Jump to content

Приложение I. Т. Н. Караваневски Мазаров и творческият дух на българина София, 1940 г.


Recommended Posts

Приложение I. Т. Н. Караваневски Мазаров и творческият дух на българина София, 1940 г.

(Приложение към стр. 678 (от оригинала 628 от този текст - ГСК), № 76 и стр. 679 (от оригиноло 628 от този текст - ГСК), № 78, 79)

Роден на 16 януарий 1906 год. в Павел-баня и отраснал като обикновено българско селянче, най-несретно гледано и дори измъчвано от живота, както се измъчват почти всички деца на бедния български народ, Мазаров заболява от коремен тиф, като ученик в III отделение. Майка му е в недоумение. Изплашена, тя повиква бащата-войник. И той идва, за да се наплачат и двамата над полумъртвата си първа рожба. Тридневният отпуск на баща му се свършва и той оставя детето си нямо, за да замине, вместо за Казанлък, на границата. Там го повикват нуждите на Отечеството ни пред Балканската война...

Мъката е неописуема, но духът е несломим!

Постепенно, тежко се ниже времето. Детето оздравява и започва да говори наново. В бедната селска къща се ражда нов човек сякаш. И, след завършване на основното си образование в село, Мазаров продължава да учи в Казанлък. В петия клас прекъсва по домашни грижи и несгоди. Юноша вече, той скита неповолно по седенките, пее в ношната дрезгавина из улиците и се вслушва в родния тайнствен шепот, който се е непрестанно почти носил ден и нощ от розоберките или копачките ни по Дувандере, Бонин-дол, Хармантарла и Гьоз-тепе...

Тия свидни, мили, сладки родни гънки!

Следната година продължава образованието си и пее в ученическия хор, ръководителят на който нито дори се интересува от него. Пък и нали е от село. Мъчно може да се забрави робството с неговите волни и неволни простъпки. Завършва училището и става учител в Карнобатско, дето е постоянен гост на сватби и годежи. Радват му се всички. Той е чуден певец за простодушните български селяни. И даряват го богато. Някои от сватбарските му дарове се ревниво пазят и днес в бащината му къща. След двегодишно учителство, той отбива трудовата си военна тегоба и пее в Старо-Загорския черковен хор...

И там зачитането се усмихва малко!

Пробуденото дарование вече не го напуща. Свършва трудовата си служба и се завръща в село. Подава заявление за учител, но училищното настоятелство му отказва, за да се оправдаят за лишен път думите на мъдростта, че пророкът не е пророк в родното си място. И постъпва чиновник в Казанлъшкото инженерство. Свободното си време дарява на г-н Андрея Попгеоргиев като хорист. За пръв път на гласовите му способности се обръща внимание. Това събитие за него остава решающо, може би. Окрилен е един дух, макар и скромно, за тласък напред. Странното ободряване на добрия музикален познавач, Попгеоргиев. се сблъсква страшно с живота и с действителността...

Мазаров е наново в селото ни!

Значително отегчен и много загрижен, той се бори да спечели поне едно бащинско благоволение срещу напластеното вече роднинско мъдруване, че цигулар къща не храни. В такъв именно вид и силно разруменен, изморен и потен, ми беше представен от Казанлъшкия околийски началник през 1923 год.. при една обиколка около строящия [се] тогава мост над р. Тунджа при Павелбаня. Останах изненадан. Това беше вече един възмъжал, красив мъж, който работеше като обикновен, чер работник в предприятието и мечтаеше сладко, скрито, за Музикалната академия в София, а може би и нещо певече...

- Поговорете му, вярвам, ще Ви послуша!

Последните му думи при оная ни среща бяха изпратени с една мила, жизнерада и свойствена само нему усмивка. Вярата му, че аз ще склоня баща му, поне да не пречи на следването му, беше голяма. Следните години Мазаров е вече студент по пеение и скоро пътува с хор „Гусла" по Югославия, Италия и другаде. Академията завършва без прекъсване и става хорист в Народната опера. През това време аз имах честта да му бъда настойник и да се радвам на труда му непосредствено по някой път. Над главата му виснеше, обаче, един странен тормоз от отговорни лица и некадърници...

