Jump to content

4.Екскурзия


Recommended Posts

4.Екскурзия

Беше хубава пролет. Аз и още двама братя решихме да направим голяма екскурзия през планината и достигнем до другия край на нашата малка родина.
Една утрин ние турихме раниците на гърбовете си, единият от приятелите взе цигулката, другият - своята неразделна флейта, и като си прочетохме «Добрата молитва» - тръгнахме на път.
Пътуването беше весело и приятно. Бяхме си вземали някои адреси на наши братя и сестри от селата и градовете, през които, мислехме, ще мине нашият път. И благодарение на това ние често се радвахме на радушния братски прием, който ни оказаха братята и сестрите, у които се случваше да пренощуваме.
Някъде, където нямаше наши хора, ние се ръководехме от вътрешното си чувство - и пак се случваше да бъдем поканени от добри хора и ние на утрината, благодарейки на домашните и на Бога, продължавахме нашето прекрасно пътешествие.
Случваше се в някои села единият от приятелите да засвири с цигулката, другият - с флейтата, а аз им пригласях с уста и край нас се събираха множество хора, които ни гледаха с усмихнати очи и с развеселени сърца. В такива случаи предложенията за подслон и поканите за пренощуване се сипеха от всички страни от заобикалящите ни хора. А ние се радвахме и благодаряхме Богу.
Всичко беше така хубаво, бих рекъл - чудесно. Бяхме може би на средата от пътуването си. Вървяхме в подножието на Балкана. Времето изведнъж се за- студи и задуха остър и пронизителен вятър. Ние си увихме шалчетата около врата, позатворихме дрехите си и пак продължихме да вървим, пеейки една след друга нашите песни. Но времето осезателно се променяше и ставаше все по- студено. На един кръстопът ние се подвоумихме - накъде да вървим. От планината се беше спуснала гъста мъгла и ние не можехме да видим на пет метра какво има пред нас. След кратко двоумение, ние тръгнахме по пътя, който водеше надясно от нас, и ускорихме хода си. След час-два мъглата се вдигна от противоположен вятър, който я гонеше към планината. Пред нас се разкриха красиви гледки, макар и помрачени от заоблаченото и мрачно небе.
Отивахме, но къде - не знаехме. Един от приятелите разтвори една карта - потърсихме пътищата и намерихме посоката, по която вървяхме, но тя бе с известно отклонение оттая, която си бяхме начертали. Мъглата ни бе отклонила. Но ние, като си казахме: «Всичко е за добро», продължихме да вървим.
Свечеряваше се вече. Времето ставаше все по-студено и заедно с него запрехвърчаха снежинки.
Ние крачихме мълчаливо съсредоточени в себе си. Планината се издигаше висока и тъмна с вековните си гори, от които долиташе постоянно бучене на вятъра, който увиваше клоните им.
От няколко часа вече очакваме да видим село, но такова никъде не се виждаше. И ние, вървейки, се взирахме в дрезгавината с тайната мисъл да зърнем някъде селце. И наистина, при един завой на пътя ние забелязахме в далечината светлинки. Крачките ни инстинктивно се ускориха и ние забързахме към това незнайно за нас селце, което се гушеше в пазвата на планината.
 
- Къде ли ще намерим подслон? - запита един от приятелите.
 
- Където ни каже Бог - каза другият - и пак, умълчали се, продължавахме да вървим. А снежинките танцуваха около нас и вятърът ни пронизваше.
Бяхме стигнали в началото на селото и всеки от нас навярно си мислеше къде да похлопаме и попитаме за пренощуване, когато чухме изведнъж звучен глас да пее:
 
«Колко съм доволна, че ме Господ люби, Мъдростта ми дава знание, богатство...»
 
Този, който пееше, навярно тичаше и ритъмът на песента се сливаше с ритъма на тичането и танцуващите снежинки. Ние изведнъж се спряхме, изненадани от внезапното чуване на песента, която продължаваше:
 
«Че съм живо, здраво, весело си пея, трудя се, работя, Богу се надея...»
 
И очите ни, свикнали с дрезгавината, съзряха една тичаща през широк двор фигура. Стигна до малката къщица, която не бе далеч от нас, бутна една врата и на нейната рамка, благодарение на идващата отвътре светлина, се очерта силуета на младо момиче.
Стъпките и на тримата ни се отправиха към малката къщица, а сърцата ни и душите ни бяха възрадвани до немай къде.
След няколко минути ние почукахме на същата врата, където бе влязло младото момиче, което продължаваше да пее. За миг песента спря. Бързи стъпки се отправиха към вратата и когато се отвори, ние тримата вдигнахме ръка и казахме:
 
- Няма любов като Божията любов!
 
- А-а-а - извика изненадано младото момиче в първият миг, но изведнъж разтвори широко вратата и каза:
 
- Само Божията Любов е Любов! Елате, влезте!
Ние влязохме в светла приветлива стаица и някаква незнайна радост преливаше в сърцата ни.
Момичето се втурна към една съседна стая и извика:
 
- Мамо, ела по-скоро, братя дойдоха! - и веднага след това дойде да ни помага да си снемем раниците, за което и не стана нужда, понеже ние ги бяхме свалили вече.
Тозчас тя разпали по-силно печката, тури чайника да кипне вода и ние се почувствувахме в тиха, близка и родна атмосфера.
След малко майката дойде с ведро мляко и ни поздрави сърдечно с грейнала усмивка на лице, като че ли бяхме скъпи близки, които вижда след дълга раздяла.
 
