Jump to content

II. ИСТИНСКА ПРИКАЗКА: ЧУТА МОЛИТВА


Recommended Posts

II. ИСТИНСКА ПРИКАЗКА: ЧУТА МОЛИТВА

Невена Неделчева. Подбрани приказки: Чута молитва.

Издава книжарница «Братство», Севлиево.

Чуйте, о вие, които живеете по-безгрижно от пеперудите, за които светът е забава и животът е даден само за наслада: за всичко се плаща.
Чуйте и вие, които тъгувате, скърбите, роптаете и негодувате: след всяка скръб иде радост, но и скръбта, и радостта сами си създавате...
Родих се веднъж син на цар. Гледан бях като зеницата на окото и думата ми бе закон за околните ми.
Аз растях, ставах силен и смел, и не знаех що е препятствие - пред моята воля и власт отстъпваше всичко.
Аз знаех само едно - «искам» - и пред него се прекланяха всички. Там, където не достигаше силата, насилието правеше необходимото. Пред моята воля подгъваха коляно всички, но аз - пред ничия. Погледът ми имаше блясъка на стоманата, а езикът ми беше по-остър от меч. Каквото поисквах - протягах ръка - и аз го имах. Тогава аз се усмихвах и тази усмивка сразяваше всички.
Аз бях цар - свободен, а другите бяха роби - под моята власт. И когато умрях, чух как всички си отдъхнаха с облекчение...
Минаха години, стотици може би. Родих се млад и силен, но бях роб. Палатите, в които живеях, бяха от розов мрамор, но в тях живееше тиранин господар. Аз тичах, работех от сутрин до вечер и не сварвах да изпълнявам хилядите заповеди, с които ме отрупваха. И често в моите гърди пламваше огънят на негодуванието, в очите ми блясваше мълния, но аз стисках зъби и юмруци безсилен - аз бях роб. Всякога, когато престъпвах мярката на позволеното за роба, моите ръце се заключваха в железа и аз лежах с дни във влажна тъмница. Там, всред студ и влага, питах, питах: Защо се родих и защо живея? Кой ме прати на земята и защо? Защо е тая неправда и защо няма справедливост на земята? Удрях глава в каменните зидове, по които се стичаше вода, и питах: «О, кой създаде тоя свят, пълен с неправда?» И чувах нечий глас дълбоко в мене да казва: «Ти!» Тогава почвах да се смея и мислех, че съм луд.
А годините, колкото и безконечно дълги да бяха, пак минаваха. Веднъж аз легнах на смъртният си одър, за да не стана никога вече. И когато смъртта бе дошла в стаята ми да ме вика след себе си, някоя невидима ръка се сложи на очите ми и аз прогледнах, видях и разбрах. Видях себе си отново цар и моят сегашен господар бе някогашният ми роб, към когото съм бивал най-жесток... Тогава се усмихнах и тръгнах след смъртта, а над тялото ми плачеше моята жена, която ме мислеше за умрял...
Минаха векове - родих се като единствен син на богати родители. Наричаха ме Феб - Аполон, тъй красив бях. Майка ми коленичеше до моето креватче и държейки ми ръцете в своите, ми пееше песни, целуваше очите ми, косите ми, челото ми, а аз се смеех, доволен и безгрижен.
Растях и не знаех що е скръб. Майка ми за мен бе готова на всичко и аз приемах това всичко, без даже да й благодаря и отвърна със същата обич - аз мислех, че всичко тъй трябва да бъде.
 
Когато пораснах, много момински очи срещаха моите смели и пълни с пламък очи и отстъпваха пред моите желания, свеждайки покорно очи.
10124.jpg
Аз мислех, че слънцето грее заради мен, че цветята цъфтят само да ме радват и изпълват душата ми с благоуханието си. Че животът е даден, за да го изживея в безгрижие и веселие. Аз посягах към всичко, което ми харесваше и мислех, че щом го искам, трябва да го имам...
Обичах свободата си и разнообразието - еднаквостта ми дотягаше и отегчаваше. Аз кацах от цвят на цвят като златокрила пеперуда и пиех радостите на живота от устните на тези, които ми ги поднасяха с обич, защото вярваха, мислеха, че и аз ги обичам.
Аз бях хубав, богат и търсех красотата и любовта в нови и нови образи, а никога не се запитах що става с тия, които изоставях, след като ми бяха дарили своята любов.
И когато умирах, аз чух сподавен плач, болезнен стон и хиляди въздишки...
Отново минаха години - родих се младо хубаво момиче на нежна майка и благ баща. Косите ми блестяха като злато и бяха меки като коприна. Очите ми бяха като кристално бистри планински извори, а кожата ми - нежна и чиста.
Веднъж обикнах буен и своенравен младеж. Погледът му бе смел и очите му, в които блясваше пламък, ме викаха ден и нощ. Устните му ми обещаваха много, а моето сърце вярваше и тръпнеше в непреодолим копнеж по него... Един ден, блянът стана действителност и аз
Л
безумната, се радвах - бях щастлива... Но след време очите му ме гледаха, но не ме виждаха вече. - Сърцето ми се сви болезнено-знаех, той вижда със замечтания си поглед друга... И дойде страшната болка и безутешна скръб. Аз кършех пръсти - напразно - любовта не се иска, тя се само дарява...
След време една топла ръка се сложи на израненото ми сърце и болката притихна. Две светли очи ме гледаха с усмивка и устни изпиха сълзите ми. И аз помислих, че сега щастието наистина дойде. Но уви! Смеющите се светли очи ме напуснаха един ден... И моята скръб бе още по-голяма, болката - по-дълбока и горчива... Аз проливах потоци сълзи и питах, питах: с какво заслужавах всичко това? Защо светът е такъв - изпълнен с измама и лъжа? Где е Бог? И защо мълчи?
По-късно се ожених. Имах деца, които обичах безумно, но които не ме обичаха. Мъжът ми ме тормозеше, измъчваше без жал. Жестоко и кораво бе сърцето му. А те, децата, като птички изхвръкнаха от гнездото и не се завърнаха никога вече. А аз плачех и мислех ден и нощ за тях.
О! Каква жестока съдба, какъв горчив дял от живота ми даде тя. И аз роптаех и плачех, а дълбоко в самата мен чух пак тихия глас да ми казва ясно: «За всичко си виновна ти!» - О! - извиках в горест и скръб - кому направих зло, та така ми се отвърна?
Наоколо ми бе всичко тихо, тихо... Бог мълчеше и аз Го считах за жесток и несправедлив...
И когато умирах, отново някой отвори очите ми - тогава всичко разбрах, но беше твърде късно...
И пак минаха години - отново се родих, със смътен спомен за минали погрешки и жажда да науча верният път в живота.
Аз гледах живота на околните ми и отвръщах глава - бях го минал и знаех плодовете му. Виждах радостите и скърбите на человеците - опитал ги бях вече и те не можеха да запълнят и осмислят живота ми. И тъй растях с постоянната жажда в душата си да науча защо дойдох на земята и как трябва да живея.
След лутане и търсене, стъпките ми стихнаха при вратите на Учителя.
Попитах Го: «Как да живея?» Той ме погледна и рече благо: «Бъди като извор - обичай и давай!»
  • Thanks 1
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...