На сцената изскокна ненавистта!

Дали в „Гусла" или в хора на румънската църква, дето пееше между другите и студентът Мазаров, го беше вече дочул главният диригент на Народната ни опера г-н Златин, аз не знам. Знам, обаче, останалото, а именно: че гласът на Мазаров му е твърде много харесал, за да го покани веднага и изслуша на клавира. И в него остава убеждението, че гласът на Мазаров е чуден тенор, от какъвто особено много се нуждаела нашата опера по това време. Г-н Златин замолил веднага настоятелно пред управата на театъра: да се направи всичко възможно, но гласът да не бъде изпуснат и забравен...

Това, разбира се, става само срещу 2000 лв.!

Стореното си остава само една капка в морето, което бушуваше зле в гърдите на Мазарова. Неговият голям и хубав глас имаше нужда от тласък, от непрестанна градация, от много и разумна авансировка. Това искаше правилното и човешко третиране на този изключителен глас, който можеше и да се загуби при систематическите препречвания или умишлени спъвания. Освен това, една страшна ненавист туряше крак на ритмичните стъпки и вълшебството на днешния Радамес от Аида или Манрико от Трубадур, както и в останалите роли, представени от него...

Наричаха го дори „селяндур и дръвник"!

Разочарован до болезненост, той се вижда най-после на страшното кръстопътище: към село или към Голгота! И тогава, с едничкия си приятел и ръководник Желю Минчев, подготвя здраво силите си за последно сражение. Иска поне малка командировка, но и тя му се отказва. Мазаров няма средства. И за целта сключва един заем от Чиновническото Застрахователно дружество и заминава за всенародните певчески състезания на Виенската опера. Уверен в способностите си, той се хвърля напред, подобно ранен балкански лъв, и прегръща, вместо смъртта, победата...

Гръмва славата на българския дух отново!

Казват всички, че когато щастието пожелае да се усмихне някому, то може да намери скрити и открити пътища, за да надникне в гънките на детската душа и в най-бедната колиба, за да изтръгне златната корона на величието и красотата, стига там да го посрещне с радост трудолюбието. Само упоритият труд не дава път на отчаянието. И ето: с него Мазаров замина, вместо към родното ни село, дето го чакаше забвението, към Виенската опера, дето го целуна безсмъртието. Той се хвърли в неравната борба там с цялото си самобитно българско дарование и преодоля нещастието и чуждите срамове...

На отговорните ни места и лица!

Натурален, корав, неподатлив български селянин, той издържа, както никой друг, решителния смъртоносен скок в живота и спечели най-желаното: сграбчи в сладостно упоение лавровия венец на нов български и световен талант, за да го понесе върху широките си плещи, като слава на целия български народ. Световноизвестният оперен диригент Бруно Валтер е безумно възхитен от скромния, млад и красив българин, който изскокна сякаш сомнабула от тракийските някогашни светилища, за да напомни безсмъртието на Орфея...

Търпението и трудът надвиха всичко!

Суетата ни подсказва, че Мазаров е наследил певческите си способности от своята прабаба. Тя била пеяла някога толкоз хубаво и силно, че дори един ден сам Змей-горянин не изтраял повече, а се спуснал през бури и гръмотевици от Голям-Висок край родното й село Турия, за да я полюби. И често се приказвало с трепет за това тайнствено свиждане, началото и краят на което не се знае точно. Онова, което, обаче, се помни добре, то е, че прадядото, дядото, както и самият баща на Мазаров са си предавали силния, ясен и хубав козарски глас. Останалото е дадено от усилието към съвършенство, на дългата му и разумната му школовка...

Малко ли е това наследство!

- Аз не мога да Ви обясня всичко!

