Jump to content

4. На екскурзии с вътрешния глас


Recommended Posts

4. На екскурзии с вътрешния глас

И след това ще почне да ни разказва за чудните си екскурзии, които тя е правила до Мусалла, Бел Мекен, Карлъка, Езерата и още къде ли не. На Черни връх е ходила много пъти. И не е ли странно, на нейните години жените се считат баби и не мърдат никъде и все край огнището седят на топло? А тя сякаш понякога е по-млада от нас, младите, със своята вяра в живота, със своята непоколебима надежда в Доброто и Божественото. В нея няма нито разочарование, нито отчаяние. Тя знае, че всичко, което Бог ни изпраща, е за добро, безразлично дали то ни причинява радости или скърби.
Веднъж тя ни разказа как най-напред отишла на Витоша, след като срещнала Учителя.
«Казва ми се - започна тя - да отида на Витоша. А аз бях пак болна нещо. Как ще отида, когато никак не можех да вървя! Отвътре пак ми казва:
- Софийо, ще се приготвиш да отидеш на Витоша.
Станах и взех да си приготвям нещата. И то, да знаете, казва ми така:
 
- Ще си вземеш канче, захар - и всичко едно по едно ми ги нарежда.
Сутринта в тъмно станах. Дойде да ме повика една сестра, която знаеше пътя. Децата ме питат:
 
- Къде, мамо?
Не исках да им кажа, но най-после им казах.
 
- Не може - казват ми те, - къде ще ходиш? От вратата навън не си излизала, на Витоша ще ходиш! Стой, ще се разболееш!
Но отвътре ми казва да тръгвам. И тръгнах. И аз до ден днешен се чудя как вървях. Отгде вземах сила да вървя! А то - пот, пот, цяла вир вода станах. Като река течеше от мен. Учителят вървеше напред с една група, а ние със сестрата - отподире. Те сядаха да почиват и ние тъкмо да ги стигнем, те пак ставаха и ние едва запрели, тръгвахме отново. Тогава казах на Учителя мислено:
 
- Защо не почакаш малко и ние да си починем?
 
- Не може - казва ми пак вътрешен глас, - не бива да се застояваш, ще ти застине кръвта и няма да ти е добре...
Най-после стигнахме. Братята запалиха огън, сестрите сложиха чайниците. Аз си сложих сухи дрехи и ми дадоха да изпия няколко чаши гореща вода, които ми се видяха като балсам на измореното ми тяло.
Като си отпочинах, изкачих се по-нагоре и напълних една чаша със сняг, имаше сняг тогава, и я завих добре. И когато после се завърнах живо и здраво вкъщи, децата не искаха да ми повярват, че съм се изкачила чак догоре. Тогава им показах канчето с останалия в него сняг. Гледаха и пак не можеха да повярват, толкова чудно им се виждаше. Но отпосле, когато почнах да ходя често, разбраха, че наистина съм ходила и тогава. И тъй, лека-полека болестта си отиде незабелязано, че дойде ден днешен и други болни хора да лекувам. Всичко е от Бога, чеда.»
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...