Jump to content

14. Жената и децата на пияницата


Recommended Posts

14. Жената и децата на пияницата

Разказва сестра Желка:
«Когато потърсих Учителя, изживях най-мъчителните часове в живота си. Повече не можех, сили не бяха ми останали, желанието да живея се бе изчерпало. И аз бях решила на всяка цена да оставя дом, семейство, и да отида калугерка. Какво ще става с децата, не мислех - душата ми се бе преситила на тоя живот, пълен с несгоди, мизерия и горчивини. Не беше ден, не беше два, а редица мъчителни години, които бяха достигнали своя връх - и не можеше повече. Аз знаех пътя за един близък монастир и бях решила да оставя всичко и да избягам там.
Чашата на страданията, която се бе пълнила от началото на женитбата ми досега, сякаш се бе препълнила и изтровеното ми, дълбоко ранено сърце не можеше повече да изтрайва. -Не можех повече, сили нямах... Децата - окъсани и гладни, а мъжът - пияница, невнасящ нито стотинка вкъщи. И толкова години - живот всред страх, ужас и мизерия! Колкото и да бяха ми мили децата, аз нямах повече сили да живея.
Винаги, когато се връщаше мъжът ми пиян, а това биваше почти постоянно, той се вбесяваше просто. Като дойде, като викне, като кресне! Децата, изпозаспали, ще скочат изплашени.
 
- Ставайте! - кряска той... и почват най-грозни думи да се изсипват от устата му, която мирише на бъчва. - Ставайте!
Децата, голи и боси, и аз станем, и така ни държи в студената стая с часове. А посмея ли да кажа една дума, да го помоля за децата, той скача и почва да ме бие. О, и какъв бой! С дни ме е боляло тялото - съсипваше ме от бой. Аз плачех и се молех, плачех и се молех на Бога. И той понякога сънуваше сънища, в които го предупреждаваха да остави тоя си живот, защото ще му се случи нещо лошо, което ще му остане за през целият живот, но той нехаеше от нищо и ставаше още по-зъл. Парите, които вземаше, нито един лев не внасяше вкъщи, а всичко - за пиене и чужди жени... И какви сцени ми е правил с тях пред самите ми очи... О! То беше ад, същински ад...
Случваше се, и то много често, да си идва цял овалян в кал и още от вратата викне:
 
- Ставай!
А часът е може би три или четири през нощта. И ние, децата и аз, треперим, ставаме и мълчим. Той крещи и вика, ние мълчим.
 
- Що мълчиш? - кресне той и почне да ме бие. - Що мълчиш?
А ако продумам - още по-зле, пак - бой... О, страшно жалък човешки живот, който бе по-лош и от тоя на животното, което поне нощем оставят спокойно.
И тъй, пребита от бой, по цяла нощ съм плакала и молила за помощ и милост Небето. Наем трябва да се плати, децата трябва да се нахранят и облекат, и аз от тъмни зори до късна нощ работя, разсипана от работа, едва слагах морни кости да си почина. И той, като се върне през нощта, ще се развика... О, идвало ми е до полуда. Мислех си, не мога изтрая, ще полудея при тоя мъж, преобърнат от виното на звяр... А като биваше трезвен, не беше такъв - добър бе, но кога ли биваше трезвен?
Думите му бяха страшно тежки и груби. Душата ми бе огорчена и наскърбена дълбоко. И не виждах никакъв изход от това положение. 0, толкова години, толкова дълга низа от страшни тормози, бой, оскъдица и мизерия! Наситила се бях, наситила се бях на живота и на всичко. Не исках вече нищо. Всичко ми бе безразлично - нямах повече сили да живея...
Но най-големите страдания все пак още не бяха дошли. Дойдоха, когато умря майка ми. Тя ми бе единствената опора в живота и когато тя умря, аз се почувствувах съвсем сама и изоставена в света. Аз я обичах много, безпределно много. Може би в живота си съм обичала най-нежно и най-предано нея. Тя бе кротка, тиха, добра, винаги готова да се жертвува за нас, винаги да бъде на последно място. От нея лъхаше благост, мир и спокойствие. Дали тя беше близо до мене или далече, аз чувствувах как от нея ми идва сила, вяра, мир и подкрепа. Докато бе жива, все още имах едно същество, което да милее за мене и да ме обича. А с нейната смърт, сякаш изгубих най-ценното, най-същественото в живота. Чувствувах се безкрайно сама, чужда и далечна на всички... И нощем, пребита от бой, аз плачех и виках: «Майчице, майчице, защо ме остави съвсем самичка в тоя свят? Помогни ми, майчице, помогни ми, майчице...» И колко много исках да я видя, да ми проговори едничка дума, да ме утеши...
А теглото ми от ден на ден ставаше все по-тежко и по-тежко. Денем - работа до сетни сили, нощем - страх, треперене, бой, ужас...
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...