Стихове - Д. Антонова и S.

[Hristo Vatev]

Д. Антонова

КАКВО НЕБЕ!

Какво небе създал си, Боже,

каква земя, какъв прекрасен свят!

Какъв живот, каква вселена необятна,

какъв безкраен свят!

Ти рече, Боже, и светът стана.

И той пое по своя път,

облян в потоци светлина.

Един прекрасен цвят в небето,

разтворил огнени листа,

един вълшебен свят, където,

- Да бъде, рече, красота!

С каква любов го Ти създаде,

с каква безкрайна доброта.

Земя, вода, небе и слънце,

разлива всичко красота.

Ти рече, Боже, и стана!

И ей пред Теб,

Човекът се яви,

подобие на Теб.

С каква любов го Ти погледна,

с каква велика доброта!

- Усмивка, поглед, реч и песен,

да бъде, рече, красота!

ЗАБИ ОРАЛОТО СКРЪБТА

Заби оралото Скръбта във твърдата земя

и мека я направи.

Скръбта оралото заби и в рохките бразди

тя семето постави.

Когато дойде вечерта, тя седна да почине.

Обронила глава над рохките бразди

зарони тя сълзи.

За всяко семенце сълза в браздите падна,

земята влажна стана.

И чудо някакво тогаз

безмълвно се захвана.

Горката Скръб, помисли си нощта,

и сложи я на скути.

Като дете заспа на тях Скръбта.

Тогаз нощта започна да разказва

за светлите звезди,

за слънцето, което ще изгрее

над влажните бразди.

Но не притихна извора в гръдта ú,

изпод клепачите се ронеха сълзи.

Нощта прибра ги в свойта пазва.

Когато слънцето изгря един полъх,

докосване едно

целуна мокрото чело

на веч притихналата Скръб,

Отвори тя очи, усмихна се и стана.

Пред нея разлюляна, грейнала в роса.

бе нивата класила. -

И жънеше Скръбта,

но сякаш възродена,

не беше туй Скръбта,

а Радостта, запила дивна песен,

понесена широко по света.

S.

ВЯРАТА НА ДЪРВОТО

Нека брули вятъра листата.

Нека да огъва стройни клони,

Корена ми е забит дълбоко,

И не ще го бурите поклатят.

Нека и слана да ме попари,

Цветовете ми да ронят сълзи,

Ще изгрее слънце, ще изсъхнат,

Уцелели плодове ще зреят.

Нека и градушка да ме бие,

Да рани надеждите ми свидни,

Догодина ще разцъфнат нови -

Сокове догде в стъблото бликат

И обилно слънце ме облива.

ОБЛАЧЕ

Ефирно, бяло облаче,

Къде летиш като мечта?

В безкрая виждаш ли една

Далечна, светла цел, що гониш?

И мойта мисъл тъй лети,

И дири онзи мощен извор,

От който струи и изтича

Живота в цялата вселена.