Никола Илиев, брат на майка ми Екатерина. Той на времето е следвал инженерство в Германия и е бил извикан да изчисли дебита на водата. Бил е способен, прочут и известен инженер за другите хора. Но за случая е допуснал неволна грешка, която се оказала фатална за рода на Никола Дойнов. И така фалират. И това се разбра, когато се оженихме, и се запознаха двата рода. И този вуйчо Кольо изигра фаталната роля за разоряването на рода на Никола Дойнов. Това е повече от кармична развръзка. Но до търсене на отговорност не се стигнало, нито до съд.
От брака с Николай Дойнов имах две дъщери. Веднъж съм хванала малката си дъщеря и я завеждам към салона, завеждам я до Учителя. Спрели сме до вратата долу. И тя се дръпна от ръката ми и полетя, и започна да се изкачва по дървените стъпала нагоре към стаята на Учителя. Аз се изплаших. Обръща се по едно време към мене и казва: „Аз искам да говоря с Учителя". Тогава Учителят отвори вратата, тя влезе при Него. Какво са говорили никой не знае. Тя не можа да каже какво са си говорили. Аз чаках долу. По едно време Учителят отваря вратата и тя си слезна сама при мен.
Баща ми Панталей беше много музикален и той свиреше много хубаво на акордеон. А беше много религиозен, четеше Библията и ходеше на църква.
Като бях млада и бях хористка към операта, поради качествата на гласа ми, даваха ми да изпълнявам някои малки роли в някоя опера. И аз пях в операта „Бътерфлай" ролята на Сузуки. А те са две женски роли - тази на Бътерфлай и тази на Сузуки. По това време аз имах договор с операта като хористка, но пишеше в него, че мога да изпълнявам и малки солови партий.
Любимите ми песни от Учителя бяха: „Сине мой", „Вътрешният глас на Бога". Гласът ми имаше голям диапазон и нямах никакви гласови проблеми. Бях драматичен сопран. Можех да пея винаги без да бъда разпята. Сутрин и вечер гласът ми звучеше като славей.
По времето на Учителя имаше братски хор, в който аз участвувах. А Николай Дойнов пееше като бас. Ръководеше го Ирина Кисьова. Изпълнявахме много песни.
По времето на Рила се обучаваха братските деца, да пеят и да играят песента „Ходи, ходи, за водата ходи", Една сестра ги учеше на стъпките, как да играят тази песен. Те репетираха на малката полянка под молитвения връх от лявата страна. След като се върнаха от Рила на Изгрева изпяха и изиграха тази песен. Така се включваха и братските деца в живота на Изгрева.
На Изгрева сестра Ярмила Менцлова се занимаваше с братските деца и ги учеше да играят всред боровете, как да импровизират песните на Учителя с движение. Даваше им пълна свобода, като пеят песните на Учителя, както схващат музиката и както разберат музиката, всяко дете да я изиграе с движение. По вътрешен път да схване музиката и да го изрази с движение. Показваше им накрая как тя го играеше. Пълна свобода слушайки песните на Учителя да го изиграят в хармонични движения. А на поляната играехме боси, по поляната.
Спомням си още един случай с моята рождена, талантлива сестра Сийка, пълна с качества, изобилие от всичко. Но не можеше да проведе нито едно нещо до края и да го реализира. А където отиваше, вратите й се отваряха широко и я приемаха. Но после или сама напускаше, или я изгонваше случаят. Отивам веднъж при Учителя и искам да го питам отново за сестра си Сийка. А Той ми каза: „Тя, ако седне на камък - то той вода ще пусне". Хайде разтълкувайте го. Значи беше много пробивна, навлизаше навсякъде, сядаше на камъка, той вода пускаше. Ето това е загадката. Разтълкувайте тези думи на Учителя. И тогава ще видим какви съдби се разрешаваха около него. И само онзи, който имаше послушание към думите Му успяваше да се справи. Останалите оставаха за следващата епоха. И който успя да слуша, да проумява какво казваше Учителя - то той успя да се справи с кармата си. Слушаше Словото Му, а колко прилагаше - от това зависеше собствения му път в Школата на живота му на Земята. Едни се справиха, а други изостанаха от пътя.
А моят вътрешен път беше път срещу течението. Така започнах и така завърших земния си път - път срещу течението на живота. Следващият път като се преродя и слезна на Земята трябва да се справя с всичко това, което сега пропуснах да свърша.

Забележка на съставителя:

Една сутрин Дора Карастоянова е пяла толкова хубаво и с вдъхновение. Дъщеря й Ина, като я слушала си казала: „Майка ми никога не е пяла като тази сутрин". Пяла е от сърце. През нощта също е пяла. След това си заминава същата нощ на 90 години. Това е последния концерт. В бъдеще ще се роди като певица и ще пее като Аделина Пати.
Много пъти отивах с магнетофон да запиша нейните изпълнения на песните на Учителя. Но все отказваше. Не била във форма, нямала настроение, макар че дъщеря й Ина реши да й акомпанира на пиано. Дори беше решила да почне да пее с нея за да се отпусне. Но не пожела. Пееше, когато беше в настроение и в подходяща обстановка. По същия начин не можах да запиша, както нейния глас така и на нейните съвременнички от времето на Школата. Вината не беше в мен, а в онзи, който противодействуваше на моята работа. А онзи, не беше случаен, а имаше и сила, и мощ. Трябва да му се признае. Но и това, което можах да спася и съхраня не е малко. Никой друг не можеше това да стори - нито да издържи, нито да има сила и мощ в себе си да устои на всичко. Всепак успях. Да благодаря на Бога. А вие трябва рано или късно да оцените това. И то по достойнство! И с преклонение пред неумоверния каторжен труд. Все пак записах нещо. И го оставям за поучение.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×