- Боже, колко се радваме - каза майката, като оставаше ведрото до печката, - колко се радваме, че дойдохте! Колко години сме се надявали да ни дойде някой брат да ни посети... Да ни поговори малко за милия ни Учител... А сега така изведнъж... Риле - обърна се тя към момичето, - донеси легена и котлето с гореща вода от кухнята... То, като че ли някой ме накара преди малко да я туря, така, рекох си, да се намира топла вода...
Момичето, цяло заруменяло и озарено с чудна усмивка, донесе нов, чист леген, тури в него топла вода и ние един след друг си измихме краката, което бе за нас такава благодат след толкова часово пътуване.
Когато сърбахме след малко топлата вода с бучка захар, на вратата се почука и влязоха селяни и селянки. Всичките бяха усмихнати, радостни и ни поздравиха с «Добре дошли, братя!»
Кога момичето беше изхвърчало и съобщило на първите тям близки братя и сестри, не бяхме усетили. Но не след много, малката стаица се изпълни със сестри и братя, които за първи път в живота си виждахме, но които чувствувахме близки в душата и сърцата си.
 
- О, живи бяхме, казваха те, да видим и ние братя да ни дойдат и да ни кажат нещо повече, че ние тук се събираме и четем беседите на светлия ни Учител, но нали сме прости, какво разбираме! А така, да ни поучи някой, да ни каже нещо човек, който с ушите си е чул Словото на Учителя...
И на всички очите - изпълнени с особена светлина, и чакаха да чуят няколко думи... от нас, които всеки ден едва ли не бяхме край Учителя... Сърцата им бяха тъй жадни, душите - тъй напрегнати - и аз едва тогава разбрах великата благодат, която имаме ние тука, на Изгрева - да виждаме и слушаме Учителя всеки ден... А тези хора тъй жадуваха да чуят няколко думи от тогова, който е виждал Учителя... 0, блажените!... - мислех си в себе си аз.
Единият от приятелите остави чашата с вода да поизстине и отвори цигулката си. След него и другият взе флейтата и в малката стаица се разнесоха звуците на «Благославяй, душе моя, Господа» - поети в тих хор от всички присъствующи.
Не зная защо, сълзи бяха изпълнили очите ми... Всичко бе тъй хубаво, тъй задушевно... искрено. След тази песен изпяхме втора, трета, четвърта... И никога по-реално не съм чувствувал присъствието на Учителя, както тогава. Той беше и в сърцата, и в душите на всички ни, и във въздуха, и по цялата Земя, и по цялото небе!...
На другия ден беше неделя. Невидима ръка бе прогонила облаците, снегът, студът, вятъра. Слънцето, прекрасно и величаво, бе посрещнато от всички братя и сестри на това незнайно сгушено в планината селце.
След това в една голяма стая, където бяха се събрали много селяни освен нашите хора, прочетохме беседа от Учителя. После отново се заредиха една след друга нашите песни, които издигаха душите ни и ги завеждаха в красивия Божествен живот.
Когато си тръгнахме от това селце, струваше ми се, че съм изживял там някакъв особен празник, какъвто никога дотогава не бях преживял.
Сестрите и братята просто не искаха да ни пуснат да си тръгнем. Мнозина ни одариха с какво ли не, за което ни ставаше крайно неловко - но всеки отказ наскърбяваше сърцата им.
Натоварени бяхме с безброй поздрави за Учителя, Когото те не бяха виждали, но обичаха и почитаха с всичкото си сърце и душа.
Когато се сбогувахме далече извън селото със сестричката, която с песента си ни бе открила присъствието на братята и сестрите в селото, тя ни каза:
 
- Кажете, моля, на Учителя, че една мечта и едно желание имам в живота си - да Го видя!... и след това, ако ще и да умра.
 
- О, не! - извикахме едновременно и тримата. - По-добре да живеете...
 
- Да, така е, по-добре е да живее човек и да изпълнява Волята на Бога и Учителя... О, вие сте блажени, че очите ви могат да Го виждат... А аз тъй бих искала само веднъж... веднъж да Го видя наистина... - и очите й, изпълнени със светлина, се взираха в далечината, без да клепнат.
 
- Ще Го видите - казах й по вдъхновение аз.
 
- Да? - възкликна тя.
 
- Да! - повторих с увереност аз.
Цялото й лице просия. Тя ни вдигна за сетен поздрав ръка и ние си тръгнахме.
Дълго из пътя ние не говорихме. Душите ни и сърцата ни бяха изпълнени с чудната радост, преживяна с братята и сестрите в малкото планинско селце...
-------------
Забележка на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев
Случаят е истински. Учителят е поставял задача по групи да посещават най-отдалечените села, където има 1 - 2 души, последователи на Учението. Гостували са им, пеели са им песните на Учителя, и са ги свързвали с духовния Изгрев. Има много такива случаи, които още не са публикувани в «Изгревът». Чакат времето и мястото си за издаване.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...