Непринудено усмихнат ми рече той след завръщането си в България, като най-голям артист вече от Виенската опера, дето беше изсипано толкоз много злато в краката му, за да го имат само големите меценати на изкуството. Сега вече неговата песен, наистина, беше вълшебна за всички. Всички бързат да го видят, да го чуят, да го имат. Той си идва следващата година. Официална България не го посреща. Затова пък народът му се радва, макар и в скъпия салон на Зала България. Той е същият: скромният, но вече велик Българин...

Тази година го срещна цяла България!

Развихрил е той величието на родната си страна по всички посоки на света. Викан е в Рим, в Милано, в Бърно; очакван е в Лондон, Вашингтон и Ню-Йорк. На сцената на българския Народен театър му е поднесен царски орден за заслуга и изкуство. Той е най-после всебългарско величие. Родната съдба сякаш подигна своя пръст из детската му торбичка и казва на всеослушание: „Ти беше отритнат и смазан, но аз те издигам пред очите на целия свят, защото такава е волята на правдата и човечността - такава е волята на непрестанния човешки напредък... "

- Ти си добър, за да простиш на всички!

Артистът от Народната ни опера г-н Попов каза: „Скъпи колега, ти замина от България незнаен, а се върна именит и прославен. Само усърдието, непоколебимата воля и увереността сочат пътя на твоя изключителен успех. Ние сме горди, че в твоето лице имаме достоен представител в първите европейски театри. Ти издигаш българското име на завидна висота и му отреждаш място сред първенците на певческото изкуство. Твоите успехи са успехи на цяла културна България и на нейната млада опера. Бъди здрав и бодър за още по-голяма слава..."

Редуват се приветствия, цветя, награди!

Трогнат до сълзи, Мазаров отговори: „Ваши Величества, г-н министьр-председателю, г-да министри, г-н директоре, драги колеги, скъпа и прескъпа публика, тъй като нямам този дар да изказвам благодарността си, ще ми простите, ако кажа по-малко думи, отколкото трябва. Благодаря на Ваши Величества за вниманието, с което ме удостоявате, като втори път присъствувате на моите представления. Вие ме правите извънредно щастлив. Аз ще нося този скъп спомен, където и да бъда по света. Ще помня тия вечери. Чувствувам се горд, че съм българин..."

Триумфът е вихров, неописуем!

Стъпките и шепотът дори на този голям български певец, на който името се разнесе по света само в няколко мига, показват какво е личното му и обществено обаяние. Възторзите на публиката дойдоха като отговор на неговите страдания. За него няма и не може да има по-голяма награда. Това е всенародното отблагодаряване за честно и достойно служене. Тъжно и болно е, че първи други народи го нарекоха Карузо. Мазаров има всички заложби на един световен първенец в тоновото изкуство. Той има гласовата мощ и техническите ширини на едно истинско българско дарование...

Един нов световен вълшебник!

Не е ли това същинският дух на усмирения Буцефал, в полза на творческия възход на българската нация? Не е ли това едно свръхизвихряне на могъщите всебългарски идеали към дните на бъдащето ни? Не са ли тия истинските мотиви, приказки и песни, които ни непрестанно нашепват родните балкани? Не е ли това безсмъртната мисъл на великия пълководец Наполеона, който една хиляда години след езиковата прослава на Симеоновите българи, заяви на юнаците си, че всяка войнишка редица съдържа по един маршалски жезъл? Не е ли това самата божествена песен на природата между Бялото, Ионийското и Черно морета...

Не са ли това заветите на миналото!

Не е ли това, най-после, вечната и нетленна душа на майката-земя, която е родила толкоз много герои-чеда, за да ги подреди на световния аеропаг като свидни, блестящи звезди от родното небе? И не е ли това светкавичният възход на дадена издънка от всебългарското вековно величие, подвизите и славата на което са обърнати към грядущите поколения? - Да! - това е точно тъй, както ни го дарява сам Бог, за да не забравяме никога, че в света има правда, която бди над всичко и над всички, всякога и навсякъде...

Дано бъде тъй и само тъй, наистина!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...